Внушават ни илюзия за автономност

Идеята за нетърпеливото чакане – нещо, с което всеки от нас се е сблъсквал, се наложи поради следното обстоятелство – само за няколко години това нетърпение се пренесе от вътрешния ни свят във външния: на автобусната спирка ви казват кога рейсът ще пристигне; в колата ви GPS системата посочва точното време, за което ще стигнете до крайната точка на пътуването си… Преди това нашето нетърпение бе плод на вътрешна преценка.

Ако обърнете внимание, почти всяка ситуация, сблъскваща ни с някакво закъснение, с което трябва да се справим, печели от този своеобразен аутсорсинг, от тази екстериоризация. Директно ни пращат някакъв малък времеви маркер, който, ако не съществуваше, щяхме да изпитаме неудовлетвореност.

Но дали чрез мултиплицирането на такива инструменти ставаме все по-автономни? Склонни сме да мислим, че те ни освобождават от ангажимента да правим определени оценки или да изчисляваме колко време трябва да чакаме и по този начин ни помагат да осъзнаем вниманието като ресурс – ценен, с определящо значение, но ограничен.

Можем да се чувстваме все по-отговорни по отношение на начина, по който разпределяме ресурсите си – просветено и информирано; в стила на субективната камера индивидът има впечатлението, че все по-често ще може да избира какви обекти да привличат вниманието му. Вече няма да ни се налага, както през 80-те години на миналия век, да чакаме по 20 часа за филма, който иначе цяла Франция ще гледа едновременно, тъй като ще бъде излъчван по единствения телевизионен канал.

Но и днес сме изправени пред подобно предизвикателство – един вид, златото на съвременния свят, което от TF1 описват с формулировката „времето, в което разполагаме с човешкия мозък“[1]. Залогът е вниманието, индивидуален ресурс, който, без да сме привърженици на конспиративни теории, е силно желан от множество субекти – включително икономически, медийни, политически, както и представители на рекламния бизнес. Или как само да намекваме, че е илюзия автономното разпределяне на собственото ни внимание, когато последното е предмет на фини и мощни стратегии, имащи за цел да го привлекат и запленят? Би било интересно да свържем онова, в което живеем днес, с трудовете, писани по повод феноменалните случаи на масово индоктриниране през първата половина на ХХ век. Но въпреки всичко, не съм настроен изцяло негативно. Изправяйки се пред нещо, което става все по-налудничаво, очаквам да се появят решения и регулации, които самите хора да предлагат: контрол върху времето, в което присъстваме в социалните мрежи; склонност временно да се изключваме от мрежата… Залогът е способността ни добре да организираме едно подходящо за психиката пространство, в което да разгърнем вътрешния живот на разума си. А това е от фундаментално значение за човешката мисъл. Ако средата, в която живеете, не ви позволява подобен род преживявания, то рискът, очевидно, е от все по-бедно въображение или от заробване под игото на незабавната реакция.

Лионел Накаш

Лионел Накаш е невролог.

 

Ако вълнението е постоянно, ние сме в свят, който малко ни надскача

Целият свят усеща, че времето се ускорява и че ние сме все повече управлявани от електроника и изкуствен интелект. Но тези неща не притежават качеството „временност“. За органичната материя е характерно да има константи за време. Ние имаме денонощни ритми в организма (вътрешен часовник – бел.пр.), които са свързани с редуването на ден и нощ.

Нашата мозъчна дейност се активира в рамките на определено време – от няколко милисекунди до няколко секунди. И всички механизми, участващи в този процес, допринасят за способността ни да осъзнаваме настоящия момент.

Днес невролозите работят върху предположението, че на всеки сто милисекунди ние сме в състояние да обновим съдържанието на съзнанието си, независимо от факта, че то дори може да е достигнало предела си. В момента, макар и малко да спекулирам с нещо, което всички сме преживели, трябва да призная, че ние сме на път да прескочим границите на скоростта, които тялото ни може да понесе. Има момент, когато вълнението може да предизвиква интерес и да си струва да бъде овладяно. Но ако е постоянно, ние сме в свят, който малко ни надскача.

Когато мозъкът получава наведнъж прекалено много информация, да кажем в случая с човека, натоварен с много задачи, ситуацията може да се опише с метафората на приклещването в гърлото на бутилка. В такъв момент мозъкът е принуден да започне серийно обработване на информацията. А какъв би бил пътят му за бягство, ако когнитивната стимулация се засили? Той вече няма да може да обработва информацията просто защото няма да разполага с достатъчно ресурси, за да го направи. Последствията биха били физиологични – като изтощението, което всеки човек може да си представи, но за други последствия не бих могла да говоря, тъй като надхвърлят моята компетентност.

Виржини ван Васенов

Виржини ван Васенов е директор на изследователската програма в Комисариата по атомна енергия (CEA).

 

Системата ни за внимание има пробиви в сигурността

Защо нашият мозък се оставя да бъде увлечен от тези непрекъснати дигитални стимули? Нашата система за внимание има характерни „пробиви в сигурността“. Грешки, които, между впрочем, са ни спасявали живота и са позволили на вида ни да продължи да се възпроизвежда: ние спонтанно проявяваме интерес към всичко социално и не можем да пренебрегнем опасностите, които това крие. Ние търсим онова, което може да ни достави приятни усещания, позволява ни да отидем да пием, когато сме жадни. „Играейки“ с тези фактори, в мозъка може да се „вкара“ съдържание, което така и да си остане там. Това е система за автоматично пренасочване на вниманието, която се активира от определени видове стимули.

Когато джебчиите ви разиграват шоу и ви крадат часовника, те го правят, защото знаят как – запознати са с теориите какво се случва в ума ни – разбират какво другият си мисли… Но те са изправени пред един човек.

А когато на негово място стоят един милион интернет потребители, то тогава е невъзможно да се развие такъв тип подход и стигаме до момента, в който технологиите се справят по-успешно…

Дигиталните платформи, които искат да привлекат вниманието ни с множество стимули, ще използват лична информация; неща, които ни интересуват; всичко онова, което сме правили досега; цифровите следи, които сме оставили. Цялата тази информация ще даде възможност на компютърните системи да познаят какво ще привлече вниманието ни и благодарение на това да го уловят. Процесът да привлечеш и завладееш вниманието не е измислен от невролозите. Може на повърхността да изглежда, че има връзка с науката неврология, но реално това е най-вече поведенческа психология на базово ниво, която днес се прилага в много голям мащаб.

Жан-Филип Лашо

Жан-Филип Лашо е директор на изследователската програма в Inserm.

 

Родителите, подвластни на ускорението, предават своето нетърпение на децата

Тази склонност – да проявяват нетърпение – която наблюдавам при деца и юноши, се дължи на самите им родители, завладени от ускорението.

От момента на раждането физиологичните или психологическите фази в развитието на детето могат да бъдат ускорявани в интерес на задоволяването на родителските амбиции: тяхното дете трябва да извърши нещо по-рано или предварително. Детето ми напредва, то ще вземе две години за една…

В резултат на това детето ще бъде свръхстимулирано. За да порасне, детето се нуждае от стимули от страна на майката и бащата. Но днес виждаме родители, които се стремят да бъдат с два хода напред и за тях е много притеснително, ако бебето не може да бъде отбито или е малко бавно. Ако детето е сънливо, те веднага ще му го кажат, че трябва да стане по-активно. Още в първите дни на живота си децата получават играчки, които са рекламирани с това, че ще стимулират визуалните им, слухови, психомоторни и други умения.

Свръхстимулацията развива в детето усещането, че за да съществува, то трябва непрекъснато да е в състояние на възбуда… и когато настъпи пубертетът с присъщите за този период съмнения, тийнейджърите започват да търсят екзистенциален комфорт в различни външни стимули – стимули, които сами си набавят чрез остра алкохолна интоксикация, например. Наблюдаваме и впечатляващо нарастване на стремежа нещата да се случват „изцяло, точно тук и сега“. Това желание за мигновеност е съществувало винаги, но преди обикновено е засягало малка част от децата – и по специално онези от тях, идващи от семейства с нестабилна емоционална среда. Тези деца не могат да приемат разочарованието и страданието, причинявани им от чакането. А днес тази реакция се среща много по-често.

Патрис Юер

Патрис Юер е детски психиатър.

Мненията събра Лор Бело

Монд, 26.06.2019

–-

[1] През 2004 г. Патрик Льо Ле – генерален директор на TF1, обявява, че телевизията продава на рекламодателите си „времето, в което разполага с мозъците на хората“.