Изпълнителското изкуство е недълговечно. Животът му се измерва с началото и края на кариерата на даден изпълнител. И с едно, най-много две поколения, които са свидетели на неговите интерпретации. И още няколко поколения, до които се донася затихващият шум на славата, парченца от монумента, шушукания и легенди; легендите се трансформират в анекдоти, шушуканията набъбват и невероятното замества истината…
А що е истина в тази област? Единствено документът. Но – внимание – документът, смесен с мита, обагрен от него, осенен от пренесените спомени.
Иначе след нас ще остават безкрайните трупове на разочарованията ни.
Българската оперна слава днес някак служи главно като упрек към днешната оперна „позор ли е или слава“: Какви певци имаше едно време… това винаги настройва леко подозрително наследниците. Времевият хоризонт е по-къс или по-дълъг в зависимост от възрастта, типа памет, намеренията. Аз, например, помня Тодор Костов и Мария Бохачек, Ранко Дюлгеров, Георги Койчев, Тинка Сколуфанова (варненец съм). Те бях част от градския културен пейзаж, ползваха се с почит. Аз знам имената им от баба си и дядо си – главно защото операта като вид изкуство не ме привличаше. Как пееха тези хора? БНР пази отговора като драматична тайна в често наводняваната си фонотека; БНТ отваря дума само за „звезди“ по нечий вкус. Но как пееха тези хора – и други: Радка Конфорти, Рада Гаева, Димитър Узунов, Катя Георгиева, Михаил Попов и Михаил Люцканов, Георги Хинчев, Светослав Рамаданов, Катя Попова, Екатерина Апостолова..? Какво докарва „сълзи в очите“ и запалва „звезди в косите“ при спомена за тях у тези, които са ги слушали и гледали? Знаем, че история възниква около документи, факти, колекции, списъци, интерпретации. Свидетелства – по възможност без „Ах…“. Началото на тази история на българската – ще си позволя да я нарека „оперна слава“ в звук, е вече сложено. В основата на това са един щедър и осъзнат дарителски жест – на Светомир Парапанов, и една фигура като Павел Герджиков – артист не само със своя изпълнителска история, но и с чувство за история. Става дума за поредица от 10 (засега) компактдиска, издание на „Гега Ню”, всеки от които е запечатал изкуството и присъствието на знаменит български оперен артист. Досега са издадени портрети на Юлия Винер-Ченишева, Димитър Узунов, Любомир Бодуров и Асен Селимски. Няколко поколения ще си спомнят, други ще чуят и ще научат. Надявам се – и ще се поучат. Не мога тук да описвам поотделно всеки диск, още по-малко – всяка ария, ансамбъл или сцена. Накратко – това са свидетелства за време, когато операта е била действително изкуство, епоха на крупни фигури, скулптурно ярки и мощни в изявата си; време, в което един спектакъл е бил продукт на общо сговаряне, обща идея, общ порив… Радостно усещане за пълноценност носят тези записи, с радост и вероятно – гордост правено изкуство. Великолепно, прецизно акомпаниращи оркестри, чувствителни маестри – Асен Найденов, Васил Стефанов, Руслан Райчев, Борис Хинчев, Атанас Маргаритов; изумителни партньорства в ансамбловите записи; театрално присъствие – самият глас играе, представя, рисува, има „мизансцен“. Парадоксално, но тази поредица не само съживява спомени, ала и някак се включва в сегашната оперна действителност, образувайки важен за нас диалог-обмен на било и ставащо. Тези записи са безценни със своя, бих казал, „реализъм“. Те свидетелстват за една епоха чрез гласовете… и без идеализации, и без съкрушения. Но те косвено свидетелстват и за отсрещната страна, за публиката – очевидно взискателна заради възхищението си, очевидно културна.
Сред записите (част от тях – dal vivo!) има наистина смайващи – не намирам, а и не търся друга дума. Смайващи като сила на превъплъщение, като музикална дисциплина, като певческа бравурност, като яркост на вокалния образ, уви, позабравено понятие, като култура на певческия стил, като отпечатана в изпълнението всеотдайност, като пределна яснота на текста и интонацията.
И така – не може да се каже, че след запознанството с тези записи след нас остават телата на нашите разочарования; по-скоро се прощаваме с някои заблуди и илюзии за себе си и времето си. Приятно е да имаш такава история, стъпваш по-здраво на краката си. След време някой бъдещ Павел Герджиков с помощта на някой меценат от идното ще продължи тази поредица с вас… с нас.
И така следите остават; и така върви светът.
