На каква възраст спираме да поправяме света? И започваме да поправяме света си с инструмента на спомените, и протестираме срещу осакатяването на паметта в битката за миналото? На възрастта на издателя Манол Пейков, на Маша, на моята, на Цветелина Драганова, редактор на книгата.
По-добре е да започна другояче.
Преди години в разговор с нашия вестник Зигмунт Бауман каза, че няма такова нещо като бъдеще. Че бъдещето не съществува. Според него, бъдещето е в изборите, които правим във всеки един момент. Години наред живях с точно това разбиране – и ако бъдещето не съществува, то всички мои интелектуални залози се пренесоха на терена на паметта. Какво помним, какво избираме да помним… Но и каква памет си въобразяваме, за да преодолеем настоящето…
И така… – до срещата ми преди два месеца с „В памет на Паметта“ на Мария Степанова. И нека веднага заявя, че това е могъща, монументална творба. Могъщ некролог – бих добавил като автор, написал в професионалната си кариера много некролози. И точно тук е уловката. Мимоходом тези дни станах свидетел на една промяна в заглавието, която още повече ме съкруши – в руското издание и на двете места памет е с малка буква. В българското издание – втората поява на думата вече е с голяма. Паметта вече не е разтегливо абстрактно понятие – паметта стана личност, стана Човек. Загубата стана от лична по-лична.
Тази поправка на малкото п в голямо П стана благодарение на една печатна грешка – грешка в отговорите, които Мария Степанова любезно беше дала на въпросите на вестник „К“ в едно забележително интервю. Аз съм дълбоко уверен, че грешките са най-живите места в един текст – и се възхитих на доверието, което госпожа Степанова прояви към тази своя грешка. Не без помощта на конгениалната си преводачка госпожа Здравка Петрова.
Да, паметта е живо същество, човешко същество. То се ражда и умира. То има своя история. И ние страдаме за него. Или живеем щастливо с него. Или живеем нещастно с него.
Паметта си е отишла. Тук не мога да не се съглася с Мария Степанова – и да преработвам заедно с нея скръбта си на цели 600 страници некролог. Некролог, който да подреди мозайката на това, което чезне, и това, което се появява в нашите спомени.
Некролог, в който поне аз да се срещна с проницателните, изтънчени, независими размишления на реалната и въображаемата Степанова относно автори, които са формирали и мен – автори като Целан и Зебалд, като Пруст. Всяко изречение от нейното произведение може да се превърне в мадленка, която да схрускаме – и да си спомним самите себе си и хората от миналото, от които сме били съставени. И други хора, които ни съставят днес. Но ние ли схрускваме мадленката на изречението – или тя лакомо схрусква нас.
Разбира се, неистовата антропология на паметта, на префинването на паметта превръща романа на Мария Степанова в разказ не само за един човек на име Памет. Или на феномена Памет изобщо. Романът, ако изобщо можем да наречем този лек и тежък текст така, става разказ за културата и насилието. Връзва културата и насилието по начин, по който надали повече ще можем да разплетем. В свят, в който събитията от миналото вече са равно положени на едно и също темпорално поле, „В памет на Паметта“ възпява високата култура, проникваща дълбоко във всекидневието. Високата култура на Русия. Високата култура на Европа. Русия и Европа не са противопоставени. Те са едно и също. И въпросът, който си задавам аз след четенето на Мария Степанова, е накъде отиват те сега. Отиват ли си. Политически това е много смел жест – жест, който може да бъде направен само от човек с минало. С класа.
Искам да кажа, че този роман показва Русия, която обичам. Русия, която излъчва величие. Моята Русия, чиято аудитория не се нуждае от бележки под линия. И, извинете ме, това е роман, който буквално излъчва величие. Изтънчено, безпардонно величие.
Случва се обрат. Ние се завръщаме към това, което ние, в провинцията повече, отколкото в Метрополията, охулихме като Голям разказ. Ето, вече го няма. Всеки трябва да поеме отговорност за убийствата на паметта, които е правил – за осакатяването.
Но ако се върна към началото на своите думи, с „В памет на паметта“ Мария Степанова прави философски, етически и естетически избори, които ни връщат тъкмо като Големия разказ, който свързва нашите индивидуални памети, копнежите на нашите памети, в едно. Избира честната и сложна проза. Пренася чувствените разлики между памет и история в черната кутия на един незаобиколим роман.
Големият разказ за подробността на живота, изграден от подробността на минали човешки животи, е тук.
Бъдещето не съществува, но Големият разказ за него е тук.
Бел.ред. Думи от представянето на „В памет на Паметта“ от Мария Степанова (превод от руски Здравка Петрова за „Жанет 45“), състояло се в присъствието на авторката на 29 май т.г. в София. Разговор със Степанова – в броя на „К“ от 24 май т.г. (Междувременно, благодарение на щастливи обстоятелства, голямата писателка намери във Велико Търново къщата и гроба на своя български герой – д-р Димитър Хаджигенчев. Но това е друга история.)
