Колкото до технологичните иновации, да се разчита на една авторитарна държава има далеч повече предимства
Разговор с Греъм Алисън
– Професор Алисън, в сферата на международните отношения вие сте развили концепцията за „капана на Тукидид“. Как тази теория се прилага спрямо съвременните китайско-американски съперничества?
– Когато една нововъзникваща сила заплашва да свали господстващата власт, какъвто е случаят с Атина и Спарта в древността, или с Германия и Обединеното кралство в началото на ХХ век, всички аларми се задействат.
Любопитното е, че през последните петстотин години повечето войни, резултат на съперничества, не са предизвикани от нововъзникваща сила, а от външно събитие, което понякога дори няма връзка със съперниците, какъвто е, например, случаят с убийството на ерцхерцог Фердинанд в Сараево през 1914 година. По онова време този инцидент дори не става новина номер едно за вестниците в Англия.
Ако Тукидид ни гледаше днес, той щеше да каже, че всичко върви по план. Ние подготвяме перфектния капан на Тукидид: Китай е пар екселанс нововъзникваща сила. И ако търсите някого за ролята на лидера на господстващата сила, няма да намерите по-подходящ от Доналд Тръмп.
– Защо?
– Защото има всичко, което му трябва за образа на лидер, който е обезпокоен от възхода на зараждащата се сила. Обвинява Китай, че нарушава правилата и че се възползва от ситуацията, като същевременно обявява, че той е човекът, който може да се справи с предизвикателството и да приключи проблема. Доналд Тръмп твърди, че откакто е на власт, Китай е променил поведението си.
Но ако погледнете реално какво се случва – икономическия ръст на Китай в сравнение с този на САЩ, а след това и напредъка на Китай в сферата на изкуствения интелект или действията на Пекин в Южнокитайско море, ще видите, че това, което казва Тръмп, не е вярно: става въпрос за продължителни тенденции.
Може би в Китай е възможно да настъпи икономическа катастрофа, страната да излезе от релси – всичко може да се случи… Но зад всичко това седят числа, проста аритметика, и тя е безмилостна: китайците са четири пъти повече от американците.
– В коя област смятате, че съперничеството е най-драматично?
– Бяхме свикнали да приемаме, че САЩ са номер едно във всички области. Най-голямата икономика, най-големият автомобилен пазар, страната с най-голям брой милиардери, най-бързият суперкомпютър…
Но през 2018 година на американския пазар бяха продадени 17 милиона коли, като за сравнение бройката в Китай беше 27 милиона. Кой има най-голямата средна класа? Китай! Китайската средна класа е равна на общия брой на американците.
Защо китайците да нямат онова, което имат американците? И то във всяка една сфера! Това включва научни изследвания и университети. От Университета Цинхуа в Пекин обявяват, че в момента техният факултет по компютърни науки е по-добър от Масачузетския технологичен институт (MIT). Не вярвам, защото предпочитам MIT, но китайците вече са заявили претенции…
– Дълго време на Запад преобладаваше представата, че китайците няма да успеят да постигнат онова, което имат американците, особено в областта на иновациите, с които и вие дадохте пример, ако не се превърнат в общество, където има свобода на мисълта. И какво се оказва – излиза, че тази представа е грешна?
– Става дума за нещо много интересно, особено ако разгледаме случая с изкуствения интелект. За нас това е сфера, в която само свободни хора в свободно общество могат да правят открития, да развиват иновациите.
Това винаги ли е било правило? Опитах се да разчитам само на емпирични данни и да видя какво се случва: безспорно, в няколко области, където изкуственият интелект се прилага, Китай не просто се конкурира със САЩ, а ги задминава.
Ако искате да платите с кредитната си карта в кафене „Старбъкс“ в Пекин или в Шанхай, е все едно да искате да платите в Париж с шепа центове. Това ще подразни хората, защото отнема време: останалите само изваждат телефона си и правят контакт. А днес на много места вие дори не вадите телефона си, просто трябва да покажете лицето си! По отношение приложението на технологиите, във финансовата сфера понякога тъкмо американците се вдъхновяват от китайците.
За изкуствения интелект „горивото“ са личните данни. В Китай се събират всички данни и хората, работещи в областта на изкуствения интелект, имат достъп до данни, които са с милиони повече от това, с което могат да разполагат изследователите в Съединените щати. Трудно е да се устои…
– Искате да кажете, че що се отнася до технологии като изкуствения интелект, да се работи в авторитарна държава е предимство – тя е за предпочитане пред един демократичен режим?
– Без всяко съмнение. Това влиза в противоречие с моите и вашите разбирания и вярвания – и моите са непокътнати – но гледам фактите: ако имате за цел да напреднете в иновациите, свързани с изкуствения интелект, то една авторитарна държава има много повече предимства. Същото се отнася и за големи инфраструктурни проекти, за мостове, високоскоростни влакове и т.н. Така че да, предимство е да се работи в авторитарна държава. Но дали това е страна, където вие и аз бихме искали да живеем? Аз със сигурност не бих!
– Но това означава, че убеждението, според което една страна не може да бъде шампион в иновациите, ако в нея не се разпространяват свободно идеи…
– …е вероятно грешно. Абсолютно. Защото виждаме какви иновации правят китайците. Или как свободното движение на идеи е ограничено до определена структура или до ясна рамка.
– На вас наложи ли ви се да си промените мнението?
– Без съмнение това е тема, по която си поставям много въпроси! Ние сме закърмени с идеите на западния либерализъм, нашите първоизточници са Френската революция, американската революция, човешките права – там, където крайъгълният камък е личната свобода.
Ние изградихме държави, за да защитим личните свободи. След това индустриалната революция и технологиите ни дадоха възможност да станем по-богати и ние си помислихме, че всички тези положителни неща са свързани. Но хора като мен, които от дълго време проучват света, знаят, че често пъти това е илюзия – понякога се налага да направим трудни избори между две положителни неща. А това ни изправя пред въпроса: каква е стратегията, която свободните общества следват, за да продължат да са конкурентни на онези, управлявани от авторитарни режими и въпреки това – представящи се отлично в редица области?
Според мен, мачът все още не е свършил. За американците, както и за европейците, този въпрос означава да се запитаме за начина, по който функционират демокрациите ни, включително да засегнем проблема и с настоящите им отклонения от правилното функциониране.
– Президентът Си Дзинпин казва, че възходът на Китай няма връзка със САЩ, а Китай просто иска да си върне величието. Но дали Китай иска да доминира?
– Китайците казват: „Ние не сме изгряваща сила, ние сме завръщаща се сила, ние се връщаме на точката, на която бяхме.” „Но, извинете, къде точно бяхте?” „Ние бяхме в центъра на вселената. А тя може да има само едно слънце.” Остава да се попита какво означава това за Съединените щати?
Те ще ви отговорят така: „Фактът, че ние отново ставаме слънце, води след себе си до непряката последица – вие ставате спътник. Но целта не е да ви направим спътник – целта е Китай да си върне предишния статут”. И това е напълно вярно, имайки предвид конфуцианската система, според която китайците вярват, че мястото им е на върха на пирамидата. Така е било винаги – казват те – с изключение на 200-годишното прекъсване, когато Западът използва технологиите си, за да ги експлоатира и унижава, и на което китайците вече са решени да сложат край.
Това е причината, поради която казусът с „Хуауей” е така интригуващ. За китайците „Хуауей” е национален шампион, най-големият в международното състезание. Това е водещият световен доставчик на телекомуникационно оборудване, който има за цел да бъде лидер в 5G. И сега Съединените щати започнаха офанзива, за да забавят или дори да блокират тази амбиция. От китайска гледна точка, това удължава вековете на унижение.
– Може ли случващото се с „Хуауей” да бъде събитието, от което да тръгне всичко?
– Понякога съперничествата в икономиката са водили до избухване на войни. Но в конкретния случай не мога да си го представя; според мен, китайците си казват: добре, вие искате да превърнете в оръжие всяка икономическа взаимозависимост, където ние сме по-слаби? Така че ние ще спрем за малко – ще станем самостоятелни там, където това ни е необходимо (например, при производството на полупроводници), и ще обърнем внимание на сферите, където имаме предимства и които могат да бъдат използвани, като например редкоземните елементи.
Традиционно китайците залагат на дългосрочните проекти, вместо да се стремят да бъдат център на тежестта или да участват във военен конфликт, нещо, което е характерно за западната история. Те предпочитат да стават по-силни и по-силни – толкова силни, че противникът им да се откаже да им излезе насреща.
– Искате да кажете, че конфликтът е неизбежен, но не и откритата война…
– Да, въпреки че и една открита война е напълно възможна, особено ако се случи нещо също толкова смахнато като убийството на ерцхерцог Фердинанд, този път в Северна Корея или в Тайван.
– Президентът Доналд Тръмп има ли стратегия спрямо Китай?
– Той има отношение, но не и стратегия. Голямото стратегическо предизвикателство за нашето време и за света като цяло е разработването на последователна и устойчива стратегия, която да гарантира жизненоважните интереси на Съединените щати, като същевременно се избягва влизане във война с Китай. Не мисля, че има човек днес, който знае как да отговори на това предизвикателство.
– А каква е ролята на Европа в тази стратегия? И изобщо има ли такава?
– В книгата си използвам метафората на везната. В свят, където от едната й страна има някой, който е във фаза на растеж и става все по-силен и по-тежък, аз, от моята си страна, имам нужда от приятели, от екип, за да уравновесим везната.
ТТП (Транстихоокеанското партньорство – споразумението за свободна търговия с Азия, но без Китай, което администрацията на Тръмп изостави) бе икономическата версия на везната: тя позволяваше да се обединят 40% от световната икономика срещу 15% от Китай. Стратегически САЩ трябваше да се грижат за отношенията си с онези държави, които споделят ценностите им. Доналд Тръмп не го прави, това е най-голямата му грешка.
– Защо?
– Това е загадка за мен. Изглежда на Тръмп му доставя по-голямо удоволствие да се бие с приятелите си, отколкото с враговете си.
Силви Кофман
Монд, 09.07.2019
Превод от френски Иван Николов
Греъм Алисън е специалист по стратегически въпроси, ядрена отбрана и китайско-американски отношения, професор в Харвардския университет, където основава и ръководи Училището за държавно управление „Кенеди“. Греъм Алисън е заместник-секретар на отбраната по времето на президента Бил Клинтън и специален съветник на министъра на отбраната при Роналд Рейгън. Последната му книга е „Destined for War: Can America and China Escape Thucydides’s Trap?“, 2017 („Предопределени за война: Могат ли Америка и Китай да избягат от капана на Тукидид?“).
