Ояр Вациетис. „Ръцете на Венера“. Избрани стихотворения. Подбор и превод от латвийски Здравко Кисьов. София: Ерго, 2019 г. Цена 14 лв.
Това е третата книга на Ояр Вациетис у нас – след „Избрани стихотворения“ (1966) и „Леден витраж“ (1987). Големият латвийски творец, който си отива от този свят току-що навършил 50 години през 1983 г., е превеждан у нас от Христо Радевски, Константин Павлов, Георги Белев, Румен Леонидов и Аксиния Михайлова, но за утвърждаването му тук дължим признание най-вече на чудесния поет Здравко Кисьов. Това е и втората преводна книга, която се появява от архивата му – след „Седмият ангел“ на Збигнев Херберт през миналата година. Повечето стихотворения на Вациетис в „Ръцете на Венера“ се публикуват за пръв път. За пръв път се публикува и споменът на Кисьов за него. Но кой е Ояр Вациетис? Този, след когото след ранната му смърт (и загубата на още приятели) Роберт Рождественски вика: Накъде си тръгнал, Ояр? Не отговаря Ояр. Сумрачно и тайнствено допира пръст до устните. Редовете в протритото тефтерче все още гледат призивно. Все още дишат, настояват, потреперват и говорят. Вациетис е народен поет на Латвия. Неговият баща е бил слуга. Войната е нанесла в съзнанието на малкия латвиец незаличими щети. Той следва латвийска филология в столицата, работи в списания и в прочутата рижка киностудия. Макар и член на КПСС, след смъртта му се оказва, че от издадените по-късно 10 тома събрано приживе е била допусната за публикация около една трета от творчеството му. Имант Зиедонис, другият голям латвийски поет на ХХ век, нарича Вациетис съвестта на Латвия. За да разберем пълноценно модерната поезия на Вациетис, трябва да си припомним, че едва през втората половина на XIX век латвийската нация започва да се окопитва и да отхвърля тежко кръстосващите се на нейна територия германификация и русификация. Латвия е независима държава от 1991 г. и в нея споменът за депортираните от съветските власти в Сибир над 35 000 латвийци продължава да е силен. Нацификацията през Втората световна война също довежда до неизчислими жертви. Това е измъчен, но много достоен народ. Един пример за сложността на ситуацията: днес музеят на Вациетис в стара Рига се намира в къщата, в която той е живял със съпругата си, голямата поетеса и преводачка Людмила Азарова – двестагодишно руско заведение на име „Ерусалим“, в който е отсядал, примерно, Вагнер… Затова, когато днес чета стихотворението му „Биография“, погрешка или не, през решетката на думите виждам самата Латвия: „Една от моите приятелки/ така се съсипа от грижи/ че през нея, като през прозрачно стъкло,/ можеш да преброиш децата й“. Друг стих, който се вряза в съзнанието ми: „… и децата са толкова радостни/ че сега няма защо/ повече да растат.“ Стихотворенията на Вациетис внушават свобода, изтерзана свобода, но свобода. Естествено сливане между всекидневната мистерия на природното и старинната градска култура. Любопитен и простодушен, нежен и вглъбен, изненадан от силата си, Вациетис е роден поет. Но какви ли още тайни пази архивата на предания приятел Здравко Кисьов, на когото дължим тази глътка солен латвийски въздух… Ояр пак е тръгнал към Русе.
