От времето на Маргарет Тачър повечето британски премиери искат да бъдат като нея по един или друг начин. Тони Блеър искаше да й подражава не само като продължителност на управление, но и като влияние. Дейвид Камерън искаше да изгради наново Консервативната партия по свой начин – така, както Тачър направи по нейно време. Тереза Мей също искаше да е бляскава като Тачър – една непреклонна жена в свят на колебаещи се мъже.
Дори Гордън Браун, с неговата невероятна амбиция, вярваше, че политиците рядко имат шанса да допринесат за някаква трайна промяна в живота на хората и копнееше да се възползва от открилите му се възможности също толкова ефективно, колкото и Тачър. Фактът, че всички те се провалиха при осъществяването на тези възвишени цели, показва колко мощно бе митологизирана Тачър. Единственият, който не искаше да бъде като нея, беше нейният пряк наследник – Джон Мейджър. Той пое поста просто защото на хората им бе писнало от управлението на „Желязната лейди“.
Сега този модел се повтаря и при дългия списък от имена, претендиращи да поемат лидерството сред торите. Всички те по различен начин искат да бъдат втора Тачър и отчаяно искат да докажат, че няма да бъдат следващата Тереза Мей. Но как да го постигнат? Като трескаво канализират енергията на образа на желязната лейди вътре в тях.
„Доминик Рааб[1] е Тачър в панталон”, биха казали неговите фенове, ако има кой да ги чуе. „Той е непреклонен като Тачър“, казва друг бивш министър. А това би трябвало да означава, че до последно ще удря по масата, докато не стане неговото. Рааб, от своя страна, признава следното: „Бих използвал всички лостове в изпълнителната власт, за да се уверя, че можем да изпълним политиката на правителството“.
Той едва ли е единственият, който говори по такъв начин. Но онова, което със сигурност е общото при различните планове за справяне с „Брекзит“, е, че всички кандидати за поста на Мей обещават усещането за цел, каквото липсваше досега.
Дали това ще бъде „Брезкит“ без сделка, предоговаряне, съживяване на съществуващите договорености или дори втори референдум – няма значение – те ще избегнат съдбата, сполетяла Мей, тъй като ще действат по-решително от нея. Те няма да позволят нито на европейците, нито на държавната администрация, нито на съдиите, нито на парламентарната опозиция, нито на анализаторите и наблюдателите, нито на когото и да било да ги отклонява от целта. Те не са хора, които могат да бъдат разубедени.
Проблемът тук е, че едва ли можем да си представим някой политик по-решителен от Мей. Нека не забравяме, че и тя си мислеше, че е Тачър. Бе решена докрай да не се отклонява от предначертания курс. И вижте докъде стигна. Кои са лостовете, които другите могат да задействат, а тя не можа? Парламентът показа, че не му е приятно да го тормозят за „Брекзит“, а председателят на Камарата на общините – че не е задължително да си говори с изпълнителната власт.
Ирландското правителство няма да отстъпи, особено след като има примера на безкомпромисните преговарящи за „Брекзит“ в Брюксел. Във всеки случай, в днешно време властта на Уестминстър едва ли се простира до децентрализираните части на Обединеното кралство, да не говорим за по-далеч.
Опитът да се сплашат държавните служители няма особен смисъл, освен ако целта не е да не се постигне нищо. Няма магическа пръчка, с която въпросът за границата с Ирландия да изчезне от само себе си; каквито и неща да се фантазират за намирането на технологично решение, то остава извън правомощията на настоящото правителство. Рааб може да пуфти и фучи, колкото си иска. Да бъдеш успешен министър-председател не е само въпрос на воля. За да свършиш работата, трябва да имаш качествата да убедиш хората да останат с теб до края. Но хората не са лостове, които може просто да дърпаш.
Ако не друго, то през последните години възможностите на британската изпълнителна власт да прокарва решенията си, противопоставяйки се на опозицията, бяха ограничени сериозно. Най-ефективното оръжие бе премахнато. Министър-председателите бяха свикнали да имат директен достъп до т. нар. „превключват” – или когато всички останали ходове се проваляха, те можеха да заплашат с насрочването на парламентарни избори, като превърнат приемането на ключов законопроект във вот на доверие.
Като се има предвид разбираемият ужас, който британският парламент изпитваше при мисълта отново да се изправи лице в лице с електората, Мей сякаш беше спокойна, че си е осигурила приемането на законопроекта за оттегляне, имайки като резервен ход заплахата с изборите. Но „Актът за фиксиран мандат на парламентите“ я лиши от тази възможност. Другият инструмент, с който изпълнителната власт може с принуда да налага решенията си, са назначенията и уволненията на министри. Може би това е нещото, на което Рааб разчита, за да премахне всеки, който му се изпречи на пътя.
Но отново, ако трябва да дадем пример с Тереза Мей, от началото на премиерския мандат (когато „обезвреди“ финансовия министър Джордж Озбърн и бившия си конкурент за лидер на торите Майкъл Гоув) до последните си дни (когато хвърли на вълците министъра на отбраната Гавин Уилямсън[2]), тя никак не се свенеше да размахва брадвата. Освен това, при никой друг премиер в по-новата история на Великобритания не е имало толкова много министри, подали сами оставка. Това е още един проблем: оказва се, че да си на заплата в правителството, не е чак толкова голяма привилегия, както някога. Твърде много хора са готови да скочат от кораба, преди още вълните да са го залели, и всеки наследник на Мей е наясно с това.
В последно време много министър-председатели започваха работа, мислейки си, че е по-лесно, отколкото изглежда. Спомняме си безгрижния отговор: „Та колко да е трудно това?“, който Камерън даде, запитан от приятел дали не се притеснява да поеме такива огромни отговорности… В книгата си „Новият Макиавели“ бившият началник на кабинета на Тони Блеър – Джонатан Пауъл, пише за желанието на шефа си да стане премиер, за да предприеме незабавни реформи. Но колкото повече Блеър се вълнува от промяната, толкова по-малко готова е държавната машина за нея. Сякаш има някакъв вакуум, в който министър-председателите упражняват властта си. „Новият премиер дърпаше лостовете на властта“, пише Пауъл, „и нищо не се случваше.“ Оттогава насам нищо не се е променило, освен че лостовете въртят още по-малко колелца отпреди. Но има алтернативен модел. И той може да се види от другата страна на Атлантика.
Американските президенти също често са се изненадвали с колко малко пряка власт разполагат, заемайки най-високата властова позиция в света. Но при тях Конгресът е много по-малко послушен от британския парламент, а американската съдебна система е много по-твърда в отстояването на позициите си. Президентите могат да назначават и уволняват държавни служители на високи постове, но тези действия едва ли си струват главоболията. Те не промениха нищо за Доналд Тръмп, главният специалист по назначаване и уволняване. Това, което е ново при него, е отношението му към липсата на принуждаващ орган, с който да разполага. Когато дърпа лостовете и нищо не се случва, той не спира дотук. Откъсва ги и ги използва за пръчки, с които бие хората. Отказва да приеме границите, в които се простират възможностите му. И няма никакви скрупули да използва всякакви оръжия, независимо от предназначенията им.
Конгресът, който според Конституцията единствен може да зададе посоката на търговската политика, през ХХ век малко по-малко преотстъпваше правомощията си на президентството. Причината бе, че твърде много се усещаше как разделенията в Конгреса прекомерно политизират търговията. Но президентският стил на Тръмп не просто я политизира, той направо я персонализира. Сегашният президент използва властта си, за да определя такива тарифи, с които води лични вендети и задоволява донкихотовските си мании. „Изградете тази стена или вносът ще го направи!“ При него търговската политика трудно може да се характеризира като последователна стратегия, насочена към икономически ползи.
Резултатът не е по-голям контрол за изпълнителната власт. Резултатът е хаос, но на Тръмп му харесва. Поне един от кандидатите, който ще замени Тереза Мей, има потенциала да води подобна политика. „Представете си, че Тръмп се захване с „Брекзит“, размишлява на глас миналата година Борис Джонсън и продължава: „Щеше да му е дяволски трудно … Щеше да има всякакви спадове, сривове, всевъзможен хаос. Всички щяха да си мислят, че е полудял. Но той всъщност щеше да зададе някаква посока – щеше да се стигне донякъде. Това е много, много хубава мисъл“. Тази мисъл може би се върти в главата на Тръмп, когато се застъпва за Найджъл Фараж да се присъедини към преговарящия екип за „Брекзит“. След като партията „Брекзит“ спечели огромна победа на изборите за Европейски парламент, нейните говорители използваха телевизионните камери, за да отправят подобно послание – ето, те не са политици, а бизнесмени с богат опит във воденето на трудни преговори; и тъкмо те трябва да бъдат изпратени в Брюксел на мястото на безнадеждния екип от отстъпчиви мекушавци, събран от Тереза Мей.
Но хората на Фараж са успешни преговарящи само в смисъла, в който Тръмп е успешен бизнесмен. Те не се интересуват от сключването на добра сделка. Искат само да се похвалят с решение, независимо от цената.
Дали общественото мнение клони в тяхна полза? Има основателна причина да се притесняваме, че това се случва. Изследване върху политическата ангажираност, извършено от „Хансард съсайъти” през 2019 г., показва, че 54% от имащите право на глас са съгласни с твърдението: „Великобритания има нужда от силен лидер, готов да наруши правилата“. Само 23% не приемат подобна теза. А на въпроса какви политици предпочитат – „придържащи се твърдо към позициите си“ или „отстъпчиви, готови на компромиси заради хората, които не ги приемат“, респондентите се разделят на приблизително две равни групи (45:48). Същият резултат се наблюдава и когато се поставя въпрос: „трябва ли да се придържаме към решенията на политическите партии и лидери, които са били на власт преди” – 47% подкрепят тази позиция, докато 43% са „против” и смятат: „трябва да изберем партии или лидери с радикални идеи за промяна, които до този момент не са били на власт”. Тези числа могат да изкушат някои британци, искащи да бъдат като Тръмп, да започнат да си представят, че идва тяхното време. Може би публиката е готова да приеме шумно разбиване на чинии в коридорите на властта. Ако не друго, то това би било промяна.
Но да се поеме по този път би било катастрофална грешка. Има три големи проблема, с които се сблъскваме, когато разглеждаме подхода на Тръмп по отношение на изпълнителната власт. Първо, няма британци, които биха искали да бъдат като него. Има само англичани. Малко вероятно е многонационалната конституция на Обединеното кралство да издържи експеримента.
Трудно е да се каже колко привърженици ще привлече позицията на Борис Джонсън, ако той стане министър-председател. Колегите му съпартийци, които са били около него, признават, че притежава поразителна притегателна сила – но определено тя не действа на север. Там го мразят. Второ, да чупиш механизма на управление е самоунищожително за всеки политически лидер, който иска да остави трайно наследство. Смисълът на играта с правилата е, че тези правила трябва да продължат да са в сила, за да можеш да обвържеш с тях наследниците си. Пренебрегването им къса веригата, която свързва настоящето с бъдещето. Иначе нищо не може да остане трайно. Трето, институционалните бариери, които в момента пречат на изпълнителната власт да предприеме драстични действия, не могат просто да изчезнат. Хаосът не е решение, когато политическият пейзаж е на парчета. Той ще доведе до разбиването му на още по-малки късове. Опозицията ще се издигне, неизбраните на власт – включително всички онези ужасяващи експерти – ще се разбеснеят и одързостят, а общественото мнение още повече ще настръхне. Това ще доведе до още по-нестабилни парламенти и слаби правителства, вместо до силни кабинети, управляващи с мнозинство. При такива условия се постига малко или нищо.
Желанието да бъдат новата Тачър насърчава някои кандидат-премиери да флиртуват с идеята, че могат да са като Доналд Тръмп. Но да се опитваш да бъдеш Тръмп, вероятно означава да завършиш като Мей: невероятно целеустремена, но без никакъв постигнат резултат. Може би сред бъдещите наследници на Мей има хора, които са по-наясно на какво се дължат успехите на Тачър. На първо място, това бе микс от удивителен късмет, политически прагматизъм и поглед за пътя на най-малкото съпротивление; и всичко това – обвито в опаковката на непоколебима решителност. Но Тачър бе и силно привързана към правилата, усещайки, че те са най-добрата й защита срещу коварните мъже, готови да препречат пътя й, отдаде ли им се възможност. Митът за силния лидер умира трудно. Той все още бавно агонизира.
Дейвид Рънсиман
Лондон Ривю ъф Букс, 20.06.2019
Превод от английски Григор Григоров
Дейвид Рънсиман е професор по политология в университета в Кеймбридж.
–-
[1] Доминик Рааб е бивш британски министър, отгаварящ за „Брекзит“.
[2] Гавин Уилямсън е уволнен след разследване във връзка с изтекла информация от тайно правителствено заседание, посветено на китайския телекомуникационен гигант „Хуавей“.
