„Щиглецът“ (The Goldfinch), 2019, САЩ, режисьор Джон Кроули, продуценти: Нина Джейкъбсън, Брад Симпсън; сценарий Питър Строън (по едноименния роман на Дона Тарт), оператор Роджър Дикинс, музика Тревър Гърекис, в ролите: Ансел Елгорт, Сара Полсън, Никол Кидман, Люк Клайнтанк, Уила Фицджералд, Люк Уилсън, Джефри Райт, Ашли Къмингс, Анайрин Барнард, Оукс Фегли, Фин Улфхард и др. По екраните от 13 септември 2019 г. Разпространява Александра филмс
Още докато четях завладяващия роман „Щиглецът“ на американката Дона Тарт (2014, издателство „Еднорог“, превод Боряна Джанабетска, 960 страници), бях сигурна, че ще го грабнат в Холивуд. И че екранизацията едва ли ще постигне аурата на книгата, защото е колкото изкусителна за кино, толкова и сложна за адаптация. Това е почти норма при всяко посягане към добрата литература. Но филмът, колкото и старателно да следва фабулата, напълно издиша.
В центъра на повествованието е младият Тиодор Декър (Ансел Елгорт) от Ню Йорк, който ни разказва своята бурна история. Остава без любимата си майка, когато е на 13 – от бомбен атентат в музея „Метрополитен”, където са влезли заради дъжда на път за среща с директора на училището, тъй като синът е набеден, че пуши. Този факт се превръща в негово хронично чувство за вина. Сред руините на музея възрастен мъж (Джефри Райт) го моли да вземе картината „Щиглецът“ (1654) на холандския художник Карел Фабрициус (1622-1654), ученик на Рембранд, роден и загинал в Делфт по време на пожар. Човекът му дава и пръстен с монограм. Детето с очилца (Оукс Фегли) я напъхва в раничката си. Приласкава го богатото семейство Барбър на съученика му Анди (Райън Фауст) и най-вече майката (Никол Кидман). Тя полага кански усилия да извади Тио от шока. Момченцето блаженства само когато е в антикварния магазин на Уелти Блекуел (Робърт Джой), партньорът на възрастния мъж в музея. И при болнавата след атентата червенокоса Пипа (Ейми Лоурънс), влюбена в музиката и Бетовен – племенница на загиналия, която Тио е мернал в музея. И точно когато трябва да се раздели с нея, се пръква безпътният му баща (Люк Уилсън) с любовницата си простачка. Отвеждат Тио в прашния Лас Вегас, който прилича на лунен пейзаж. Единствената душа, която среща там, е отраканото украинче Борис (Фин Улфхард). С баща си, който работи на сонди, то е обиколило света. Пие, пуши и се друса. Приобщава и очилаткото, когото нарича Потър (от Хари Потър). А когато бащата на Тио загива и той се втурва панически обратно към Ню Йорк, Борис не го последва. Естествено, Тио отива при чернокожия Уелти. След години вече е елегантен млад бизнесмен, вдигнал на крака западналия антикварен магазин. Вижда се с порасналата Пипа (Ашли Камингс), за която не е спрял да мисли. Но един клиент го обвинява в измама и започва да го изнудва за картината. Междувременно Анди и баща му са загинали в океана, Тио се сгодява за сестра му (Уила Фицджералд)… Изведнъж се пръква непредвидимият Борис (Анейрин Барнард) и започва свиреп екшън. В Амстердам се случват куп зловещи неща…
Както вече споменах, филмът чинно следва действието на романа. През скокове във времето разказва за приятелство и предателство, за успех и измама, за смърт и оцеляване, за любов и авантюри… Заснет е прелестно от аса Роджър Дикинс – оператор на повечето филми на братята Коен. Особено въздействащи са кадрите в пустия Лас Вегас, приглушената светлина в антиквариата и златистите тонове в апартамента на Парк Авеню. Интересен ход е, че през цялото време виждаме майката на Тио в гръб и чак накрая се показва лицето й. Децата са прекрасни и преди всичко Фин Улфхард. Той точно и сочно пресъздава опасното очарование на Борис. Същото се отнася и за ослепителния Анейрин Барнард. Никол Кидман без суета са превъплъщава в ласкавата и нежна госпожа Барбър.
Неясно защо Уелти е чернокож, но това е бял кахър на фона на безличното му епизодично присъствие – едно от най-важните в романа. Неземната Пипа е най-обикновена, а магичните детайли от антиквариата буквално отсъстват. И картината „Щиглецът”, колкото и натрапчиво да се появява, стои илюстративно. Изобщо филмът, независимо от класната си визия, е някак скопен. И повърхностен. И за пореден път става ясно, че и най-великият оператор не може да спаси нефелната режисура. Не знам дали „Щиглецът” е интересен за хора, не чели „пулицъровия” роман на Дона Тарт, но мен ме отегчи. Типична холивудска боза.
