„Безкрайната градина“, България, 2017, 90 минути, режисьор Галин Стоев, продуцент Мартичка Божилова, АГИТПРОП, сценарий: Яна Борисова, Галин Стоев, Георги Тенев; оператори Борис Мисирков и Георги Богданов; художник Юлиян Табаков, музика Саша Карлсон, в ролите: Мартин Димитров, Елица Матева, Глория Петкова, Димитър Николов, Никола Анастасов.
По кината от 5 октомври 2018 г. Разпространява CineLibri
Ден след края на фестивала „Златна роза“ на екран излезе „Безкрайната градина“. Филмовият дебют на видния театрален режисьор е по пиесата „Приятнострашно“ на Яна Борисова, която той фино постави в Театър 199. Добронамерената публика на Киномания, „Любовта е лудост“ и „Златна роза“ аплодира „Безкрайната градина“.
Филмът е също фин, ала доста различен от представлението. Привнесени са социални теми: за Столична община, боклук, самозапалил се човек… С тях е свързан Филип (Мартин Димитров) – брадат и стегнат по-голям брат на Виктор (Димитър Николов), който е почти аутист, живее в стар апартамент в центъра на София и работи в цветарския магазин на красивата мълчаливка Ема (Елица Матева). Освен това, тайно от брат си, пее в мъжки хор с диригент Гарабедян (последната роля на Никола Анастасов, светла му памет). Филип има натрапчиво гадже Соня (Глория Петкова), която пък е близка на Ема. Настоява за внимание, мечтае за Италия… Почти никой не влиза в цветарския магазин, но в задна стаичка Ема реди вглъбено макета на своята миниатюрна градина като проекта на живота си. Филип се грижи за Виктор и разбираме за отдавнашна семейна трагедия. Защо мълчи Ема, остава енигма. И двамата братя се влюбват в момичето…
Настроението е меланхолично. Любовта – платонична. Копнежът витае из мръсния софийски въздух. Дори препълнена с боклук – нещо, на което сме свидетели често, София в този филм изглежда омаен град, невиждан досега в киното ни от такъв отстранен ракурс. Също дебютанти в игралното кино, силните визуалисти Мисирков и Богданов са го заснели вдъхновено в режим на дифузна нежност – вълшебно обиталище на изгубени души, жадни за любов. Безкрайна градина от малки мечти. Удоволствие за очите, за което е допринесло и уникалното умение на сценографа Юлиан Табаков да създава атмосфера в интериор. Той също е дебютант в пълнометражното игрално кино. Прочее, и музиката на белгиеца Саша Карлсон е класна.
Мартичка Божилова за пореден път е заложила на дебютант. И е видима продуцентската грижовност към филма – толкова е изящен, че не му личи ниският държавен бюджет.
„Безкрайната градина“ е формално привлекателен, но равнинен и аморфен.
Героите се петлеят из ситуациите. Привнесените теми и диалози тежат. Действието е разпиляно. Задкадровият текст досажда. Актьорите са донякъде адекватни, но не грабват. Мартин Димитров ми е външен. Димитър Николов, който ни стъписа в „Христо“ на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов в трудната роля на младия софийски клошар, тук е някак незабележим. Вярно, неговият Виктор е пресиран, но това не означава, че е призрак. Вината не е на актьора. Елица Матева е очарователна, но твърде херметична. Прекрасната Глория Петкова доминира – нейната Соня е единственият човек с тръпка.
Успешен европейски театрален режисьор (най-вече във Франция), Галин Стоев се е предоверил на флуидността във филмовия си дебют. Тя е симпатична, но недостатъчна. Киното е друго изкуство – визията и монтажът са проекции на смисъла. И, докато се чудиш кое е по-важно – социалното или екзистенциалното, смисълът е отлетял. Въпреки своята визуална чаровност , „Безкрайната градина“ ме остави безучастна. Допускам, че това се дължи и на факта, че във филма е намесен Георги Тенев – от него не може да се очаква живец. Но някои колеги смятат „Безкрайната градина“ за пленителен. Вижте го.
