Има още един 4 юни 1989 г. и той е изпълнен с радост. Преди тридесет години ужасното клане на площад „Тянанмън” и краят на надеждите за демокрация в Китай засенчват събитие, което предстои да промени света: унизителното поражение на Полската комунистическа партия по време на едни „полусвободни” избори, трудно извоювани от група несломими опозиционери – визионери, обединени от магичната дума Солидарност.
Трябва да сте преживели божествения миг на изненада в ранната утрин на 5 юни 1989 г., понеделник, на площад „Конституция“ във Варшава, за да си дадете сметка за историческото значение на изборите, провели се предния ден в цяла Полша. Там, в сутерена на кафенето, където опозиционерите са отворили предизборния си щаб, доброволци на „Солидарност“ се редуват трескаво да записват резултатите, които им диктуват по телефона от избирателните секции, а после, катерейки се бързо по стълбите, актуализират цифрите, написани с тебешир върху черна дъска, подпряна навън, под колонадите. Развиделява се, прохладно е. Вълнението нараства.
Малко преди 7 часа от трамваите започват да се изсипват хора, които, на път за работа, се спират пред предизборния щаб на „Солидарност“, за да видят дали са избрани „техните“ кандидати. По онова време никой няма доверие на официалното радио. Кой би повярвал, че кафето Niespodzianka („изненада“ на полски) така добре отговаря на името си?
Днес на негово място има магазинче за телефони Orange, но онзи 5 юни то става свидетел на събирането на малка тълпа хора, които, след като откриват на черната дъска триумфиращата приливна вълна членове на „Солидарност“, си дават сметка, че моментът е исторически. И вадят целия арсенал на полския опозиционер: песни, молитви, знакът на победата „V“. А накрая, след толкова години борба, сълзи на радост.
Навсякъде, където гласоподавателите имат възможност да избират, те гласуват за кандидата на свободата. Царят е гол. Това е началото на края на един петдесетгодишен кошмар.
В онази година събитията в Европа са свързани помежду си по магичен начин. В Унгария, където народът е по-мъдър, видял собственото си въстание през 1956 г., потопено в кръв, партийните реформатори подкрепят действията по свалянето на режима. Единадесет дни след изборите в Полша, на 16 юни 1989 г., огромна тълпа участва в погребението на Имре Наги в Будапеща. Премиерът мъченик е убит на 16 юни 1958 г. и погребан под чуждо име. Млад опозиционер, блестящ оратор, носещ името Виктор Орбан, привлича вниманието, след като се осмелява да призове съветските войски да напуснат страната. Там, в Будапеща, хората също плачат.
През лятото във Варшава Тадеуш Мазовецки, интелектуалец от „Солидарност“, застава начело на първото некомунистическо правителство в Източния блок, докато германците от ГДР отчаяно изоставят трабантчетата си на австро-унгарската граница, за да бъдат погълнати в открил се процеп в Желязната стена.
На 9 ноември Берлинската стена пада . На 17-и – Чехословакия започва кадифената си революция. Следващия месец румънците въстават и по Коледа двойката Чаушеску е екзекутирана. И докато всичко това се случва, Москва и личният й разрушител Михаил Горбачов наблюдават – според едни безпомощно, според други – благосклонно. Обединена Европа е възможна. Две години по-късно, на свой ред, Съветският съюз потъва.
Кой 4 юни от тези двата е основополагащият? Китайският или полският? Пътят на авторитарния капитализъм или пътят на демократичния капитализъм?
Да се сравняват различни страни е, разбира се, трудно. Без съмнение, Китай не би имал толкова впечатляващо икономическо развитие, ако лидерите му бяха принудени да спазват правилата на демокрацията и правото на свободно изразяване; заедно с това, успехът на безпрецедентния едновременен преход на комунистическите страни от Централна Европа към демокрация и пазарна икономика е безспорен.
За тридесет години тези страни, стимулирани от членството си в Европейския съюз (ЕС) през 2004 г. и 2010 г., могат да се похвалят с невероятен растеж. Днес Полша е близо пет пъти по-богата в сравнение с 1989 г. Другият голям пример на авторитарна капиталистическа страна, Русия, гради икономиката си единствено върху въглеводородните ресурси и нейният модел на развитие далеч не е по-атрактивен от преминалия в небитието СССР.
Но след като този успех е толкова блестящ, защо в Полша трийсетгодишнината от събитията е белязана от разделение? Правителството и управляващата партия, създадена по същата матрица като „Солидарност“, отказват да участват в честванията на 4 юни редом до Лех Валенса и опозицията в Гданск.
Парадоксално, но факт – двете страни, които се освобождават първи от комунизма, Полша и Унгария, днес се смятат за предвестници на нов модел на нелиберална демокрация и загиват под сирените на национализма. Това е законът на демокрацията: правителствата, които извършват посткомунистическите реформи, рано или късно по време на избори си плащат за социалната бруталност.
Но изборите и проучванията потвърждават, че Полша и Унгария са закотвени в тази Европа, към която се присъединяват на по-късен етап, и че гражданското им общество е жизнено и не желае да се откаже от постигнатото през 1989 г. Обществото и до днес е по-борбено в онези държави, където отхвърлянето на комунистическия режим настъпва отдолу нагоре, както в Полша и Румъния, но не и в Унгария, където след изборите на 26 май Виктор Орбан се оказа още по-силен, доста по-различен от времето преди тридесет години, но защитаван от християндемократическите си съюзници в Европейския парламент.
По пътя на тази Европа, която плака от радост през юни 1989 г., ще има още неравности. Но на никого не му и хрумва да се върне назад. Още по-малко да поеме по китайския път.
–-
Монд, 05.06.2019
Превод от френски Иван Николов
