Така стана, че четох книгата „Театрална география, истории, личности” на Стефан Янков в тежък за близките ми и за мен период. Бяха дълги дни на обречени битки между живота и безсмислието…
Та тогава разбрах кое ми даваше куража да продължа с внимателното вчитане на тези немалко страници. Не бяха толкова сроковете за предаване за печат, колкото очевидното и заразително жизнелюбие на тази книга.
Тя е личната, понякога изстрадана гледна точка на Стефан Янков към случващото се. Това не е канонична история на българския театър през разглежданите години. И едва ли нечии спомени биха могли да бъдат. Това са спомени за един съдържателен живот. Те започват от детството в Пловдив и бързам да отбележа чувството си на бяла завист, че нещо подобно не ми се е случило. Завиждам на пловдивчани. Това е градът, това е родът, това са съседите, съучениците и приятелите от Пловдив, това е делото, за което си струва да се живее.
Книгата може да се чете като разказ за съхранението на вярата в смисъла, като разказ за посветеността на духа, като разказ за жаждата за общуване с личности, които правят живота ни по-ярък и богат, като разказ за жизнеустойчивостта, постигната без фанатизъм.
Книгата може да бъде прочетена като пропита от хедонизъм. От всяка страница в нея струи насладата от живота, от самото живеене, от вслушването в разказите на интересни хора, които има какво да ни кажат и го правят с Радичкова словоохотлива пъстрота и ярко сладкодумие, насладата да се взираш в гънките на Родопите, да вдишваш от опияняващия въздух на Солища, да усещаш тръпчивия вкус на виното, поело в себе си високото слънце…
Книгата може да се прочете и като разказ за едно отворено към света и освободено съзнание, изпълнено с активно любопитство и желание за разбиране на другите – и у нас, и в чужбина, на логиката на процесите – политически и художествени.
В по-личен план, това е разказ за любовта на автора към най-близките му хора: Бина, Златка, Мая… Всеотдайността и щедростта определят тези отношения, те са разказани с искреност, на места с много хумор и самоирония (прочее, пронизващи цялата книга), с много разбиране и посветеност.
Разбира се, това са главно театрални спомени. Силни, славни, легендарни дори са годините на театрите, в които Стефан Янков е работил като драматург или директор. Това е наниз от периоди, в които тези театри уверено определяха мисленето на българския театър, неговите успехи и търсения. В този смисъл, завидна е съдбата на автора…
Животът му е свързан с театъра. Съдбата му е дала привилегията да е посветил всеотдайно почти 20 години на театрите в Пловдив, Хасково, Сливен и Смолян, а следващите 20 години – на софийски театри и Националния център за театър. Истински театрал, който работи и мисли за процесите в българския театър вече над 40 години. При това, на различни „фронтове”. Погледът му върху същността, върху перипетиите на театралния процес у нас, съпоставката между процесите преди Десети ноември и след това е компетентен, авторитетен. Това е първосвидетелстване. То прави книгата особено ценна и, убеден съм, незаобиколима в театралната ни книжнина.
Стефан Янков умее да разказва сладкодумно. Книгата се чете с увлечение, което съвсем рядко се среща сред българските театрални книги.
Първият вариант на първата част от книгата беше подробно „писмо” до неговия внук Стефан. Това беше разказ от къде идва и какво е преживял дядо му. Сега тя е отворена към всички нас, преживели тези години, скромни свидетели на същите театралните процеси. Това разширява нейната универсалност.
Прочетете тази книга. Струва си.
Вярвам, че след време ще има и второ издание на книгата. Бих препоръчал в новото издание да се добавят именни показалци (на лица и спектакли). Това ще облекчи ползването на книгата като източник на богата информация за българския театър през онези сложни, противоречиви, но и интересни години.
