След двадесет години посещение на биеналето, през 2018-а за пръв път ми е напрегнато на път за Венеция. Ще успеят ли тазгодишните куратори Ивон Фарел и Шели МакНамара да утвърдят нов модел на този престижен форум след радикалния обрат, предизвикан от Рем Кулхас преди две издания? През 2014-а беше направен обстоен обзор на архитектурата от предходните сто години и на обезпокоителна редица предизвикателства на нашето време. Кулхас призова към пренасочване на вниманието от архитектите към архитектурата, към търсенето на решения, важни за съвременния живот, вместо преследване на звезден статус. През 2016-а Алехандро Аравена направи значителна стъпка с позитивния си подход към изключително болезнената тема за неравнопоставеността – какво може да бъде направено с наличните средства, дори да са оскъдни и примитивни? Всеки дълъг път започва с една първа крачка, но става значим чак след като се добавят достатъчно следващи стъпки в избраната посока, макар и неголеми, не първи, не финални, не земетръсни. Третото издание може да се окаже решаващо – ще поеме ли Венецианското архитектурно биенале по път, който търси мястото на архитектурата в пресъздаването на непрекъснато променящия се свят около нас, или ще се върне към шоубизнеса на архитектурното его?
Успяха ли Фарел и МакНамара? Докато рационално бях убедена, че ще е прибързано да се опитам да дам отговор преди края на трите дена, които имах за разглеждане на необозримото море от архитектурна информация, още след първите няколко часа почти подскачах от радост. Избраните от кураторките проекти са придружени от двуделни бележки “какво мислят кураторите” и “какво мислят авторите”. Отказът от традиционната безименна, представена като окончателна истина анотация деликатно, но последователно насърчава зрителя да се запита “какво мисля аз?”. Индивидуалните проекти на непознати, локално познати и световно известни имена са равностойно представени в дългата зала на Кордерията в Арсенале. Това, предполагам, е облекчение и за звездите, колегиално застанали в общата редичка, макар впоследствие присъствието на скромните инсталации на Тойо Ито и САНАА да е охотно (пре)увеличено от пресата.
След въвеждането на обща тема от Рем Кулхас, на третия път почти всички са разбрали, че е минало времето на парадните витрини “вижте нашите впечатляващи постижения”, неподплатени с проучване и анализ. Наред с утвърдените отличници в задълбоченото, нерядко провокативно изследване на общата тема от собствена позиция, като Германия, Франция, Япония, Дания, Холандия (хиляди извинения към многото неспоменати), този път дори САЩ, Израел и Египет предлагат добре обмислен принос към темата. Част от заслугата за изграждането на многогласен хор на мястото на индивидуалното надвикване несъмнено е на предходните двама куратори. Обнадеждаваща приемственост има и в подхода на градивна критика към привичките на предишните издания и обоснованото разчупване на установените навици. Аравена използва стряскащите количества изразходвани материали от предишната кураторска изложба за впечатляваща инсталация от вторични суровини във входната зала на Централния Павилион – напълно в духа на зададената от него тема. Фарел и МакНамара, също в съзвучие със своята тема, се отказват от задължителното досега интериорно прекрояване на същия Централен павилион и разкриват съществуващата сграда. Изненадващото изобилие на дневна светлина освобождава както пространството, така и посетителите, от мимолетната илюзия на гипсокартона.
Темата за свободното пространство е централна за архитектурата. Без ненужна загуба на време и енергия в спорове с тези, които предпочитат да търсят архитектурната есенция в стени, фасади или огради, кураторките се съсредоточават върху същественото. Няма свобода без свободно пространство за извършване на желаните дейности. Метафоричните аспекти на пространствената свобода са отдавна осъзнати на различни нива – от всеобхватното прозрение на Лао Дзъ, че “празнотата прави къщата богата”, през отвоюваното право на “собствена стая” на Вирджиния Уулф, до безавторската консервативна самодоволност на “мой дом, моя крепост”. Личната свобода изисква гарантирано ограничение на нежелан чужд достъп. Колективната свобода изисква гарантиран общ достъп до свободно пространство. Целият свят може да бъде разгледан като система от свободни/ограничени пространства. При дефинирането на физическото пространство архитектурата има запазена главна роля, макар и само изпълнителска, не режисьорска.
Докато предишната тема на Аравена все още наблягаше на преодоляването на външните ограничения, Свободното пространство на Фарел и МакНамара е неразривно свързано с ограничителите си, без да се поддава на присъщите за тях елементарни опити за сравнение на “постижението” чрез цифрови показатели – най-големият, най-високият, най-… Едва ли някой сериозно мисли, че има смисъл архитектурни произведения да се надпреварват по размери, бюджети или институционализиран престиж. Малцина обаче са искрено безразлични към съблазните на повсеместното алфа-мъжкарско съревнование. В най-скорошните си издания Венецианското архитектурно биенале култивира интерес към разбирането на архитектурата, вместо към начините за употребата й в надпреварата за световна слава. Фарел и МакНамара не просто продължават започнатото, а предлагат съществена промяна в гледната точка – общуване със света през призмата на архитектурата, вместо следване на чуждите гледни точки на политиката, икономиката и прочее власти и дадености. Не питайте какво светът може да направи за архитектурата, питайте какво архитектурата може да направи за света.
Както се случва при архитектурни и още по-често – при градоустройствени проекти, точно поставянето на общата рамка на много подходящо място прави автора невидим – всичко функционира, няма проблеми, те просто са си така нещата от само себе си, добре е, но този пък автор какво толкова е направил? За Архитектурното биенале е успех, че Свободното пространство е на много по-преден план от експонирането на персоналните особености на кураторките и изграждането на “запазената марка” на бюрото им Графтън Аркитектс. Това е призивът на Рем Кулхас в действие. По време на “неговото” биенале много уважавани медии отбелязаха откриването с обширни публикации за личността му, понякога споменавайки, че той пледира да говорим за архитектурата, не за архитектите. Алехандро Аравена придоби световна известност благодарение на неговото биенале. Логично е инерцията да настоява Фарел и МакНамара да пласират себе си, персонално да блеснат на място и в медиите, вместо да се съсредоточат върху ролята си на куратори, тоест, да се погрижат изложбата да блести.
Поне част от днешният свят изглежда готов да се раздели с отъждествяването на лидерство с амбиция за себеизява, но процесът е бавен. Изпитаните маркетингови формули все още носят по-сигурен успех. Ватиканът явно знае колко е важно да направи впечатление още с появата си и разбира силата на метода “поканете група доказани архитекти, включително няколко световноизвестни имена, да работят върху нещо ваше”, особено ако знаете, че не е ваше, но искате да поддържате впечатлението, че е така. Според официалното ватиканско становище, “изборът на поканените архитекти е основан на решението да се съсредоточим върху проектанти, способни да приложат различни експресивни изразни средства, все изявени личности от гледна точка на конструктивното експериментиране, идващи от Европа, Австралия, Япония и Южна Америка, за да отразят универсалната – именно католическа – природа на църквата.” Тоест, архитектите “прилагат” експресивните си средства, за да утвърдят световното господство на католическата църква. Разбира се, че Фостър и Партнерс, Едуардо де Сото Моралес и т.н. ще направят нещо интересно и с имената си веднага ще привлекат посетители. Темата за Свободното пространство дава възможност на Ватикана да обърне внимание на свободата, която църковното пространство предлага на духа, на индивида, на обществото, буквално и преносно, във физическото пространство на църквата или в нематериалното, но осезаемо пространство на религията… и други възможни, напиращи дори, но неосъществени интерпретации. По подобен начин на предишното биенале израелското участие в темата “какво може да се направи с ограничени средства” беше “ние пък в нашите суперлаборатории развиваме биометрични технологии”. Нито дума за ежедневното закърпване на живота в Газа с подръчни материали. Много са интересни и биотехнологиите, и католическите параклиси. И двете поръчки не просто отсрамват възложителите, но и успешно отклоняват вниманието от очевидните им връзки с обсъжданата тема. Хилядолетната история на архитектурата добре показва, че овластеният демагог, разполагащ с достатъчно средства за изпълнение на амбициите си, е златният клиент на архитекта. Единственото противодействие на демокрацията е да ни посочва, че сами избираме на какво да се възхищаваме.
Повечето от националните павилиони се възползват от необозримата свобода, заложена в темата за Свободното пространство, по свой начин. Някои говорят за голямата политика (Германия, Турция), други за политиката на колективното обитаване на малкия град (Чехословакия, все още неразделена във Венеция), някои за наследството от миналото (Румъния, Сърбия, Македония), други за настоящето (Италия, САЩ) или бъдещето (Скандинавските страни, Словения), някои за вече реалното обитаване на виртуалното пространство (Холандия), други за динамиката на още актуалния сергиен пазар (Египет).
Германският павилион отново отговаря на темата с лекота и увереност, като че ли сам я е задал. По традиция експозицията е конкретно германска и същевременно универсална, с общочовешки отзвук. Докато Ватикана усилено пласира марката си, Германия, с последователно показваната непретенциозна мъдрост и добродетелност, изглежда далеч по-зряла за функцията на пазител на всеобща религия, способна да подобри света. “Разграждането на Стените” представя бавния процес на лекуването на ничията гранична зона. На входа посетителят е изправен пред Стената – черна, обозримо висока, почти подтикваща към опит за прескачане, но затова пък безкрайно широка (благодарение на огледалата). Ватиканът да отбележи – това се казва впечатляващо влизане! Без нито едно голямо или каквото и да е име, само с реален контрол над пространството. При приближаване се появяват процепи, възможности за проникване, а след това и за поглед от другата страна. Там са проектите за познати и непознати части от вече бившата граница между Германия и Германия. За да бъде направена подобна изложба, се изисква не толкова преживяването на проблема с неприкосновеността на социалистическата граница, колкото осъзнаването му. Българската гранична бразда присъства в общественото съзнание предимно като заплаха и пропаганда. Дори когато се канят високи гости, с дебатите за качеството на бодливата тел граничната зона остава символ, лишен от пространствено осмисляне. Вътрешните граници на тоталитаризма също изглеждат изтласкани, без да са разбрани. На любимия през детството ми черноморски плаж в едно ударно социалистическо лято се появи телена ограда с табелка “стреля се без предупреждение”. Резиденцията дори още не беше завършена. И тогава, и сега обичайната реакция на този разказ е вдигане на рамене – чудо голямо, нали не са те застреляли. На плажа имаше доста хора, които не знаеха български, за щастие все другари от братските страни, които разбираха езика на телените огради на нелепи места.
Френският павилион продължава проучването на малки инициативи с големи резултати за мястото, този път с културни проекти в съществуващи сгради. Вместо оплакване от задълбочаващия се неолиберализъм – работа за запазване на безинтересните за пазара ценности с други средства. По думите на философа Патрик Вивре, “има много места от всякакъв вид, които подхранват неподправеното желание за човечност, за да реагират на критическите предизвикателства, които я заплашват”. Не става въпрос за съгласие или примирение със съвременните проблеми. Напротив, тук е борбената мъдрост “лозето не ще молитва, а иска мотика”. Подобни ентусиасти, които садят дървета, за да имат сянка внуците им (по думите на кураторското задание), има навсякъде. Доколко са ценени в България?
Свободното пространство за общи дейности обаче намалява. Люксембургската изложба посреща със съобщението, че само 8% от територията на страната е общодостъпна. Още един въпрос, който е интересен за България. Процентът за цялата страна вероятно е висок, запустели и нестопанисвани места не липсват, но как се развива достъпът до общите ресурси начело с най-ценните – природни забележителности, резервати, плажове и гори? Люксембург напомня също героичните опити на модерната архитектура да отлепи сградите от терена и да остави най-рентабилния приземен етаж възможно най-свободен за преминаване. Конфликтът между надпреварата за усвояване на икономическия потенциал и свободата на движение в градската среда не е ограничен до Люксембург. В България май има готова изложба за неконтролираното разрастване на площта на търговски и други частни интереси за сметка на някога обмисленото от архитекти и градостроители свободно пространство на обществени сгради, паркове, улици…
Награденият Швейцарски павилион показва истинско произведение на изкуството. Изходната точка е типичен свободен апартамент с безлична кухня и минимална светла височина 240 см, изрядно скучен и банален, каквото е и представянето на обитаемото пространство от агентите на недвижими имоти. Цялото пространство на павилиона е запълнено с преливащи един в друг макети на същото пространство в различен мащаб. Дали пазарът може да определи какво е добро жилищно пространство? Когато минимализираната функционалност стане норма на “жилищния продукт”, как работи пазарното регулиране на обитаемостта? Загубваме ли човешката мярка като мащаб?
Напълно празният Британски павилион получи поощрение от журито. Освободените зали чакат да бъдат използвани, но публиката бърза да се изкачи на временната покривна тераса, която, освен изглед над лагуната на Венеция, предлага и (абсурдно нискокачествен) чай в различни часове на деня. Покривните тераси изглежда са на мода тази година. Във връзка с експозицията за спонтанните политически събития на Будапещенският Мост на свободата, Унгарският павилион също е добавил мостов пилон с панорамна площадка над покрива. И двете бледнеят пред новата постоянна тераса на покрива на обновената от ОМА Фондако деи Тедески, показваща и съпътстваща Биеналето инсталация “Поздрави от Венеция” на Елизабета ди Маджо – традиционен персийски килим от пощенски марки.
Румънският павилион, редувайки уреди от детски площадки, макети и дълги текстове, представя развитието на свободното или междублоково пространство в жилищните райони. България има не по-малък опит в тази област, но кога ще се заинтересуваме достатъчно от жизнената среда на масовия градски жител, че да представим ясно темата поне на себе си? Латвийският павилион изследва апартаментния блок като организация на обитаването, но и като политически проект – обещаваното по-добро бъдеще в социалистическа или в пазарна премяна никога не пристига напълно. Още една “наша” тема. Македонският павилион представя проекта “Освобождаване на пространството” чрез трансформацията на някога знакови обществени сгради, които днес са редуцирани до недвижима собственост, често обезличена от безотговорна реновация. Познато?
Павилионът на САЩ е изоставил мантрата за най-великата нация на света, защото “във време, когато разширяването на граничната стена между Съединените щати и Мексико поглъща по-нюансирания дискурс за националната принадлежност, за архитектите и дизайнерите става наложително да погледнат какво означава да бъдеш гражданин днес”. “Измерения на гражданството“ проучва проблематиката на принадлежността на седем пространствени нива: Гражданин, Общество, Регион, Нация, Глобус, Мрежа и Космос. Словения също изследва глобални проблеми чрез локален опит. Колектив от проектантски и научни дисциплини проучва отношенията между архитектурата и водата. Последната в ролята на благодат, заплаха, обект на законодателство и очакван повод за бъдещи войни.
Голяма част от поръчаните или избрани от кураторките проекти в Централния павилион наблягат на осмислянето, разбирането и интерпретирането на постиженията от миналото – “архитектурата като еволюция, не като революция”. Индивидуалните проекти в Кордерията на Арсенале са съвременни, разнообразни и на високо професионално ниво. Много от тях са интересни за обществения дебат в България. Неочакваната библиотека на плажа на Вектор Архитектс в Китай, предназначена за малък брой читатели, е предизвикала огромна вълна от посетители. Обществената библиотека като институция на свободното пространство е темата и на Финландския павилион. Какво е състоянието на читалищата у нас? Кои са днешните институции на свободното пространство? Какви са новите сгради, които ни изненадват на плажа? Обществото ни е убедено, че разполага с повече свободно пространство от това в Китай. А какво показва архитектурната ни продукция?
Много от експонатите във Венеция наблягат на ролята на архитекта – както в съзвучие, така и в противовес на глобалните процеси, държавната политика, икономическите условия и новите технологии. Според Ракуел Конгосто в Испанския павилион, “В един обезпокоителен свят, в които продукцията е по-важна от хората, ние, архитектите, сме привилегировани хора, които се интересуват от много неща, способни да си представят различни дейности, градове и начини на живот.” Привилегиите вървят ръка за ръка с отговорността. Българските архитекти имат да кажат много и важни неща, както в страната, така и на световните форуми. Откакто Архитектурното биенале във Венеция започна да обсъжда действителните проблеми на професията, отсъствието на България е още по-необяснимо. Каквото и да не достига, проблеми имаме достатъчно.
