Някога ще питам Боян Пенев

Н

Разговор с Войчех Галонзка

– Повод за вашето посещение в България е 80-годишнината от рождението на писателя Любен Петков. Какъв човек беше той? И какво е непреходното в неговата белетристика?-

С Любен сме приятели от 51 години. Сегашното време означава, че нашето приятелство продължава и след смъртта му. Това е и приятелство на нашите семейства, деца и даже внуците ни знаят едни за други. Когато се запознахме, той беше беден, начинаещ писател-скитник, но с богата душа. Навсякъде имаше приятели-ятаци и като такъв успя да ни покаже, на мен и бъдещата ми жена, половин България. Засели ни даже за седмица на остров Св. Анастасия. Стана покровител на нашата любов не само за едно студентско лято. Движеше се в средата на литературната бохема; и не само литературната, която чрез своето не образцовото поведение се противопоставяше на официозните изисквания и очаквания в една действителност, в която на всяка къща имаше табела с надпис „Образцов дом”. В София тя се събираше в кафе-сладкарница „Бамбука”, в Бургас в сладкарница „Малина“, във Варна – в сладкарницата на хотел „Одесос”. Но той не беше бохем, не се напиваше, не излизаше извън нормата на прилично поведение, а типичният израз дори на най-голямото му възмущение беше изречението: „Може ли такова нещо?!” Беше човек контактен, отворен към най-различни хора, деликатен и дискретен. Питате за непреходното в белетристиката му. Беше човек на един свят, на родната си Странджа, но този негов свят е прозорец към много по-широк свят. Творчеството му е доказателство за емоционално отношение към света и хората – както тематично, така и формално. Не излиза извън видяното и чутото със собствените му очи и уши. Не удостоверява фиктивната действителност, а фикционализира познатата му действителност, но винаги с обобщаващата я мисъл и послание, разширяващи нейните измерения. Бяга от всякаква маниерност, защото го носят емоциите, сякаш пише само за себе си, да успокои тези емоции. Мисля си също, че вкара в кръвообращението на българския литературен език доста пренебрегвани думи, които също са знак за белетристичния му автентизъм.-

Какви бяха България и Полша при първото ви посещение тук? И каква са те сега?

– България беше патриархално-ориенталска. Едни внушителни, мустакати мъже стояха с часове по кафенетата и кварталните кръчмички, пиеха мастика, бистреха политиката, рядко в присъствие на жени. Направи ми впечатление, че в общуването между хората голяма роля играеха жестове, езикът на жестовете. Хората не заключваха жилищата и къщите, пътните багажи безнаказано оставяхме често на тротоара, никой не задигаше дините и пъпешите, складирани на открити места, водачите на тролеите слизаха да си купят баница на спирката и хората не протестираха, навсякъде се усещаше миризма на печени чушки, мекици и боза. „Яваш, яваш” беше непоклатим принцип. Хората масово закусваха с баници, мекици и боза. Един български приятел съчини тогава пародия по Лилиев: „Ранна сутрин рой мекици/ дигат пара и мъгла,/ нежни бели търкалици,/ нежни снежни търкала”. Тогава видях за първи път символите на западната цивилизация: цигари с филтър, швепс, кока кола, уиски. Аз пушех носените от Полша цигари без филтър „Спорт”, nomen omen, и чужди хора от съжаление искаха да ме черпят с луксозните. Но иначе България беше по-затворена страна. След едногодишна стипендия през 1972 г. дълго време трябваше да наваксвам информациите за пропуснатите културни събития „по света”. Направи ми впечатление, че Полша беше невероятно митологизирана от българите – голяма литература и култура, героически народ без предатели. Визията на Боян Пенев и лансираните в „Полско-български преглед” идеи за романтичната Полша бяха пуснали дотам дълбоки корени, че всяко рационализиране от моя страна беше неубедително. Но едновременно с това много хора не можеха да разберат как е възможно да сме толкова религиозни и защо все още има у нас частна собственост на земята и малки частни предприятия.-

Кои приятелства с български творци продължавате да пренасяте през времето?

– Все още не са малко и не само в литературната среда: Михаил Неделчев, Боян Биолчев, Петър Първанов, Федя Филкова, Светлозар Игов, Богдан Глишев, Атанас Куртев, Божидар Кунчев, Николай Даскалов, Емил Басат, Маргрета Григорова, Иван Станков, Димитър Михайлов. Но се радвам, че имам и приятели и от по-млади поколения, а и не само сред творците.-

Имаше ли противоречие между вашата работа на дипломат и вашето призвание на литературовед?

– Имаше. Просто поради това, че не ми оставаше време за литературоведската работа. Не са съвместими по време и организация на живота. Известно време се опитвах да следя литературния живот, да чета критиката, но се предадох. След като минах в пенсия, пак се опитах, но разбрах, че е невъзможно да наваксам 20 години загубено за литературознанието време. Казах си обаче, че от туй за народа загуба няма и реших да се реализирам само като преводач. Литературоведският инструментариум ми помага в тази дейност. Както ми помагаше и в дипломатическата работа.-

Кои бяха най-големите предизвикателства пред вас като българист? Какво заварихте в полската българистика? И още: какво ново за полската литература и култура осъзнахте, докато се занимавахте с българските литературни програми и манифести?

– Полската българистика беше главно позитивистична и компаративистична. Може да се каже, че с изключение на Тереса Домбек-Виргова и Едвард Можейко (в емиграция от 1965 г.), тя беше в магмата на общата славистика. И не само тя. Нейните изследователи не знаеха достатъчно добре или въобще не знаеха езика. Или, ако знаеха, занимаваха се с фолклора.Техните познания бяха от втора ръка, много общи. Ние, младите слависти, в началото на 70-те бяхме на мнение, че трябва да познаваме всичките славянски литератури, но трябва да се занимаваме с една, и при това конкретно; да изследваме идеите и формите, поетиката, текста и контекста, литературния процес, спецификата на литературните направления и пр. Важен фактор: ние бяхме същевременно и полонисти, на нас ни се преподаваше теория на литературата, лекциите по полска литература бяха придружени от около 500 произведения, които трябваше да знаем за изпита. Защо това беше тъй важно? Защото преди на научим добре един чужд език, ние вече знаехме какво е литературата и как да се занимаваме с нея аналитично. Преди да навляза постепенно в българския литературен процес, което означаваше да прочета стотици произведения, десетки литературни списания и вестници, критически статии, полемики – аз вече бях запознат с литературните течения в Полша и в Европа. И първата ми мисъл беше, че българската литература не е могла да се развива самобитно и в изолация. Та даже „Смесна китка” е калка на латинското Florilegium. Трупах и издирвах материалите. Книгата излезе през 1983 г. Какво разбрах за двете ни литератури покрай това? Че и двете не бягат от Европа, че и двете се стремят да са в унисон с литературното й време, макар и да крачат малко по-бавно, че нищо европейско не им е чуждо, когато им е потребно.-

Имаше ли изненади в българската рецепция на вашите българистични книги и студии?

– Аз съм приятно изненадан, че малката ми книжка „Опитомяване на скорпионите” е толкова добре приемана от българските ми колеги; че успоредно със Светлозар Игов стигаме до сходна интерпретация на творчество на Йовков. Той говори за привидния реализъм, аз за транспозицията на Библията. Радва ме, че с Михаил Неделчев сме на същото мнение по въпроса що е литературна история и кому е нужна тя. Приятно съм изненадан, че проф. Никола Георгиев дава положителна оценка на българистичните ми разработки. И завиждам на Пламен Антов, че преди мен написа студията за карнавалното в „Под игото”.-

Къде срещахте по-трудни преводачески задачи – при поезията или при прозата?

– Зависи при каква поезия и каква проза. Приема се, че по принцип поезията се превежда по-трудно. Особено, когато трябва да се спазва определена стихотворна жанрова структура, примерно в сонета, стриктни ритмични стъпки, рими и т.н. Но примерно, поезията на Николай Кънчев, Петър Първанов или Пламен Дойнов, които съм превел, не е от този тип и пак е трудна заради тяхната образност, синтактичен ритъм, игра на думи, ирония, мълчаливо диалогизиране с други традиции и конвенции и пр. Едно четиристишие на Далчев, стихотворението „Лято”, е така организирано, че по форма то полемизира с Лилиев, но не и по дух, защото говори за извечната човешка жажда, за духовен стремеж към желаното. Метафорично тя е призована чрез образа на жаркото лято, темата за вода експлицитно отсъства, но при безветрието на небето има два неподвижни облака на изток, сякаш спуснали там котва, сенките лежат като локви. Който не вижда имплицитното присъствие на жаждата, ще лиши този малък шедьовър от живот в превода. В него има още много други тънкости. Обаче, ако един преводач си мисли, че прозата се превежда по-лесно, то той още при навлизане в произведението убива художественото му въздействие. Прозата никак не е по-малко организиран литературен текст. Разликата е само в спецификата на тази организираност. Повестта „Зелени кръстове” на Любен Петков трябва да бъде преведена в баладичен повествователен ритъм. В „Под игото” има толкова стилистична разноликост, нюанси, поетически поанти, словесни игри в повествованието и в диалозите, че аз реших да направя нов превод на романа, въпреки че предишният, втори по ред, има вече няколко издания. Да не говорим, че диалозите в прозата трябва да звучат естествено. Преводачът не може да не е внимателен читател и интерпретатор. Банално обобщение: преводът не е едно просто занаятчийство, той е изкуство и съпреживяване с автора.-

– А какъв е образът на съвременната българска литература в Полша днес?

– Българската литература е при нас в ниша. В литературния ни живот няма през последните три десетилетия инструменти, които биха позволявали поне малко да разширят, а камо ли да я изведат от нишата – няма литературни списания, а електронните не са достатъчно авторитетни. Ние, нейните популяризатори, сме малко и също не сме достатъчно авторитетни. Издателствата проявяват интерес само към авторите, получили някакви европейски награди, напоследък това са Георги Господинов и Милен Русков. Стихосбирката на Пламен Дойнов излезе, защото той беше номиниран за наградата Европейски поет на свободата – това изискваше регламентът на конкурса. За преводната поезия издателствата въобще не мислят. Даже не искат да кандидатстват за подкрепа в Министерството на културата, където отгоре на всичко кандидатските формуляри са на български. Аз си имам лична стратегия. Публикувам на моя уебсайт, а освен това сега започвам една поредица „Малка библиотека на българската литература” в едно библиофилско издателство. Преди месец излезе стихосбирка на Петър Първанов, когото смятам за един от най-интересните съвременни поети. Готови чакат реда си стихосбирките на Николай Лилиев, П.П.Славейков, Петър Караангов, Николай Кънчев, „Чифликът край границата”, прозата на Чавдар Мутафов, „Чичовци”. Имам даскалска нагласа и се чувствам длъжник на българската класика.-

Как преценявате съвременното състояние на полонистичната традиция в България?

– Мисля за нея като за световен феномен. Имам предвид както университетската полонистика, така и преводачите на полската литература. Едва ли другаде излизат толкова много преводи на полски автори. Разбира се, голяма заслуга за това има полската държава, която подпомага издаването им от средата на 90-те години, дава стипендии на преводачите, кани ги на литературните фестивали. Полският институт в София кани авторите, организира премиери на техните книги. Подпомагането иска определена политика, желание, добра и умна организация на промоцията и не на последно място – изпълнители, каквито са преводачите, и средата, където са адресатите. Книгата на Емил Басат „За Полша – с любов” показва колко са много те и колко са качествени, а освен анкетираните в нея, има още толкова за пореден том. Нямам думи! Някога ще питам Боян Пенев.-

В часа на равносметката: има ли какво да ви притеснява в полската култура и държава днес?

– Притеснява ме масовото пропагандно унищожаване на авторитетите в културата и в обществения живот, опитите да се замести ценностната система в културната ни памет със злободневните партийни интереси; елементарното крачи в йерархията пред сложното, лъжата пред истината, конституцията е нарушавана, правосъдието е лишавано от независимост, демокрацията става само лозунг в изборните кампании, училището не дава образование, университетът произвежда занаятчии, понятието „филология” не намира вече основание, една абитуриентка казва, че е прочела „Пан Тадеуш” на Мицкевич, но нищо от него не разбира. Задъхвам се, като отговарям на вашия въпрос, и спирам дотук.-

Смятате ли се за чужденец в България?

– Ако не бяхте ме попитали за притесненията ми, щях да намеря друг отговор, но сега ще ви отговоря по „преиначен” начин, както би казал великият ни поет евреин Болеслав Лешмян. Или с участие на анаколут. Обичам България, обичам да идвам в България, имаше периоди, когато се налагаше с личния си паспорт да доказвам, че не съм българин, но не се чувствам в нея чужденец.-

Въпросите зададе Марин Бодаков

25 юни 2019-

 

Войчех Галонзка (19 април 1947, Бжежин) следва „Славистика“ в Ягелонския университет в Краков (1965– 1970), където става асистент в Института по славянски филологии. Доктор на хуманитарните науки (1978). Лектор по полски език в Софийския университет (1992 – 1993). Директор на Полския институт в София (1993 – 1999). Консул на Република Полша в София (2008 – 2012.) През 1994 г. на български излиза изследването му Опитомяването на скорпионите. Поглед на един чужденец към българската литература.

 

За автора

Категории