Владигерови свирят Владигеров: концерт с Панчо Владигеров-младши (пиано), Екатерина Владигерова (пиано), Александър Владигеров (тромпет, флюгелхорн) и Константин Владигеров (пиано и кларинет). В програмата – творби от Панчо Владигеров (1899-1978). Софийски музикални седмици; 26 юни 2019 г.
Името на рода е Владигерови. Известно го правят още в началото на миналия век рядко талантливите близнаци, пианистът и композиторът Панчо и цигуларят Любен. Композиторът създава не само значително, ценено и известно творчество. Оказва се и щастлив предтеча на две поколения музиканти: синът му е Александър Владигеров, той от своя страна дава живот на още четирима музиканти Владигерови – Панчо, Екатерина, Александър и Константин.
И четиримата съхраняват ревностно паметта за Панчо Владигеров и неговата музика. Поддържат интереса към нея, работят с творбите на прародителя си, аранжират ги, действително познават творчеството му великолепно. Концертът им на фестивала „Софийски музикални седмици” препълни камерната зала „България”. Свириха с радост и благоговение познати Владигерови композиции – оригинални и в аранжимент – на автора, на неговия син и техен. Излъчват рядко музикантско блаженство от възможността да споделят личното си усещане, личния си прочит на музиката на патриарха. И колко са различни! Всеки със своя звук, със своите цветове във и извън ансамбъла, в който постигаха естетическо съгласие и баланс на вкусовете си. Музиката като акт на приобщаване; свирим, за да сме с вас – това е тяхната основна заявка, тяхната протегната ръка към слушателя – вървим заедно в музиката
Владигеров-внук и Александър откриха концерта със знак за баща си, Александър Владигеров (1933-1993), аранжирал „Северна песен” из „Класично и романтично” на Панчо за пиано и тромпет. Произнасят с удоволствие музикалния текст, придобил цвета и звука на топъл метал през тромпета, смесен внимателно с клавирния колорит. Впрочем, класическата линия бе поддържана най-вече от Панчо-внук с клавирните „Есенна елегия”, оп. 15 и „Импровизация”, оп. 36 – една наслада от хармоничното богатство на акордовите движения, от шанса за импровизо-движение и в двете пиеси, от провокациите за тембровото въображение, уплътнено великолепно в прочита на двете популярни пиеси. Триото Владигерови – Катя, Сашо и Косьо, въведоха игровия тон в концерта, своеобразната джаз-атмосфера, с вдъхновение показаха различния, прекомпозиран свят на Владигеров: знаменития кейк-уок от музиката към пиесата „Цезар и Клеопатра”, написана през 1920 година, „изнесен” през 1953 г. от страниците на театралната музика от Александър Владигеров, сега, почти век по-късно, в аранжимент за пиано на четири ръце и тромпет на Екатерина Владигерова се „разказа” отново с леко шаржиране, но и симпатична ритмична неумолимост, подсилена с характерен щрих. По-късно чухме и сполучените й аранжименти на „Дафино вино” и на „Хоро стакато”. Очевидно на всички тях им харесва тази игра на смяна на състави, тембри, позиции и регистри; с нея сякаш приближават музиката на Големия към себе си, усвояват я, прочитът става по различен начин възможен, поддава се на играта и на импровизацията. Самият Владигеров обичаше да аранжира, да сменя инструментариума и състава на свои пиеси – Катя и Константин показаха негова транскрипция за пиано и кларинет на три от клавирните му Акварели – Малък прелюд, Меланхолия и Танц – поетичен диалог, гласовете се сливат и разделят, търсят взаимни вибрации, тихо произнасят изконния текст. Артикулацията му е отново ясна, плътна, с подходящи акценти в щриха, с една цялостност в орнамента и в неговото колориране – като в талантливо изваян акварелен рисунък.
Не е необходимо да отделям време и място за инструменталните качества на четиримата Владигерови, те се разбират някак от само себе си: не може да си Владигеров и да не владееш инструмента си по владигеровски, сиреч, „да можеш да изсвириш всичко”, да не ти се опира някакъв текст. (Самият Владигеров приживе с радост съобщаваше, че е написал някоя от пиесите си много трудно.) Естествено, тази инструментална свобода им осигурява импровизационната, осигурява им също реализацията на типичната владигеровска първична спонтанност в свиренето им, която хваща публиката веднага. Те са родени с музиката, тя е техният език очевидно, а маниерът на боравенето им с нея често ми напомня за онова изкуство на площада в минали векове, когато музикантите и тяхната публика са заедно, на едно място – играят! Пайдия, тази дума от древността, обозначаваща играта на дете, е изключително подходяща за характера и смисъла на музиката им, в която стремежът да се сподели излиза над всичко. Не можеш да му устоиш.
