След изложбата за 140-годишнината от обявяването на София за столица, СГХГ откри (на втория етаж) още една изложба, посветена на важна годишнина. Тя се нарича „И в кротък унес чака тя…“ и е по повод 130 години от рождението на Иван Лазаров, но далеч не е просто „протоколен жест” към големия ни скулптор. Тя предлага широкообхватен, изследователки насочен поглед към творчеството му, което присъства в културната ни памет общо взето с две-три, станали христоматийни, работи, като „Майка” или „Те победиха”. Сега публиката може да види 40 скулптури на Лазаров (някои от които се излагат за първи път), при това, поставени между картини от емблематични за първата половина на XX век художници – Иван Милев, Владимир Димитров-Майстора, Иван Пенков и не малко други. Този контекст, донякъде на базата на контраст по линията „класическо-модерно”, налага представата за Иван Лазаров като класик в българското изобразително изкуство. Той е такъв не само заради „оценката на времето” (респектиращо висока, ако изключим моментни политически перипетии и в Царството, и през комунизма, и през посткомунизма), но главно защото създава „образцови творби”, които задават канона на реализма в пластическата сфера у нас. Реализъм, отдалечил се от естетическата си генеалогия през XIX век, който нито се поддава на натуралистична миметичност, нито се плаши от романтически идеализации, а извира от връзката между изкуството и познанието (и социалното, и природонаучното). В резултат, внимателно промислената скулптура на Лазаров прониква във всекидневието с драматичните и комедийните му измерения, за да извлече за него типизирани образи, които постигат символично внушение, без обаче да губят конкретността си. До степен, че за неизкушените зрители фигурата „Майка” на гроба на Димчо Дебелянов си остава именно майката на поета, която го чака да се върне от фронта. И не могат, а и не искат да разберат как това е възможно, след като майката умира три години преди сина си. Тъкмо в този реализъм отвъд реалността е силата на „силни късове глина”, както Сирак Скитник нарича пластиките на Иван Лазаров.
В новото софийско артпространство КООП добилият вече известност фотограф Михаил Новаков представя изложбата „Сладко-киселия час”. Може да се каже, че той влиза в изкуството от обратната страна на класика Лазаров. И Новаков се интересува от всекидневието, но не от типичното, значимото и закономерното в него, а от случайността, смътността и нонсенса. Снимките му – основно от Китай и България, са в жанра на „уличната фотография” с присъщия й репортажен метод, който обаче е концептуално „прекъснат”, за да се получи сюрреалистичен ефект. Персонажите му участват в банални ситуации, с които се сливат в пастишно цяло, неназовимо с думи, а само с образ. В това се състои концептуализмът му. А сюрреализмът му се състои в гледната точка към персонажите (често легнали или в гръб), която повече ги скрива, отколкото ги показва. Техните отсъстващи присъствия напомнят китайска храна – ядеш, без да си сигурен какво ядеш.
