Концерт на Дора Бръчкова, цигулка, и Лилия Бояджиева, пиано. В програмата: Соната за пиано и цигулка, оп. 30 № 3 (Бетовен), Соната за цигулка и пиано (Равел), Соната за цигулка и пиано, оп. 134 (Шостакович). Камерна зала „България”, 9 юни, фестивал „Софийски музикални седмици”
Не бях слушала цигуларката Дора Бръчкова от 2006 година, когато на концерт, посветен на 80-годишнината на нейния учител Боян Лечев, изпълни Брамс-концерт, който не мога да забравя. Преди това, през 2002 г., тя „внесе” тук, пак по изключителен начин, Камерния концерт за соло цигулка и струнни на Артур Лурие заедно със „Софийски солисти” и Пламен Джуров – и това бе събитие също. Сега, за участието си в софийския фестивал, Бръчкова заедно с пианистката Лилия Бояджиева се спря на три сонати, мислени около тоналността сол мажор. В различните епохи и композитори означаването и пребиваването в една тоналност дефинират стила и епохата; всеки почерк метафоризира различно разгръщането на сонатната драматургия в канона на доминиращата, основната тоналност. Но този детайл, подчертан от Бръчкова в началото на концерта, не стана основна „интрига” в него. В присъствието на толкова силна и почтително своенравна в отношението си с композиторския стил инструменталистка, темата за обединяващата тоналност става второстепенна. Много по-силно е въздействието на нейния изпълнителски маниер. Привлича мисълта ти като магнит с една невероятна енергия на звука, който „работи” като основен съ-драматург в прочита на всяка композиция. Просто издърпва звука, който иска от струните – цялостен, цветен, променящ се непрекъснато, в същото време изстрадан, идващ от дълбини. Невероятен, белязан звук! И това далеч не е заслуга само на великолепния й инструмент (направен от Андреа Гуарнери, родоначалника на прочутата лютиерска фамилия), а на великолепния й слух и безкрайното й въображение, които са нейните съюзници в изковаването на впечатляващи звукови метаморфози. Разбира се, заедно с тембъра и звука на пианото-партньор в ръцете на Лилия Бояджиева. Нямам представа колко често свирят заедно, като се има предвид, че живеят в различни държави. Но контактът между тях бе плътен, създаващ релефно, живо, изненадващо в тембрирането си развитие.
Когато си изпитал толкова цялостно удоволствие от един концерт, рефлексията за него е най-проблематична. В Бетовеновата Осма соната подчертаха виталността и увличащата виртуозност, моделираха различен тип фраза – споделения танц в интимно звучащ наратив в бавната част и бравурност в третата с абсолютен контрол в щрих и динамика (вибриращо, клокочещо форте и спокоен отзвук в пиано). Впечатляващото представяне на тематичното разнообразие в Сонатата на Равел, изтеглено, фокусирано в тригласното фугато в пианото, с трепетно извайване на комплицираната мелодика в цигулката, в която всеки повторен мотив се оглеждаше в свой цвят. В прочутата блус-част Бояджиева подчерта битоналната игра на композитора, която дава специфичен характер на популярната тема с боята на ла бемол мажор, нанесена върха светлия сол мажор. Изкусното вариране в клавирното остинатно провеждане освети допълнително елегантното движение на основната тема и подсказа комплицираното перпетуум мобиле в третата част, което мина на един дъх.
Кулминацията на концерта бе сложната соната на Шостакович. Завършена е в края на 1968 г. И въпреки че конкретният повод, съобщен от композитора, е 60-годишнината на Давид Ойстрах, който се оглася и разглежда в анализите на сонатата, нейният силно трагичен характер не може да не насочи и към разтърсващия се в тази година свят. Творбата никак не навежда на юбилейно празнуване. Суровият наратив, много сложният инструментален език, но без ефекти за въздействие върху слушателя, начинът, по който звукът се изтръгва от двата инструмента (нещо, което Бръчкова и Бояджиева пресъздадоха в цялост и безкомпромисно), не са особено привлекателни за днешния инструменталист, който в повечето случаи търси контакта с публиката на всяка цена. В прочита си дуото диференцира частите с изключителен драматургически усет: в първата част редуцира емоционално разказа до хладна, обективна констатация, в която се таи тревога, очакване на нещо неизбежно, някакво тихо клокочене; то продължи в началото на скерцото (втората част), развиха го до непреодолимо, помитащо движение, в което не се поколебаха да деформират звука, което създаде още по-драстичен ефект. Във вариациите във финалната бавна част, всъщност пасакалията, подчертаха недвусмислената трагика със забележителни идеи за звука в убийствените повторения – особено в цигулката. Музика, която води до спиране… на всичко. Шостакович е заредил частта и с две сериозни солови каденци-монолози – на пианото и цигулката – като изтръгнати от осъдени предсмъртни слова прозвучаха в предложения прочит. И отзвукът с вложената тема, близка до началото на цигулковия концерт на Берг – като ясен траурен знак. Бе силно, парализиращо дори. В един момент помислих, че съм сама в това емоционално състояние, но това вграждане в музиката на дуото Бръчкова-Бояджиева бе усетено безпогрешно от публиката – след финала на сонатата мълчеше, за да остане малко още в изчезващия свят на смисъла.
