
Зузана Брабцова. „Волиери“. Превод от чешки Луиза Бусерска. Сонм, С., 2018
Преди 120 години Иван Вазов написа една знаменателна фраза: „Аз здрав съм син на здраво поколение…“, с която обобщи не само своята собствена психика на „последния възрожденец“ в българската литература, но и най-общата нагласа на българския писател. Въпреки частични опити в една или друга епоха, нашата белетристика си остана земна и вкоренена в потребността от нормалност. От Вазовия Мунчо насам лудостта продължава да бъде метафора на отклоненията, които здравият разум не иска да предприеме. Оказва се обаче, че в една близка славянска култура, чешката, се раждат „други“ писатели, поне от Кафка насам. Името Зузана Брабцова не говори почти нищо на българския читател, макар че по-точно ще бъде да кажа „не говореше“, тъй като за последните седем-осем месеца се появиха два нейни романа благодарение на амбициозната професионална отдаденост на преводачката Луиза Бусерска. Родената през 1959 г. в семейство на интелигенти с дисидентска нагласа Зузана не получава право на висше образование, нито да публикува. Първият й роман ще се появи през 1984 г. в емигрантско издание и чак седем години по-късно ще бъде преиздаден в родината. За три десетилетия Брабцова става авторка на пет романа и всеки от тях е спечелил по една от големите литературни награди в Чехия. „Волиери“, с която започва нейното представяне на български, е всъщност последният, завършен и предаден в издателство малко преди смъртта й. Някои критици написват, че в него се усеща предчувствието за край, че той е роман-сбогуване с живота. От литературна гледна точка обаче бих казала, че той не се различава особено от начина, по който са написани останалите романи, само че някои похвати са усилени и обострени до онази крайност, която наистина внушава чувството за разпад на логиката и смисъла. Най-лесно и разбираемо е сравнението с Кафка, особено в онази метафора на затвореното, ограничено пространство, подадена от заглавието и последователно развита до лайтмотив. Волиерата, клетка за птици, е символ на душевния свят, абсурдно пристегнат в граници, които са толкова по-непреодолими, колкото са по-малко реални и видими. Светът е наниз от волиери, във всяка от тях е затворен човек-птица сред малка група от други птици, известна като семейство. Пространствената близост не е в състояние да породи интимна близост между душите и телата на затворените създания. Абсолютната самота на битието ражда тихия ужас на усещането за неприсъственост, за обезсмисленост на живота-гротеска. През него броди героинята на романа, Бета, 54-годишна жена, безработна и болна от рак, пристрастена към антидепресанти, отчуждена от всичко, което би искала да притежава: дом, семейство и смисъл в живота. Романът е написан чрез автофикция, под формата на дневник, който започва донякъде подредено и все повече се обърква във времето: прескача, връща се, прави нелогични завои – сякаш времето е функция на разума, който с всяка страница избледнява. Текстът излъчва странното внушение за нещо като литературен аутизъм: той е парадоксално некомуникативен, не се интересува от своя читател и даже му пречи да свърже смисъла, а в същото време – пренатоварен с абсурдни визии, гъмжащи от символични асоциации… Постмодернизмът изглежда извърнат назад, за да прегърне сюрреализма от времето между двете световни войни. И наистина, текстът е осеян с цитати от стихотворения на някогашни авангардисти, малко известни дори в тяхната родна Чехия. Както изглежда, усещането за живота като непоносим абсурд, два пъти по-отблъскващ в контекста на социалното лицемерие, представен в сюрреалистична поетика с апокалиптична визионерска нагласа, представлява традиция в литературата на уж-близка Чехия. (Тук трябва да отбележим, че илюстрациите на младия български художник Борис Праматаров добре съответстват на текста със своята специфична наивистко-декоративна естетика.) И все пак Зузана Брабцова успява да свърже живота с литературата. Откъсвайки от себе си току-що родената книга, тя също си тръгва – на 20 август 2015 година. Вече го е казала между страниците, макар и с думите на Йозеф Хора отпреди точно осем десетилетия: „Лека нощ, метафори мои, в които времето исках да спра…“.