Среща на погледи и Дворецът в изкуството

С

През Моста на влюбените за 10 дни премина изложбата „Среща на погледи”, в която буквално се оглеждаше целият свят. Ние с Иво Хаджимишев бяхме нейни куратори, но тя до голяма степен възникна сама. По повод на състоялия се в София Шести световен конгрес на информационните агенции, 55 от тях изпратиха фотографи по свой избор. Тематичното поле – културната идентичност днес и мястото на религията и изкуството в нея, беше замислено така, че почти с нищо да не ги ограничава. Разбира се, всеки представяше собствената си идентичност и резултатът беше пъстра мултикултурна картина, в която обаче изненадващо приликите бяха повече от разликите.

Образите донесоха и други изненади. Например, въпреки усещането ни, че живеем в пострелигиозно време, религиите продължават да бъдат решаващ фактор за сплотяване на общностите, опора на морала им и източник на агресията им. Изкуството също е проникнало дълбоко във всекидневието им и то без връзка дали са бедни или богати. Дори бедните като че ли са му отдадени повече.

Най-голямата изненада обаче беше задочното оспорване на евроатлантическия модел на толерантност. Според него, тя е привилегия на твоя поглед към другите, на способността ти да гледаш на тях с разбиране и да ги приемаш. Без да е търсен ефект, изложбата предложи нов модел на толерантност, който изисква да разбираш и приемаш другите така, както те сами се виждат; толерантността да се крепи не върху твоя, а върху техния поглед.

Последната изненада е, че с такива общи въпроси се занимава журналистическа фотография, която по същността си е събитийна и конкретна. Но такъв е железният канон на агенционната фотожурналистика, спазван на всички континенти – откъдето и да тръгне, тя трябва да мине през човешка история и да стигне до мястото на човека в историята. Дори да е само смътна интуиция, събудена от един уловен миг.

До 12 януари 2020-а в Национална галерия/Двореца продължава изложбата „Дворецът в изкуството”. Става дума за същия този царски дворец в София, в който се е помещавал монархът през Третото българско царство, а от 1953-а е галерия. Префункционализирането на пространството му, следващо превратностите на времето, днес му дава редкия шанс да изложи сам себе си отпреди. Така изложбата – заедно с разказа в експонати за дворцовия вкус и лайфстайл, естествено получава концептуален фокус, който може да бъде определен като пространствено „огъване” на времето. Като пребиваване в две времена едновременно.

Изложбата върши и политическа работа: пресреща надигналата се през новия век вълна на соцносталгия с една друга, вече забравена носталгична вълна – към преддеветосептемврийска България с нейния бит, маниери и имена. Тя се удържаше и в най-мрачните комунистически години и не позволяваше на столичаните от по-старото поколение да си „обърнат езика” и да кажат „другарю” вместо „господине”, или „Ждановска” вместо „Пиротска”. Изложбата по един аристократично отстранен начин се връща към трудния въпрос: кое и защо в историята ни трябва да бъде ценено.

За автора

Георги Лозанов

Доц Георги Лозанов е преподавател в СУ, критик на изкуството и медиен експерт.

Категории