Разговор с Дмитрий Глуховски

Р

Сега съм по-добре подготвен да стана световноизвестен

Руският писател и журналист Дмитрий Глуховски беше в България за втори път, след като през 2007 г. представя превода на най-известната си до този момент книга – „Метро 2033”. На 27 май т.г., със съдействието на организаторите от „Storytel” и издателство „Сиела”, той представи у нас новия си проект – аудиосериала „Граничен пост”. Веднага след това разписа плакатите, картичките и книгите си за многобройната публика в катакомбите на НДК.

– Как се чувствате след огромния интерес, проявен към вас от вашите фенове вчера?

– Не обичам думата „фенове”. Не бих искал да имам фенове. Обичам думата „читатели”. А иначе е много трогателно, че хората са отделили от времето и парите си. За мен това продължава да е абсолютно необяснимо. Много съм им благодарен и се старая да им отговарям на колкото се може повече въпроси, да споделя енергията си с тях по време на срещите. Не съм удивен, защото вчера не дойдоха чак толкова много хора. Първият ми превод на чужд език на “Метро 2033” беше на български – преди цели 12 години. Още тогава издателите ми от „Сиела” организираха голямо събитие, на което дойдоха над 200 души. По това време и в Русия ме познаваха много по-малко хора. Сега не съм толкова учуден, но е приятно, че хората не са ме забравили.

– Използвах думата „фенове”, защото сте едва ли не основоположник на ново течение в литературата…

– Не знаех, че е така. Получило се е случайно. Нищо не съм основавал нарочно. На хората просто им хареса книгата и впоследствие продължиха всичко сами. Не бих искал да бъда разглеждан като основател на литературно течение. Това беше просто една книга. Последваха всякакви други. Най-новата се нарича „Текст” – тя не е свързана с фантастиката, с оцеляването, с постапокалиптиката или с антиутопията. По-скоро пробвам нови неща. Понякога се оказват успешни, понякога не. Ето, „Метро 2033”, например, се оказа успешен експеримент. Тогава читателите контролираха сюжета.

– Да, „Текст” ви отделя от антиутопията и приближава към социалната критика. Нужни ли са обаче на човечеството толкова много социални и междуличностни проблеми при положение, че днес се възпитава вкус към нищонеказването? Изведнъж, бум! Появява се Глуховски на хоризонта – и разбива статуквото.

– Човек си избира темите. По принцип много по-успешно с брътвежа се занимава телевизията. Има и по-изискани телевизионни забавления – например, „HBO”. Съвсем егоистично си пиша по темите, които са ми интересни. Аз съм достатъчно тривиален човек и ме интересуват тривиални теми. Нормалните хора ги интересуват същите теми. Може би имам малко по-хулигански, по-радикален възглед. Или съм готов да говоря на някои теми повече, отколкото го прави мейнстрийм литературата. Затова и ме купуват.

– Отделянето от мейнстрийма може би е печелившата формула. По този начин, чрез представянето на руската психология, успявате да доближите Западния свят до Русия. За това помагат и игрите. Как ще коментирате факта, че все повече млади хора не са прочели дори един ред от вашата трилогия, но са изиграли всички игри и свързват вас и „Метро” най-вече с играта, вместо с традиционната книга?

– Нямам абсолютно никакъв проблем с това. Аз самият направих всичко възможно да ме свързват с играта. Имах непосредствено отношение към разработването на нейния сюжет. Направих всичко възможно сюжетите на книгите и на игрите взаимно да се допълват, за да стане голяма сага. Много от тях са стигнали до книгата тъкмо защото са играли. Литературата днес не е в най-добрата си форма и за да бъде успешна, тя трябва да бъде прикачена към даден по-голям формат. Много от големите западни бестселъри са екранизирани като филми или сериали и съм напълно наясно, че за да те четат много хора, или трябва да получиш Нобелова награда, или да бъдеш екранизиран. Но тъй като нямам възможност да спечеля Нобел, предпочетох да стана популярен чрез играта. Направих така, че играта да бъде авторска, бих казал дори „арт-хаус”; и да се разграничава от мейнстрийма на американските игри, които нямат дълбочина нито по отношение на героите, нито по отношение на сюжета.

– Излезлите игри на „Метро” изместиха въпроса за екранизацията на книгата. А през годините се появиха няколко фалшиви трейлъра, както и трейлър с актьори към играта „Metro: Last Light”…

– Вече 10 години преговарям с холивудски продуценти и студия. Последното ми 3-годишно сътрудничество с един от продуцентите завърши като резултат с пълна нула. Всеки месец казват, че четат едно или друго, а накрая по проекта за „Метро” не става нищо. Цели 10 години живея с очакването, че нещо ще се получи. Единият месец даден продуцент се отказва, на следващия – друг продуцент… и реално развитие няма. Аз правих питч за Дейвид Финчър. Срещах се с режисьора на „Z: Световна война” Марк Фостър, правих питч и за него. С продуцентите на „Интерстелар” също съм се срещал, дори подписахме договор за сътрудничество. Както и с продуцентите на „Джеймс Бонд”. Дълъг процес, който винаги завършваше без резултат. Вече изобщо няма значение за мен. Но с „Текст”, понеже това е много по-малка, но и по-висок клас история, нещата се случват. Историята вече е екранизирана, а филмът ще излезе в края на годината. С „Метро” може никога да не се получи. В първите 7 години на работата по идеята ми беше много важно и ми се струваше, че филмът може да ме катапултира 10 етажа нагоре и оттам бих могъл вече да строя сам всичко по съвсем друг начин. От друга страна, не е чак толкова зле, че не се случи. Защото фактът, че не станах световна знаменитост преди 10 години, ми даде възможност през това време да се занимавам със своето собствено развитие, да се уча и да задълбочавам знанията си. Мисля си, че сега съм по-добре подготвен да стана световноизвестен. Винаги съм готов да общувам лично.

– На вас как би ви харесало повече – евентуалната екранизация на „Метро” да бъде руска или американска продукция? Според почитателите ви, американците не разбират добре руската психология.

– Американците биха искали да пренесат действието при себе си, но това е европейска история. Руска. Тъй като е пародия на европейския живот от XX век и повторение на войните в рамките на едно метро, тази реалност не може да бъде пренесена на американска територия. Европейците виждат във всичко това отглас от собственото си минало. За американците това е абстрактен паноптикум, някакъв абсурд.

– Или просто бизнесмодел?

– „Метро” не може да се направи с малък бюджет. Изисква се бюджет за блокбъстър. Има мутанти, има престрелки… Това не може да бъде авторски филм. Но има комерсиални проекти, които са прекрасно направени. „28 дни по-късно” на Дани Бойл е прекрасен комерсиален проект, но и авторско кино. Неговият екип уважава публиката. Или да вземем „Игра на тронове”: в него се съчетават жанрове и допреди последния сезон, който си е чистопробен комерс, всичко си беше авторско.

– Има ли хепиенд в живота, тъй като в „Здрач” краят е сравнително отворен и щастлив. Също като в „Метро 2035”. Вчера казахте, че надежда има.

– Животът винаги има един и същи край – и той е в гроба. Но докато вървиш нататък, можеш да се наслаждаваш. На хората, които не боледуват смъртоносно, обичайно не им се умира. Баба ми е на 85 години. В дните, когато всичко я болеше, искаше да умре. Но след това й се живееше още. Това ми изглежда най-доброто описание – докато не те боли, искаш да живееш. Затова защо да се стремиш към хепиенд? Просто трябва да се наслаждаваш на мига.

– Кое ви доставя повече удоволствие – журналистиката или създаването на сюжети?

– Отдавна не се занимавам с репортерство. Преди 12 години излязох от журналистиката. Тогава много ми харесваше. Много пътуваш, винаги си в центъра на събитията. И това много ми помогна да престана да бъда интроверт. Когато си репортер, вече не си притеснителен, а си човек, който нещо е длъжен, нужен е, няма право да откаже ангажимент. Трябва да отиде да говори с политици, със звезди, с роднините на жертвите на авиокатастрофа. Интровертността постепенно се преодолява. Просто включваш и започваш да го правиш. Това ме научи на много неща. Но прагът в журналистическата кариера е много по-нисък от прага в развитието на писателя. По хороскоп съм Близнак. Близнаците имат такъв проблем: всичко им се отдава с лекота. Могат за година да стигнат до средно високо ниво в професията си. После им става скучно и се прехвърлят другаде. Но по никакъв начин не могат да стигнат истински височини. Те превключват и стават специалисти по второ, трето, четвърто… Преди да потръгне писателската ми кариера нагоре, на всеки 3 години ми доскучаваше и започвах да се занимавам с нещо ново. Затова ми се струва, че сега съм си седнал на мястото и си струва да се занимавам с това, с което се занимавам.

– Посланието ви в „Текст”е предадено чрез последното изречение: „Има хора, от които остава нещо, а има и хора, от които не остава нищо.” Като човек с опит в професията, какви съвети бихте дали на нас, младите журналисти?

– Струва ми се, че времената, в които сте могли да прехвърляте цялата вина върху правителството и политиката, са отминали. Има „Ютюб”. И в момента ръстът на независимата журналистика в Русия е огромен. Расте интересът към интервютата в „Ютюб”. Те са с много ниска продуцентска цена/издръжка. Има един Юрий Дуд, който в интервюта разобличава различни персонажи от съвременното общество и култови фигури от миналото. Благодарение на неговата дейност бе създаден цял жанр. Започна най-напред с лица от масовата култура, като чрез тях събра абонати за своя канал в „Ютюб”, а после, на тази база, започна да привлича доста по-авторитетни хора. Колкото повече има цензура върху средствата за масова информация, толкова повече се търси искреният разговор. И вместо да се жалваш, че не ти пускат мнението в медиите, просто си създаваш средство за масова информация. Трябват ти два фотоапарата и това е всичко. Правиш канал с интервюта, разпитваш хора, които са много следени в интернет (стендъп комици, музиканти, изобщо хора, които си имат свои канали – чрез тях взимате абонатите им, вече имате 100 хиляди абонати) – и след тях вече можете да отидете при политиците, а не да им лижете задниците. Така ще водите честен разговор. Това е страхотният медиен метод днес в Русия. И колкото е по-зле ситуацията в държавната телевизия, толкова по-добре е това за неформалните честни разговори в „Ютюб”. Никой не може да ти забрани да си направиш „Ютюб” канал. Просто го направи. Няма ограничения. Не ти трябват пари. Заповядай. Не е нужно да започнеш да говориш веднага за политика. Първо можеш да набереш последователи. След като вече имаш 100-200 хиляди абонати, политиците не могат да ти кажат нищо, не могат да те притискат, защото ти си сила. И това е отлична стратегия.

– Как виждате бъдещето на журналистиката? Казахте, че вече ви е скучна като професия… А сега, заради напредването на технологиите и видеообмена, като че ли доскучава още повече.

– Не бих казал. Аз съм технологичен ентусиаст. Представяте ли си как през 80-те години на миналия век бихте се занимавали с журналистика в България? Първо, трябва да станете член на БКП, съответно вече са ви промили мозъка. После ще ви пратят да пишете статии за свинете в ТКЗС. После за децата в училище. А като връх в кариерата, бихте писали за конгресите на БКП. Или пък ще ви разрешат да отидете в ГДР. Така нямаше изобщо да можете да пишете истината. Вече няма никакъв входен ценз. Правиш си канал и ако си талантлив, създаваш свое съдържание. Имаш в ръцете си средствата за развитие, които сам управляваш. Имаш достатъчно ентусиазъм. Ако ти е трудно сам да се занимаваш, набери си отбор. В Русия вече има страшно много такива канали. Просто заради интереса, без никакви пари.

– В случая имах предвид 5G и свръхзалога върху видеообмена, без работа на журналистите на терен.

– Това е супер. Така просто конкуренцията на съдържанието е много по-висока. Ако има два телевизионни канала, конкуренцията е по-голяма. Ако има милион, трябва да се биеш, за да станеш интересен. Тук фокусът вече се измества от политиката и държавата и пада върху теб. Можеш да се учиш, можеш да се усъвършенстваш. Има онлайн курсове по журналистика, можеш да ходиш по конференции. В момента всичко е в ръцете ти. Можеш да отидеш и да го свършиш. Днес можеш да се научиш на всичко, и то безплатно. Просто трябва да потърсиш тези възможности. Според мен, никога не е имало по-добри условия за журналистиката, отколкото днес. Ако не искаш да се занимаваш с разследваща журналистика, просто не го правиш. Можеш да направиш име за сметка на честни, искрени хора, с интересно мнение, които просто не биват пускани по телевизията. Или да разобличаваш хората, които през цялото време лъжат в телевизионния ефир. Но трябва да го правиш умно, сръчно и изкусно. И тук въпросът отново е насочен към теб, а не към телевизията.

– Русия наистина ли е толкова силна и опасна държава? Или всичко е преувеличение на Запада в хибридната информационна война?

– Русия не е силна. Не смятам и че има ресурси за окупационни войни. Русия има ресурс единствено за вмешателство в съседни държави под формата на специални операции и провокации. И това е достатъчно за краткосрочен ефект. Няма ресурси и амбиции за създаване на нов Източен блок.

– Тоест, Западът преувеличава възможностите й?

– Това е симбиоза. Русия използва Запада, за да мобилизира вътрешните си сили. А Западът, от своя страна, използва Русия.

– Печели ли някой от опитите за изолиране на Русия? Може ли тя да бъде доверен партньор?

– Властта е в ръцете на хора от КГБ. В техните глави е заложена нагласата за конфронтация. Смятам, че Западният свят някак не успя да спечели докрай Студената война и картината на битката изцяло е просмукала умовете на властимащите в Русия. В тази холограма Русия просто се защитава от западните попълзновения. Контраатаките, които Русия прави, например, намесата в избори, са контраатаки, които да не оставят на мира другите. Имайте предвид и много ниското ниво на компетентност на руските политици. Единственото нещо, в което те са достигнали добро равнище, е манипулирането на вътрешната политика. Външната политика на Русия е абсолютно компрометирана – лошо разчетена и лошо изпълнена. Поведението й е като на ужасното дете. Прави се на хулиган, за да се боят от нея. Като таралеж, който се наежва, за да не го изяде някой. Но Русия няма пари, за да осъществи истинска експанзия.

– Знам позицията ви за намесата на Русия в президентските избори в САЩ през 2016 г. Година и половина по-късно продължавате ли да стоите твърдо зад нея?

– Въобще не са разчитали, че Тръмп ще победи. Просто искаха да отвлекат вниманието на американските политици от ситуацията в Русия, защото това беше времето преди преизбирането на Путин. Искаха да превключат американската публика върху техния изборен процес, за да могат да осигурят преизбирането на Путин за поредния мандат. Руските дипломати в момента са в ужасно състояние. Те са изцяло политически подчинени и нямат никаква самостоятелност. Оттук и провалите им.

– При вас е КГБ, при нас е ДС. Обобщено казано – България е Русия, но в умален мащаб?

– Разбира се. Всички бивши социалистически страни се оказаха на едни и същи кръстопътища. Там те трябваше да направят различни избори. Тези, които бяха по-западно настроени, например Прибалтика, направиха по-сигурни крачки на Запад, допуснаха западния бизнес, западните политици, западното ноу хау в страните си. И всичко тръгна по-лесно. В други източноевропейските страни, като Украйна, Молдова, Румъния и Русия, просто започна бандитизъм. В резултат на това на власт дойде една добре позната групичка. Получи се симбиоза на престъпниците и специалните служби, които управляват държавата. Всички средства за масова информация, дори и големите сайтове, се контролират от властта или от олигархията, свързана с властта.

– Затова ще ви върна към аудиосериала “Граничен пост”. Вчера казахте, че в Русия няма голям контрол върху аудиопроизведенията.

– Това важи и за книгите. Макар и там вече да се усеща цензурата. Но работата е там, че Путин няма кой знае каква особена стратегия. Той просто иска да остане завинаги на власт. Има тактически движения, които му осигуряват това оставане. Той е човек, който се движи с висока скорост, но офроуд. Просто трябва да се държи за кормилото. Ако има дупка – заобикаля я. Ако има камък – прескача го. Но видимостта му не е добра. Кара през нощта и се придвижва толкова, колкото му позволява фарът. Той наистина не знае къде отива.

– Да се върна пак на аудиосериала. Вие казахте, че това ще бъде последната ви антиутопия. Какво следва след това? Предполагам, че няма да се насочите към мейнстрийма в литературата.

– Следващата ми книга е за кризата в семейството. Отнася се до семейството с деца. Семейството като феномен се разпада. Имам в главата си идея за роман за изкуствения интелект, не бих казал, че е антиутопия, по-скоро са разсъждения върху темата.

– Вчера споменахте сюжет за алтернативна история, в който болшевиките са сразени, но царят не е убит. Виждаме успеха на „The Man In The High Castle” в САЩ, който също е създаден по мотиви от книга.

– Знам за „The Man In The High Castle”. Това е най-известният пример, но не е единственият.

– Най-известният, защото е лансиран от „Amazon”.

– Да. Точно така. Алтернативната история, сама по себе си, е достатъчно представителен жанр във фантастиката. Вече не говорим за космическа фантастика. Вече става въпрос за нюансите.

– Да приемем ли, че сте направили плавен преход към семейните ценности още с „Текст”, тъй като и там сериозно е засегната темата за семейния разрив?

– Мисля, че човек преживява нови ситуации по пътя си. И е логично да предадеш жизнения опит, който си натрупал до момента, в книга. Пишеш за това, което чувстваш. Нещо, което току-що си разбрал и бързаш да го запишеш, докато не си го забравил. 60-годишният човек не помни какъв е бил на 20, даже му се струва, че никога не е бил. А пък 80-годишните хора сякаш никога не са били деца. Текущият опит размива спомените.

– Вие не идвате за първи път в България. Можем ли да очакваме сюжет, в който нашата страна присъства?

– В това е специализиран Дан Браун. Неговият герой е способен да прелети от Барселона над цяла Испания, за да отиде в Рим и да види „Сикстинската капела”. Не изключвам нищо. Но ако искаш да пишеш за една държава, трябва да живееш в нея. Иначе би се получило нещо като американски турист под конспиративна шапка.

Отишъл на екскурзия и написал нещо…

– Да. Именно. Но аз не бих искал да го правя. Да пиша за американци? Не бих. Там има един куп неща, които изобщо не разбирам. Как е възможно да се интересуваш от бейзбол, например?

– Ако мога да ви успокоя, в България също не разбираме бейзбола. Всички ваши книги, с изключение на „Бъдеще”, са свързани с Русия и руски герои. Опитвате се да представите възможно най-много типове характери. На какво се осланяте повече – на познатата за руските читатели обстановка? Или искате да покажете руската психология и да се опитате да я сближите повече със света?

– Нищо не искам да показвам на света. В случая с „Текст” за мен беше много важно, че нито един от читателите на книгата в Русия не е някакъв си алкохолик, затворник, студент или литературен критик. Нито един не ми каза, че има опростителство на характерите. “Текст” не е някакъв комерсиален продукт от типа на матрьошките и балалайките, които се продават на Запад. Всички казаха, че историята е суперреалистична. Всичко е точно като за тях. За мен беше много важно да направя героите правдоподобни и на Запад хората вярват в това. Моята задача е в Русия героите да бъдат абсолютно разпознаваеми. Съвсем друг въпрос е какво ще си помислят за тях на Запад. Струва ми се, че ако персонажите са описани честно, хората на Запад са готови да четат всякаква литература – руска, китайска… Всякаква. Защото, в крайна сметка, хората не се отличават толкова много едни от други. Нюансите са тези, които ни различават… Но човешката база е по-важна.

– Вчера казахте за първите реакции и приемането на аудиосериала в Русия. А на Запад как беше приет той?

– Все още не е излязъл на Запад. Едва сега започва да се превежда на други езици. И тъй като това ще бъде превод на английски, много ще се загуби по пътя. Идеята обаче ще остане. А тя е забавна. Успяхте ли да го чуете?

– Все още не. Чакам всичко да излезе, тъй като съм свикнал да ви възприемам наведнъж.

– Можете да ги чуете наведнъж. Всички серии са достъпни. Целият сезон от 10 епизода.

– Какво бихте искали да кажете на своите български читатели и привърженици, тъй като има хора, които само играят игрите по вашите книги?

– Учете буквите. Ще ви потрябват.

Разговора води Николай Драганов

28 май 2019

 Дмитрий Глуховски е руски писател и журналист. Роден е на 12 юни 1979 г. в Москва. Известен е най-вече с трилърите и научнофантастичните си романи, сред които са трилогията „Метро”, „Здрач” и „Бъдеще”.

Роден и израсъл в семейството на журналисти, Глуховски пише първите си фантастични истории още на 10-годишна възраст. Получава висшето си образование, специалност „Международна журналистика”, в Израел, след което работи за медии, като „Радио России”, „Дойче Веле”, „Евронюз”, „Russia Today”, „Playboy”, радио „Маяк”, „LO’fficiel” и „Harper’s Bazaar”.

Глуховски владее 6 езика (руски, английски, немски, френски, испански и иврит), обикаля света и живее в качеството си на кореспондент на „Радио России” в Германия, Франция и Израел.

Започва да пише „Метро 2033” още през 1997 г., но публикува глава по глава сюжета едва през 2002 г. Тогава той позволява на читателите на своя сайт за безплатно четене да определят какво да се случва в следващите глави. Този експеримент привлича над 3 милиона души. Всичко това се случва, за да може през 2005 г. историята да бъде издадена като книга.

Историята показва света, в частност Москва, след световна ядрена война през 2013 г. Оцелели са малко над 50 000 души, криещи се в московското метро – най-голямото бомбоубежище в света. В метрото се разкриват най-различни типове характери, актуални и днес. Метафорите показват отказа от съветизацията и възхода на фашизацията на обществото в Русия.

Романът бързо придобива световна популярност, като Глуховски печели наградата „ЕВРОКОН 2007” в Копенхаген за най-добър дебютен роман.

Отново през 2007 г. Глуховски издава трилъра „Здрач”, в който се представя евентуалният Апокалипсис чрез предсказанията на маите и един преводач, готов да плати висока цена, за да преведе автентични ръкописи на племето. Книгата отново е публикувана преждевременно, глава по глава, на сайта на автора.

В периода 2009-2015 г. Глуховски развива и завършва трилогията „Метро” с романите си „Метро 2034” и „Метро 2035”, като авторът многократно заявява, че следващи части няма да има. Междувременно излиза и космополитният антиутопичен роман „Бъдеще” (2013 г.).

Писателят издава и сборник с разкази, озаглавен „Разкази за родината”, а последната му книга – „Текст”, е социална критика, излязла на пазара през 2017 г.

В средата на май той представи и своя първи аудиосериал – „Граничен пост”.

Н. Д.

 След това интервю Дмитрий Глуховски се отправи към Варна, за да се включи в литературния фестивал „Варна Лит”. Не знаем със сигурност кога ще го видим отново в България. Това е и заради технологическите иновации, които ни предстоят – като аудиосериалите, например. Защото, както самият Глуховски казва: „Хората имат нужда да си починат от буквите и да се заслушат.”

За автора

Николай Драганов

Категории