Извадки от бележника
До моя скъп литературен внук

И

5 февруари 2003. Искаше ми се да подредя възгледите си за поезията, макар и старомодни, и да изложа своите стари оценки, може би днес съвсем неприложими, преди да се захвана с “Обявяване на провала”. (Това заглавие впрочем говори за мазохизма на автора!) После реших да оставя “Провала” за финал, защото, ровейки обърканите си архиви, намерих един ученически реферат за “Поезията” от края на октомври 1939-а. Била съм на шестнадесет и с цялата си наивност съм искала да направя “най-добрия извод”, та съм ползвала какви ли не “тогавашни” източници, като книгите на Гроссе, К. Бюхер, Шарл Летурно, дори откъси от “Философия на изкуството” на Иполит Тен, “От двух до пяти” на Корней Чуковски, статии на Николай Гумильов, Валерий Брюсов…

Сега просто се засрамих от младежкото си самочувствие. От реферата си днес не бих могла да извлека друго, освен известните истини, че първобитният човек е започнал да “поетизира”, звукоподражавайки на птиците, ромола на потоците, шумоленето на листата. А докато е само ловец, “поезията “ му изразява битието максимално просто:

Кенгуруто бягаше бързо,

аз още по-бързо…

Кенгуруто беше тлъсто,

и аз го изядох…

Много по-късно, в сравнително “уседнал живот”, човекът е стигнал до “откриването” на ритъма в равномерното повтаряне-прекъсване на удара при някакъв вид труд. (Колкото за римуването, то винаги е било най-чистата фонетическа детска радост и забавление.)

Но интересът ми към “магията на словото” и “същността на поезията” е продължил, та съм следила и правила-коментари и на трудове като анализа на ирландските саги от Пол Лафарг в “Икономическият детерминизъм на Маркс”, писан в началото на ХХ век. После в „Забравеният език” от Фром (за разбирането на сънищата, приказките и митовете), надзъртала съм в изследванията на тропиците от Клод Леви-Строс, “Златната клонка” на Фрейзър, “Аспектите на мита” от Мирча Елиаде. (В 60-те години, макар и с голямо закъснение, те стигнаха и до нас, както и “Поезията и някои поети” – критическото есе на Томас Елиът.)

Много бях горда сама да установява същността на поезията в Библията, индийските Веди, в сурите на Корана. Както митовете за Сътворението, есхатологията, космогонията, това са първите големи “поетически” капиталовложения в културата, внушаването на морални за времето си идеи.

Интригуваща е и поезията на произнасяните слова при магията и алхимията в средновековна Европа и на шаманите в Азия (и до днес, както и в Африка). Марио Мерсие твърди, че обикновено шаманите са епилептици, избрани още от деца, и в припадъка си (както Пития в Аполоновия храм в Делфи) изричат неясни “пророчества”. А пророчествата също са вид поезия, често политическа…

От твърде тенденциозните изследвания на мистиката на Филип дьо Фелис за “Делириума на тълпите и колективния екстаз” и “Омаята на танците и магията на словото” останах впечатлена, а от Homo ludens на Хьойзинха съм убедена в магията на словото, особено в онази част за игровите форми на съвременното изкуство.

Георге Калинеску, професор по история на литературата от факултета по история в Букурещ, е изследвал “Вселената на поезията” в своите “Етюди по поетика”, публикувани на френски през 1971. Първата част се състои от квазидиалози между професора и студента за елементите (съставките) на поезията, а втората част обхваща неговите етюди от “Серафическата душа” до “Поезията на реалността”, “Класицизъм, романтизъм, барок”.

На практика, една от най-”полезните” книги за поетическото изкуство е антологията на Жак Шарпие и Пиер Сегерс от известната колекция “Мелиор”. В нея от всяка епоха са приложени автентични текстове на философи, историци, поети, а за поетиката на ХХ век (тя излиза в 1958 г.) има повече от 70 изказвания и цитати на съвременни поети, философи и критици.

И точни, и спорни определения от най-древните източници, та чак до мартиниканеца Едуард Глисан, роден в 1928…

Представа за различните възгледи по темата поезия и поетика поне за себе си получих в един т.нар. “Речник на френски цитати”, Hashette, 1970. Там темата “Поезия” започва с цитати от Ронсар, минава през определения на Монтен… Боало… Волтер… век след век, за да стигне до формулировки на автори, родени след Втората световна война… Над 70 са от наши съвременници, защитници и последователи на толкова поетически направления във Франция.

Ще цитирам обаче едно “по-старо”, написано още в края на XIX век в първата от “Песни на Малдорор” от тайнствения Исидор Дюкас (Конт дьо Лотреамон). То е останало в паметта ми като своето рода… “правило”: “Поезията да се устреми към истина”.

Пол Елюар, сбогувал се с дадаизма, после и със сюрреализма, по време на съпротивата поема формулата на Лотреамон като своя в една от последните си сбирки – “Поезията истина”.

Дали пишещите братя, особено от последното поколение поети, не навлизат с доста смътни представи за действителността и отрицателни оценки за създаденото през изтеклото време? Питам се не трябва ли поезията да продължи да въздейства като истина и в третото хилядолетие, където хуманизмът отпреди все повече е под въпрос. Но за да бъде тя истина, означава не само искреност, а естественост и простота на израза на преживяването или поетическия размисъл… Ако е плод на маниерност, оригиналничене, излагане на крайно субективни лирични изживявания, не би била сред средствата за възстановяване на човешката чувствителност. Разбираемостта е ключ към вътрешен свят и средство да предизвика разбиране, съчувствие, размисъл и емоции у онзи, за когото е била предназначена. (А според мен, когато излиза на бял свят със стихосбирка, всеки автор нормално търси разбиране.)

Трудно написах тези редове – с тягостното чувство, че многото ми натрупани години и отричаният ми личен опит са причина да не ви разбирам вас, поетите и поетесите, наши деца и внуци, които се опитвате и дори преодоляхте консервативното разбиране за поезията в бившия соцлагер. В много отношения сте в крак с едно световно развитие, което търси колкото се може по-индивидуална изява на поета, дори халюциниране.

И тук навярно сте прави, не бива мазохистично да обявявате провал. Така че, не се съобразявайте по пътя си с нищо казано от позицията на “литературната ви баба”. Тя може подсъзнателно дори да ви завижда. Простете й и не си подавайте оставката на поет.

Бел.ред. Дълги години извадките от бележника на Невена Стефанова (1923-2012) бяха от най-очакваните публикации във в. “Култура”, чийто редактор-основател през 1957 г. е и тя. Предложеният тук текст е част от непубликувания й архив. Предлагаме го като знак за мисленето и почтените позиции на една от големите български интелектуалки, дисидентката с две забранени книги, основателката на Клуба за гласност и преустройство през 1988 г., поетесата, чиито стихотворения са разгромени идеологически лично от Тодор Живков. Невена Стефанова избра да угасне в уединение, разочарована от бързо установилата се нова конюнктура, но нейната прозорлива поезия продължава да се стреми към истината – и към нас.

За автора

Невена Стефанова

Категории