Запознах се с Ругиле Барзджюкайте миналото лято на кинофестивала в Локарно след премиерата на филма й „Киселинната гора“. Беше снимала със скрита камера туристи, наблюдатели на корморани, унищожили с фосфорните си екскременти 15 хектара борова гора на Куршския провлак. Тогава ми разказа, че готви проект за Венецианското биенале и веднага усетих, че ще е нещо извънредно. Така се и случи – павилионът на Литва е признат за най-добър на биеналето. През 2017 „Златен лъв“ бе присъден на потресаващия „Фауст“ на Анна Имхоф в немския павилион, през 2019 главната награда е отново за пърформанс – плажна опера.
Нищо в литовския проект, замислен от Ругиле Барзджюкайте, Лина Лапелите и Вайва Грайните, не е банално, започвайки от разположението му – във военната зона на Арсенале, отворена за първи път за посетители. Търсенето на помещение е отнело няколко месеца заради нуждата от място, където зрителите да наблюдават персонажите на операта „Слънце и море (Марина)“ така, както кормораните наблюдават туристи – „от позицията на слънцето“.
Операта се изпълнява всяка събота. През останалите дни посетителите на павилиона гледат отгоре към плажни кърпи и празни шезлонги и слушат музиката, написана от Лина Лапелите. Тази сцена прилича на финала на филма „Смърт във Венеция“. И тъй като в пърформанса могат да участват единствено доброволци, не знам в коя събота някой ще се сети да се яви в моряшкото костюмче на Тадзио или с начервените устни на умиращия Ашенбах.
Ариите на плажуващите са изпълнени с тревога – в хълбока на един се е впила тапа от шампанско, друг е изгорял, но най-лошото се е паднало на онези отпускари, които, потегляйки, станали жертва на изригване на вулкан. Самолетът се оказал в черен облак и пепелта, попаднала в мотора му, се превърнала в стъкло.
В един от първите дни на биеналето сред доброволците, излежаващи се на плажа, бе и Лори Провост – домакинята на френския павилион. В него и без вулкан всичко е стъклено – дори яйчените черупки и медицинските ръкавици. Главният вход е затворен, налага се проникване през вратичка на мазе, стъпвайки по стъклен под с впоени боклуци, водорасли, медузи, съвсем като на реален морски бряг. Нататък почва кинозала и ако се намери място, можете да се метнете в седло с форма на въображаем кон и да гледате филм за пътешествие на весели младежи из Франция – най-напред на север от Париж, после на юг, към Идеалния дворец на пощальона Шевал, Средиземното море и накрая, към Венеция – точно към този, обгърнат от мъгла павилион. Сред онези, които веселата компания среща по пътя си, е великата Аньес Варда (1928-2019), неизвестно защо в костюм на картоф. Както и при други инсталации-лабиринти на Лори Провост, проектът с название „Дълбоката синева на морето те обгръща“ може да се изучава безкрайно – толкова многобройни са дребните му детайли и ъгълчета, където попадаш ту на огромен гоблен, ту на подскачаща солница, ту на стъклен червей.
Леонардо да Винчи и Ленин са смятали, че всичко е свързано с всичко
Стъклото е главен герой и в най-необичайно концептуалния павилион на биеналето – българския, назован „Как живеем“. Няколко стаи в палацо Джустиниан Лолин до моста на Академията са запълнени с минималистките работи на Рада Букова и Лазар Лютаков, влизащи, според тълкуванията във внушителния каталог, в сложен диалог с интериорите на двореца от XVII век и поставящи въпроса за взаимодействието между ръчна изработка и фабрично щамповане. Зрителят вижда на лазурен фон няколко увредени и изкривили се стъклени рафта, върху които стоят еднакви и доста невзрачни чаши за бира. В каталога са приведени стихове, написани от безименен почитател на павилиона. Ето едно многозначително двустишие-диалог:
– Да живеете в интересни времена.
– Не, не желая да изпитвам никакъв интерес към времето.
„Да живееш в интересни времена“ – това пожелание-проклятие кураторът Ралф Ругоф използва, за да назове 58-ото биенале. Във финала на напътстващата статия от пътеводителя се казва, че Леонардо да Винчи и Ленин са смятали, че всичко е свързано с всичко. Наистина, в изложбата могат да се открият няколко сюжетни възела. Най-важен сред тях е за наближаващия апокалипсис, изчерпаната цивилизация, залезът й. Във видеото на Джон Рафтън обезличени фигурки се придвижват из пейзаж, напомнящ за човешка кожа, а машини изблъскват в бездна щамповани на конвейер човечета. Коракрит Арунанондчай е изобразил гора, обитавана от плъхоподобни твари, надяващи се да преживеят антропоцена. Сред оплетените шарени маркучи, кабели, светещи мехури, отоци и маски, единственото заслужаващо спасение същество се оказва плюшен заек.
Една жена заспива и лумва огън, напомнящ за изгаряне на мъртъвци по бреговете на Ганг
Съотечественикът на Арунданондчай, прочутият режисьор Апичатпонг Вирасетакул е един от главните герои на биеналето. В залите на централния павилион са подредени негови фотоработи, включително великолепна снимка на гръб, изпохапан от безжалостни комари. Инсталацията му с Тсуйоши Хисакадо „Синхронистичност“ в Арсенале може спокойно да се подшие към апокалиптичен сюжет. Мистиката на сънищата винаги е завладявала Апитчатпонг. Във филма му „Гробище на великолепието“ войници са сразени от сънна болест. За няколко дни през 2018 открива в Ротердам Sleepcinemahotel, където гостите, полегнали на изискани нарове, гледат безсюжетно и беззвучно кино върху гигантски кръгъл екран, а на разсъмване описват сънищата си на хартия. В „Синхронистичност“ не млада жена заспива под небесносиньо одеало и в просъницата й се разгръща старинен параван с пейзажи, а после лумва огън, напомнящ за ритуално изгаряне на мъртъвци по бреговете на Ганг. Екранът е пробит, изображението през отвора се проектира върху стена, където в полумрака виси кристална топка. Тази проекция в отвъдния свят авторите интерпретират като крах на йерархии и убеждения.
Мексиканският скулптор Габриел Рико също разсъждава над руините на цивилизацията. Харесва ми математическата му формула, изградена от камъни, дървенийки, неонови тръбички и подръчни предмети (налична е дори мъничка лейка!). Бог знае каква вселенска катастрофа предвещава това небивало уравнение.
Любим павилион на биеналето ми стана аржентинският. Художничката Мариана Тейерия е създала седем огромни чудовища, обитаващи оскъдно осветена огледална зала. Това са скулптури, приличащи на монумент на жертвите на грандиозни пътни катастрофи. От тавана на каскади се сриват останки на автомобили, разпятия, ужасяващи хематоми и букли от окървавена пластмаса като рокля на танцьорка на фламенко.
Невъзможно е да се пропуснат и зловещите работи на Александра Биркен, съумяла да спиртоса плацента, да измайстори бронзова секс кукла без глава, да разреже един мотоциклет, вътрешността на друг да обърне навън, а също да разположи или закачи гумени костюми, за да заприличат на жертви на терористична атака или взрив на неутронна бомба. Часовете живот на човечеството са преброени!
Биркен е обърнала с вътрешността му навън мотоциклет, докато в полския павилион стои оголен цял самолет. Работата на Роман Станчак „Полет“ напомня за авиокатастрофата край Смоленск, в която загиват 96 души, в това число и президентът на Полша Лех Качински.
Андрей Савадов поканил певците Мария Максакова и Андрей Кравчук да се превъплътят в Мерилин Монро за изпълнение пред военнослужещи от Антитерористичната операция в Донбас
Най-големият в света самолет Ан-225 „Мрия“ (укр. „Мечта“) е прелетял по пладне на 9 май над Венеция и сянката му върху пространствата на La Biennale се е превърнала в произведение на изкуството, представено в украинския павилион. В утробата си „Мрия“ носила имената на художници, поддържали проекта. Така историята се разказва пред гостите на павилиона. Състоял ли се е обаче полетът наистина? Не, а и не би било възможно, тъй като хвърлянето на толкова красива сянка става единствено от недопустима за полет над града височина. Според замисъла на членовете на „Отворена група“, изобретили проекта, самата история за полета на „Мрия“ при все това е прераснала в мит, съответно в произведение на изкуството. Неуморните работници на павилиона разказват на всеки посетител легендата за „Мрия“, без да крият, че е имало и алтернативен проект, получил на конкурса второ място. През 1954 Мерилин Монро отива в Корея и пее пред американски войници. Художникът Андрей Савадов поканил певците Мария Максакова и Андрей Кравчук да се превъплътят в Монро и да излязат пред военнослужещите от Антитерористичната операция в Донбас. Ето и тийзъра на проекта „Гласове на любовта“ – в ролята на Монро певицата и бивша депутатка на руската Дума Мария Максакова пътува с танк, а украинските войници го обсипват с хризантеми.
Не един и двама считат, че изборната комисия е сгрешила и „Гласове на любовта“ е по-интересен от преразказването на мита за несъстоялия се полет на „Мрия“. Победителите, от своя страна, обвиняват загубилите за корупция и използване на тайни ходове за пробутване на скъпоструващ проект. Късно е да се спори – можем само да се радваме, че историята на битката за украинския павилион се обсъжда открито.
Борбата за руския павилион от много години протича в звуконепроницаемите зандани на Медински (Министър на културата на РФ). Този път павилионът е оставен на благоволението на Ермитажа. Това е безупречен, шлифован през съветските десетилетия ход – духовни върхове, изпълнени за износ – Ермитажът, Болшой театър и ансамбъл „Берьозка“.
На първия етаж танцуват марионетките на петербургския художник Шишкин-Хокусай, на втория баща прегръща блудния си син. Александър Сокуров добавя към „Христос в пустинята“ на Крамской кадър от видеото, разпространено през 2016 от терористите от Ислямска държава, изгорили живи двама турски военни.
По-добре да бяха оставили руския павилион изцяло пуст – говорят недоброжелатели, като съседния венецуелски. Този е затворен наистина – явно във връзка с икономическата катастрофа на режима им. Вярно, че на 13 май видях отвън лодка и табелка „Стига лъгали“. На 14-и нямаше ни лодка, ни табелка – агентите на Мадуро не дремят. Откриването на казахския павилион изобщо се отмени в последния момент, като експерти се опитват да отгатнат дали това е свързано с оставката на Назарбаев или не.
Пореден сюжет от главната експозиция, в която, според заветите на Ленин и Леонардо, всичко е сплетено с всичко – селфи, самообожание и телесни модификации. Занеле Мухоли от ЮАР си прави автопортрети, украсявайки прическата си с примки за душене, закачалки за дрехи, тръби и щипки за пране; Ед Аткинс се изобразява като отровен паяк, пълзящ по длани и крака; Мартина Гутиерес се снима сред натруфени манекени за списанието си Woman – единственото живо същество в тези фотографии. Мари Катаяма, която няма стъпала и чиято ръка генетическо заболяване е превърнало в щипка, си прави съблазнителни автопортрети.
Цвете изисква с женски глас да го галят и пипат, а за благодарност рецитира стихове на Паул Целан
Израелският павилион е превърнат в полева болница. Пациентът взима номерче, избира си на регистратурата история на болест и влиза в звукоизолирана кабина, където по команда трябва три пъти да изкрещи. Медицинска сестра го отвежда до зъболекарско кресло, но вместо собствената си челюст, там вижда документален филм с коментари на експерти. В съответствие с избраната от мен болест ми се падна филм как през 1950-те в израелски педиатрични клиники са отвличали, обявявайки ги за починали, младенци на бедни емигранти, предавайки ги, по всяка вероятност, за осиновяване в богати семейства, а може би в чужбина. Тази история така и не е разследвана до край, случаите са много, държавата отрича всичко. Художничката Ая Бен Рон дава право на глас на онези, които го нямат – в частност, на майките на отвлечени деца, и затова в кабинката се налага да крещим.
Павилионът на Дания е оформен от палестинската художничка Лариса Сансур. В ниша се крие огромна черна топка, а в киносалона същата тази топка се търкаля из Витлеем, където улиците са покрити с разляла се черна каша. Случила се е екологична катастрофа и хората са минали в нелегалност.
Възможностите за биологични мутации занимават много от участниците в биеналето. Джими Дъръм създава скелети на въображаеми животни – съединява череп на изкопаем бик с гардероб, а друг – на вълк с водопроводна тръба. Аника Йи, изучаваща „биополитиката на чувствата“, излага висящи над пенливи кратери пашкули на небивали насекоми. Микроорганизми сами творят изкуство в друг неин проект. За отглеждането им Йи използва метода на Сергей Виноградски. В панелите-картини, приличащи на оживели мраморни плочи, бактериите се раждат, размножават и умират.
Филип Парено, чиято изложба е в бутик на Louis Vuitton, е изучил поведението на микроорганизми в биореактор и е въвел програма, създадена върху ритмите им, в инсталацията си. В стая, покрита с фосфоресциращ тапет на черни ириси, се намира огледало, увенчано, подобно вход на старо кино, от козирка с лампички. Конструкцията оживява, движи се и проблясва, добивайки за няколко секунди отраженията на озадачените зрители.
Робот, приличащ на мятащ се в агония окървавен слон
В Арсенале публиката разглежда бял трон, върху който под налягането на въздушна струя се извива черен маркуч, тълпи се в главния павилион в Джардини около крава на релси и край порти, удрящи разрушаваща се малко по малко стена. В румънския павилион говорещо с женски глас цвете настоява да го галят и пипат, а за благодарност рецитира стихове на Паул Целан. Най-популярният обект, демонстриращ дяволския живот на неживото, е робот, обучен от китайските художници Сун Юан и Пен Юй безнадеждно да събира с 32 движения разтичаща се по пода течност с цвят на червена боровинка. Зрелището не е весело – роботът прилича на мятащ се в агония окървавен слон.
Множество са отправките към сирни заговезни и други славянски ритуали в павилиона „Карнавал и съпротива“ на Антигуа и Барбуда. Подобен космополитизъм се обяснява с факта, че съ-куратор на Павилиона е Нина Хрушчова, нюйоркски политолог и правнучка на съветския вожд.
В саркофага, украсен с хиляди сияещи листчета златно фолио, стои ложе, на което е полягал художник
В църквата Санта Мария дела Визитационе сияе невероятен саркофаг, назован „Смъртта на Джеймс Ли Байарс“. Преди две години, на 57-ото биенале, на брега на Канале Гранде под надзор на полицията стоя „Златната кула“ на Джеймс Ли Байарс (1932 – 1997), а тази година е възпроизведен в голям формат – 6-метрова височина, декорът на пърформанса му от 1994 г. В саркофага, украсен с хиляди сияещи листчета златно фолио, стои ложе, на което художникът, заболял от рак и готвещ се за смъртта, е полягал. Сега върху ложето блестят пет кристала Сваровски, редом може да се седне и да се слуша траурната музика, написана специално за изложбата от Зед Мултак.
В първия уикенд на биеналето сварих да видя няколко пърформанса. В градината край италианския павилион кротко танцуваше под дъжда калифорнийката boychild, играеща с мъжки костюм и настояваща да пише името си с малка буква. В театъра на Арсенале съблечените Флоренс Пик и Ив Стейтън предлагаха на зрители да рисуват с флумастери украса по телата им, а после създаваха живи скулптури с не особено пристоен вид.
Колкото до неживата скулптура, въображението ми се порази от експеримента на Лара Фаварето, търкаляща се и скачаща във втвърдяващ се цимент, превръщайки отпечатъци на краката и хълбоците си в произведения на изкуството. Павилионът на САЩ е посветен на цикъла скулптури на 77-годишния Мартин Пуриър „Свобода“. В централната зала стоят неговите „Колоната на Сали Хемингс“, прославяща робинята-любовница на президента Томас Джеферсън, а редом – „Фригийската шапка“.
Нито една рецензия на биеналето не минава, без да се споменат два реди-мейда. Тереза Марголес излага стена от бетонни блокове, стояла в двора на училище в Суидад Хуарес – най-криминалния град на Мексико. По стената се виждат следите от куршуми от бандитски уреждания на сметки. Кристоф Бюхел е докарал в Арсенале корабът, в който през 2015 г. са се удавили стотици нелегални емигранти от Либия. Да оставим на свещениците въпроса дали е уместно един гроб да се превръща в арт обект (край живописно изглеждащата трагическа съдина постоянно се фотографират туристи). Най ми харесва реди-мейдът с художествена интервенция на Андреас Лолис – градинска пейка, върху която лежат мраморна възглавница и мраморно одеало за бездомници.
Ако желаете да разгледате всички изложби на биеналето, ще ви е потребна минимум седмица. Те отварят в 10 сутринта и затварят в 6 вечерта, но неуморните арт любители знаят, че от 8:15 часа работи галерията на Академията, където в рамките на биеналето е открита ретроспектива на Георг Базелиц. В документален филм 80-годишният художник говори за проклятието на старостта – неудобно му било да гледа много от късните работи на големи майстори, толкова са зле. Самият Базелиц не е засегнат от това проклятие. Новите му платна – спускащи се от небесата преобърнати хора-съзвездия, никак не са по-лоши от ранните.
Вечерта също има с какво да се заемете. В най-далечния ъгъл на остров Джудека действа до късно павилионът на Исландия, който художничката на име Shoplifter (или „магазинна крадла“), работеща със синтетични коси, е превърнала в светеща шарена пещера. В центъра й стои съблазнително многоцветно ложе. На него може не само да скъсите нощта, но и да преживеете апокалипсиса.
Дмитрий Волчек, Радио Свобода
