Европа обича такива културни проекти – мултинационални, позитивни, обединяващи. Проекти, които търсят общата европейска идентичност, докато внимателно обгрижват локалните особености и се заиграват със споделено културно наследство от всякакъв вид.
“River in Transition”/“Река в преход” е точно такъв проект. Започнат през 2018 във връзка с Европейската година на културното наследство, той е замислен да изследва скритото наследство по река Дунав, като въвлече студенти от 4 крайдунавски държави – България, Сърбия, Австрия и Германия, които да пропътуват реката, да се огледат, да изровят истории, да помислят и да се опитат да дадат някаква артистична интерпретация на трансформациите по крайбрежието. Въвлечени в проекта са не само съвременни артисти, но също и архитекти, художници, журналисти и фотографи в една съвсем умишлено търсена интердисциплинарност.
Европейските културни проекти имат и друга особеност. Често те остават невидими, привидно излишни и формални, резултатите им рядко достигат широката публика, към която уж са насочени, и от тях нерядко се носи лек, но отчетлив дъх на бюрокрация. В тези проекти са въвлечени много и най-различни институции, а имената им обикновено са дълги, трудно произносими и с малък шанс да влязат ударно в главите на хората и във всекидневния им речник.
“River in Transition” не прави изключение. Той е продукт на специално създадената творческа група „Студио за развитие на дунавското творческо наследство“ (Studio DAHD), която е част от проекта „Дунавска културна платформа – креативни места на 21-ви век“ (CultPlatForm_21) по програмата за транснационално сътрудничество „Дунав“. Studio DAHD си партнира с Културния център на Горна Австрия, с Министерството на науката, изследванията и изкуствата на Баден-Вюртемберг, с Министерството на културата на България, с Академията на изкуствата към Университета на Нови Сад и с Федералното канцлерство на Австрия.
Звучи дълго, сложно и да, бюрократично. Както и много далеч от нас. Но всъщност, произведеният от проекта продукт се оказа интересен и показващ река Дунав, за която уж знаем всичко, по съвсем нов начин.
Когато разгледах премиерната изложба “River in Transition”, която беше открита в средата на май в “Дом Канети” в Русе, установих, че тези 20 студенти са създали 12 любопитни инсталации, които наистина успяват да представят реката и нейното материално и нематериално културно наследство по нов, а на моменти дори забавен начин. Примерно, гигантските мегафони на Карина Нимервол и Татяна Шинко (Австрия), разположени във входното пространство с двойна височина на “Дом Канети”, които показват две села с много близки имена – Пожежено в Сърбия и Пожежена в Румъния, разположени точно едно срещу друго от двете страни на реката, но без никаква комуникация помежду си, освен да си викат през нея. Всъщност, в своите последни 1000 км река Дунав е пресечена от мостове само на 6 места. Или Линда Йероман, която прави цяла серия “натурални” козметични продукти от шлаката и отлаганията по течението на Дунав (“Organic Danube River Beauty Products”), шеговито въвеждайки и екологичната тема. Нейната маска за лице, например, съдържа дунавска вода от Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Сърбия, Румъния и България, както и пясък, мазут, скали, растения, токсини, микроорганизми, прах и черупки.
Българската група[1] е успяла да направи не просто инсталация, а една съвсем смислена архитектурна изложба-инсталация, подплатена със сериозно проучване, която разсъждава на тема памет, архитектура и наследство, при това спорно, неочевидно и сложно наследство. Наречена “Кутии, пътуващи във времето”, тя разказва историите на 12 изоставени сгради и обекти в българската част от дунавското крайбрежие. Започва на запад с изоставените казарми на военно поделение 22760 във Видин и с Видинската синагога – открита през 1894 и втора по големина в България, но изоставена след заминаването на над 1200 видински евреи в Израел през 1950 и днес в изключително лошо състояние. После продължава на изток и преминава през сградите на лагера на остров Персин, през призрачните квартали на Белене, първият от които построен през 1987 със започването на проекта за нова атомна електроцентрала, последният – през 2008, с подновяването му, но днес и двата квартала напълно необитаеми, с разпадащи се постройки. Разказва историите на телевизионната кула в Русе, на Локомотивния и вагонен завод в града, създаден през 1866 и затворен окончателно през 2011, както и на хотел “Рига”, един от луксозните хотели на “Балкантурист”, открит през 1975 и до днес запазил една от най-забележителните фасади от видим бетон на социалистическата ни архитектура. Крайната спирка на българския проект е Силистра и нейното летище, изоставено преди 20 години, където и до днес стои паркиран пътнически самолет Туполев Ту-134, използван за какво ли не, включително за детски авиоцентър и компютърна зала.
Проектът “River in Transition” продължава до края на 2019, а след Русе изложбата ще бъде показана в Нови Сад (Сърбия), ще продължи към Лудвигсбург (Германия) и ще финишира в Линц (Австрия) през есента. Както всеки европейски проект, и този в крайна сметка не успява да обедини всички държави. Набива се на очи липсата на участници от Румъния и Унгария, примерно. Но все пак е хубаво резултатите от такива проекти да получават по-голяма гласност, включително и в България. Да си поговорим малко за неудобно наследство, включително архитектурно, и да престанем да гледаме на Европа само като на безлична институция и чуждо бюрократично тяло, но също и като на обща територия и (може би) споделена идентичност.
….
[1] Включва Екатерина Цолова и Ирина Христова (студенти по архитектура), Денислав Стойчев (студент по журналистика), Мариета Грошева (студент по дизайн) и Христо Русев (студент по международна политика и сигурност), с ментор Надежда Павлова.
