Прасков, Васил. Езикът, на който умирам. София: Библиотека България, 2019. Цена 12 лв.
Такива книги не получават награди. Откровени са, мръсни са, авторите им се повтарят. Отвъд приличието са. Предполагах, че новата книга на Прасков е пронизана от „престъпни“ еротични вариации. Не, не е. В неговия речник живот, смърт, любов, мълчание и тишина са в един и същи синонимен ред. Това, което разпознавам като поезия, много болезнена поезия, е неговото авторско колебание в конкретния случай коя дума къде точно в синонимния ред се намира. Прочее, екстремно колебание. В предишния брой отбелязах книгата „Месо и птици“ на Белослава Димитрова, където чета стихотворението „Неуспешно“: в най-скоро време ще убия човек/ и ще го лежа/ както спя до теб /но не се страхувай/ няма да си ти ми/ каза тя. У Прасков чета: ще те убия в себе си/ и ще те излежа/ на различни места/ с различни хора („доживотен затвор“). Има нещо във въздуха. Нещо счупено. Въздухът е на парчета. А и ще сгрешите, ако не видите зад тази агресия автоагресията. Ако не чуете вой. Ще ми се да перифразирам Гинзбърг след Гинзбърг: Видях най-добрите умове и на вашето поколение унищожени от/ лудост, изгладнели истерични голи,/ влачещи се през черните улици на разсъмване/ търсещи една доза гняв…
Яворов, Пейо. Арменци. Родина. Бежанци. Заточеници. Преводи. Съставител Йордан Люцканов. Редактор Арташес Саркисян. София: Издателски център „Боян Пенев“, 2019 г.
Некомерсиалното издание се посвещава на 100 години от основаването на Първата арменска република, 140 години от рождението на поета, 2800 години от основаването на Еребуни/ Ереван. Два акцента от съставителските думи. Люцканов пише (тук пропускам скрупульозните му библиографски бележки): „Както се знае, и великаните в поезията могат да стоят на нечии рамене, пък били и те рамене на джуджета в поезията. Затова поместих две реакции в стихове на същите събития – последиците от кланетата през 1894-1896 г. и последиците от разплитането на една българска/македонска конспирация в Солун. Макар и написани от други автори, те могат да се прочетат и като чернови на „Арменци“ и „Заточеници“; особено ако приемем насериозно хипотезата за колективно безсъзнателно.“ Става дума за произведения на Ружкин (Христо Силянов) и на Павел Мънков. Второ. Почитателите на Пловдив знаят отлично къщата-музей „Хиндлиян“. Тя е построена от търговеца Степан Хиндлян като зестра за дъщеря му, чийто съпруг, кишиневският търговец Артин Гидиков, дава и името на улицата в Стария град, където се намира тази прелестна къща. След геноцида там са приютени цели 23 семейства. Е, отсега нататък свързвайте името Степан Хиндлян първо с най-ранния превод на „Арменци“ на арменски, публикуван в Цариград като ритмизирана проза. Прочее, в книгата има преводи, да речем, на „Заточеници“, дори на виетнамски, тамилски, японски… Изданието буквално прелива от информация, дизайнът трудно я понася. Но са оставени празни страници, за да си допишем неизвестни или неоткриваеми преводи. Ще ми се да вярвам, че един ден г-н Люцканов ще посвети такова плътно издание и на стихотворението на Яворов „Евреи“.
