Антистатик 2019
Сред трудни варианти тук/все раздвоен ни е животът;
Ту сме със спътник таен, ту-/ сред пустотата сме самотни.
…Въздишката насън – и тя и тукашна е, и отвъдна!
Дмитрий Кленовски
Дръзката непристойност на танцовия пърформанс е залог за неговата художествена и интелектуална свобода, която му дава възможност не просто да руши стереотипите, но да ги изобличава като услужливи шаблони, които подменят действителното с нещо фалшиво. Стереотипът е нещо като античната докса, знание без основание, мнение без размисъл, присъда без отсъждане.
Хърватското участие във фестивала е своебразен бунт срещу стереотипизираното съществуване на „консумиращия” човек и неговото сляпо екзистенциално доволство, което е изградено единствено от рекламни лозунги и заблуди. Пърформансът „Някъде там и някъде тук” не привлича внимание нито с иновативност, нито с хореографска изобретателност, нито с добро пространствено решение. Той е аскетичен, минималистичен и концептуален в границите на установеното и на моменти е доста предвидим и досаден, но, от друга страна, е съществен именно като остра социална ориентираност и нежелание да се потъне във формални експерименти и визуални съблазни. Драматургията е на Ивана Сайко, а музикалната среда – на Ален Синкауз. Ана Крайтмейер и Соня Преград показват две отчуждени, смазани от автоматизма на живеенето тела, обзети от паника и носталгия за близост. Тревогата вцепенява движенията и лишава от перспектива усилието за разпознаване на другия. Затворен в пределите на собственото си тяло, всеки индивид се чувства насилен и ограничен, тъй като общуването е не просто обмен, то е и начин за спасение от собствената ограниченост. Макар и съвсем ефимерна, стената – опънат найлон, разделяща пространството на две половини, променя не просто яснотата, а всъщност преобръща всичко, защото то става някак отстранено, смътно и неясно. Накрая радостта от преоткритата среща се превръща в изповед на травматичния ужас и свръхкомпенсиране на отчуждението; преминава през атавистична хищна радост, насилие, доминация, игрови стратегии, еротични отсенки до чисто партньорство и съдействие.
Наративен и някак неуместно дидактичен изглежда пърформансът на Hartmannmueller (Германия) с чудноватото название „Съботата ми вървеше добре, докато не осъзнах, че е понеделник”. Една работа, насочена срещу цинизма на свръхпотреблението, на свръхкомфорта, на опаковката, която забавлява, радва и компенсира несъстоятелността на същността. Двамата – Симон Хартман и Даниел Мюлер, са двойка, нелепо зависещи един от друг, двойка за производство на нелепа социална реалност. Единият от персонажите е виртуозен Dj със зализан бретон на сериен убиец и насилствена усмивка на корпоративен служител. „Развеселява” средата с нелепи думи и още по-неуместна звукова среда на долнопробно немско кабаре. Другият персонаж е спортен екстремист – стегнат, дисциплиниран, орторексичен типаж с мания за поп-икона и поведение на скандална звезда в същото това кабаре. Тяхното шоу е посветено на Хамлет, но и да не беше, щеше да е без значение, тъй като поп-звездата и нейният диджей и мениджър са толкова отнесени и нарцистични, че изобщо не забелязват никого и нищо край себе си, а всеки иска да е само център на внимание. Докато единият създава звукови радости, другият се увива във фолио, а после сътворява дизайнерски тесни сценични облекла от цветно тиксо в синьо, червено, зелено, чрез които се превръща в нощна поп-икона, която издевателства над публиката с дискомфорта на физическото си пакетиране и микрофонна изповед на непристойни страсти.
Езикът на спектакъла не е танцов, по-скоро е театрален с иронични препратки и кинетични графики на поп-културата и нейните пародийни кичозни герои – нощни диско-звезди. Тук има от всичко по малко – stand-up comedy, шоу-вариете, движенчески театър и рецитация. Техническият пачуърк и диско еклектизмът на стила не скриват, че това е един движенчески театър на постдраматичния разпад, на емоционалното вцепенение и отсъствието както на комическо, така и на трагическо усещане. Заради това и цялостно проведената иронична стратегия на разобличение-отстраняване изглежда и неуместна, и несполучлива. Заиграването с колажността и сексуалния латексов пакетаж не могат да уплътнят рехавата представа за съвременния човек като разпънат между две напълно глупави възможности: Да поглъщам или да ме поглъщат?
Много любопитен и изненадващ е пърформансът “Exploded Goo“ („Разглобена слуз”) на Зринка Ужбинец (Франкфурт), един от акцентите във фестивала. Работата е на ръба между пространствена инсталация и танцов пърформанс, а сред екипа откриваме и името на Ида Даниел заедно с Карлос Франке, Катаржина Каня и Зринка Ужбинец като хореография, сценография и осветление, докато звуковата среда е на Аран Клеербаур. В програмата се казва: „В това представление можете да видите глава, която наблюдава тялото си отдалеч, голям корем, святкащи очички, които гледат непристойно, паднали нокти, уста, която хапе и издава смущаващи звуци, малко танц на една въображаема котка, ритащ крак на робот”. Но нищо от тези събития не се случва на сцената и този ефект на несъстоялия се сюрреалистичен инфантилизъм е може би най-силният аргумент за преодоляване на театралната условност. Спектакълът започва още с влизането на публиката – по сцената планомерно се движи облечена в черен суичър фигура с неясен пол, по-късно се разбира, че е атлетичната Зринка, която реди светлинни филтри пред прожекторите, бърка в кутийки и вади от тях разни непотребности, които разпилява – малки щипчици, връвчици; реди изрезки от снимки, прави колажи от кутийки, фотоси, зелен мъх, изсушена лавандула и още виолетови цветчета, като ги стъкмява в неясен ред, който си е чист хаос. Движенията са планомерни, уверени и сценичният работник хич не се смущава от погледите на публиката. Мери, прикляка, приближава се, коригира, премества. Тази дълга експозиция тъкмо да омръзне и е прекъсната от пълен мрак… в който просиява красив космос от светлинки, прожекторите образуват цветни диагонали, фигурата се съблича, облича прозрачно майо и почва да блуждае по цветните пътеки, щастлива от света, които е създала сама за себе си, за своя наслада – нощен, пъстър и някак тайнствен – дневният хаос се е преобразил в неочаквано прекрасен ред от хармонично взаимодействащи си светлини, сенки и неща… За да не омръзне, картината на изкуствено препарирания сценичен космос бързо угасва – копнежите живеят по-силно в очакването и мечтите, докато при реализирането им винаги остава усещането за направа, измамност и изкуственост.
Финалът на фестивала сложи колкото дръзкият, толкова и нежно романтичен концерт-пърформанс „Тази вечер празнувам” (Словения) на певеца, артист и танцьор Урош Каурин и контрабасиста Томаж Гром, аранжирал осем емблематични попхита-обяснения в любов за случая. Двамата са подпомогнати с текст и режисура от Боян Яблановец. Названието е заигравка с хита “Tonight I celebrate my love for you” на Майкъл Масър и Джери Гофин и обобщава целта на концерта, чрез който Урош прави обяснение в любов на публиката. Почти е необяснимо въздействието на чара на Урош и неговото артистично майсторство, което завладява деликатно, но осезаемо. Ситуацията е някак нелепа, комично-иронична и игрива, но същевременно официозно строга. На сцената е контрабасистът, небрежен, леко смръщен мачо с брада, дънки и сръчни пръсти, а пред микрофона застава върлинест слаб младеж с вид на чиновник с очила и официална кадифена рокля, покачен на токчета, и запява със сладък кадифен глас, извънредно музикално и с много вкус, при това прекрасно аранжирани хитове от 60-те и 70-те. Усмихва се постоянно, флиртува с публиката, признава й, че актьорите я обичат и са готови на всичко, за да задържат тази любов; че вече всичко е показано на сцената – насилие, голота, секс, но онова, което остава, е непосредственият емоционален обмен между артиста и публиката и тази особена любов, която превръща театъра от зрелище в пространство за споделеност. Танцува малко нелепо, но непрекъснато се усмихва с вперен в публиката ведър и очакващ детински поглед. След няколко песни има своеобразен антракт, соло за Гром, а когато се връща, Урош е напълно гол, прегърнал огромен букет виненочервени рози. Това крехко, слабо тяло се оказва пълно с особена живителна жажда и заразителна енергия. Урош пита може ли да се даде нещо повече, може ли да се постигне по-интимна връзка; та изкуството променя всичко, побеждава баналността, създава радост и за артиста, и за публиката, и всъщност, театърът е място за любов и радост, за утеха, разтуха и щастие, и защо тогава да не живеем щастливи, доволни и тази вечер да празнуваме любовта си. Емоционалната спонтанност градира и избухва в какви ли не хитове, чиито текстове са преосмислени, тъй като са ориентирани към публиката като обект на любовния копнеж. Играта е на гледан и гледащ, на радващ и зарадван… Ироничната стратегия е открила една особена свобода пред духа. Урош пита: „Защо не се смеете, не виждате ли, че съм мъж, облечен в официална рокля и нося токчета”, „Ах, значи моите токчета ви харесват, на мен също”, а по-късно, без аксесоарите на почудата, продължава да е все така непринуден, спонтанен и странно очарователен. Артистичната енергия е преобразувала враждебността и е достигнала до същността на човешкото през щедростта на актьорския жест – освобождавайки духа, артистите позволяват изобщо на човека да мисли и преживява свободата. Свободата е някакво приятелство с другите и света, но тя най-напред е приятелство със себе си, а това вече е много голямо предизвикателство. Пърформансът е минималистичен, но въпреки това е силно експресивен и ярко концептуален, а идейният му заряд е удивително богат – театралната илюзия се оказва най-достоверната проверка на нравствената същност на човека. Урош разпилява розите над главата си, няколко хвърля в публиката като жест на завет и всеотдайност. „Тази вечер празнувам” е ярка, запомняща се и особена творба, посветена на дълбоката необходимост от любов и признание на тази любов.
Представените творби в Антистатик 2019 показват няколко съществени факта. Танцовият пърформанс продължава да бъде жива и актуална експериментаторска форма. Услужливо гъвкава, но същевременно вече наситена с повече от половин век история, тя постига своята смислова устойчивост сред останалите художествени явления, без това да накърни смисъла й на перманентна художествена революция. Танцовият пърформанс продължава да поставя пръст в най-актуалните, гранични за морала и живеенето проблеми и да ги интерпретира в пределите на личното и непосредственото, като едновременно с това опазва обобщаващата си сила. Сред налагащите се тенденции е засилената драматургичност на движението и цялостно театрализираната кинетичност, както и връщането към спонтанната емоционалност. От друга страна жанрът, достигнал своята художествена зрялост, навлиза в етапа на културната нормализация и поради това преживява отчетлива вътрешна криза на генетично заложения в същността му бунт срещу консервативните догми. Той има своя история, натрупване и високи образци, които се преживяват като ценностни императиви и вече се нуждаят от преосмисляне и преформатиране спрямо настоящето. Днес, освен като интелектуална форма на несъгласие, жанрът се връща към спонтанната емоционалност, към въпроса за свещеното, неизменното и трансцедентното, които трябва да създадат една действително „нова митология” (Шелинг), върху която постпостмодерният човек да съгради собственото си спасение.
