Едно от големите събития на ONE DANCE WEEK 2019 в Пловдив е балканската премиера на „Дете”, дело на Peeping Tom – знакова компания в областта на съвременните изпълнителски изкуства. Трупата има редица международни награди, сред които приз за най-добър танцов спектакъл във Франция за Le Salon (2005), награда “Mont Blanc” за млади режисьори на фестивала в Залцбург (2007), Patrons Circle Award от Международния фестивал на изкуствата в Мелбърн и отличия от други държави. Спектакълът 32 rue Vandenbranden спечели престижната британска награда Olivier Award (2015) за най-добро танцово представление, а Vader/ Баща надделя в същата категория на международен конкурс в Барселона.
„Дете” е финалната глава от семейната трилогия на Peeping Tom след „Баща” (2014) и „Майка” (този спектакъл гледахме на ONE DANCE WEEK 2017).
Хореографите Габриела Каризо и Франк Шартие са основатели и артистични директори на Peeping Tom. Тяхна е концепцията и режисурата на „Дете”.
К
Разговор с Франк Шартие и Габриела Каризо
– По какво се различава „Дете” от „Майка”[1] и „Баща”[2]?
– За разлика от „Майка” и „Баща”, „Дете”започва с гледната точка на детето, така че влизаме в неговата логика. В конкретния случай момиченцето се озовава в суров свят, който е плод на онова, което са я научили баща й и майка й, както и резултат на средата й. Ние влизаме в ума й, в мозъка й, където всичко все още се развива. Говорим за някакво първично състояние, където границите все още не са поставени, детето още не е форматирано.
– Какво е общото между всичките три постановки от цикъла?
– В действителност, пиесите са доста независими една от друга. Но когато започнахме трилогията, идеята ни беше да изградим трагедия, като започнем от изоставен баща и след това навлизаме все по-надълбоко в трагедията на семейството. Тема, към която често се връщаме, е отсъствието: при „Баща” това е самотният мъж, при „Майка” се говори за отсъствието на майката, а при „Дете” – за отсъствието на родителите. В допълнение към това, пространството реално оказва влияние върху драматургията. За нас сценографията е от съществено значение. В този смисъл, при „Баща” тя има за цел да ни представи последното пространство (старчески дом), в „Дете” – първото пространство (гора), а в „Майка” виждаме различни пространства, включително място, където умираш и където се раждаш.
– Способностите на човешкото тяло в състояние ли са да изразят всичко, което вие си представяте?
– Да. Всъщност ние се опитваме да опишем начина, по който героят мисли през движенията си. По този начин, като следи движенията на персонажите, публиката може да разбере начина им на мислене. Освен това, ние наистина се опитваме да изтласкаме тъкмо тялото напред, да работим и да се задълбочаваме върху него, така че то винаги да изразява начин на мислене.
– При какви условия трупите се превръщат в семейство?
– Обикаляме доста, така че често прекарваме повече време заедно, отколкото със семействата си. Това затруднява личния живот и по този начин трупата става малко семейство. Нещата се задълбочават – не сме просто заедно на турне. Споделяме времето си, работата си и интимния си свят с другите, оставяме пространство всеки да изрази себе си. Това, разбира се, надхвърля границите на артистичната сфера. Понякога, по време на творческите процеси, танцьорът-творец може да ни даде повече в сравнение с онова, което споделя със семейството си. И накрая, в Peeping Tom ние реално нямаме строга йерархична система, всичко е дело на работа в екип.
– Днес ставаме свидетели на възходяща консервативна вълна. Какви са политическите измерения на хореографските ви проучвания?
– Kind е първото представление на Peeping Tom, което има някакво политическо измерение. Докато работехме по неговото създаване, започнахме да се питаме какъв свят ще оставим на децата си; в какъв свят те растат днес. Този свят със стени ли е? Изглежда оставаме в собствените си общности, не се отваряме към света. Пиесата завършва със свят, в който сякаш всички малко си приличат. Може би това е посоката, към която сме се насочили – към серия от хомогенни общества. Също толкова важен е въпросът и за връзката ни с природата, за това, че човек възстановява природата за собствена употреба.
И така, петдесет години след Уудсток, след хипитата и след идеала за мир и любов, какво остава? Изглежда, че днес жизненият ни опит е свързан основно с тъкмо обратното.
– Какъв сценарий за развитието на съвременната хореография ви плаши най-много?
– Честно казано, няма сценарий, от който да се страхуваме. Всеки прави, каквото си иска, и всеки творчески процес добавя по нещо ценно. Все още има много движения и нови идеи, които са страшно интересни. За нас е важно танцът и движението да останат, колкото се може повече, на територията на най-човешкото.
– Вие не сте за първи път в Пловдив. Какво ви харесва най-много от града, от сцената му?
– Peeping Tom винаги е бил силно привлечен от Източна Европа, така че сме много щастливи, че имаме възможност да се връщаме в Пловдив. Първия път бяхме посрещнати много топло. Радвам се, че докоснахме публиката и че представлението ни „Майка” остана в сърцата им. Чувстваме, че добавяме нещо към тази вече богата културна сцена в Пловдив.
На нас също така ни харесва усещането, че в града има движение, пулсации. Въпреки че това е един от най-старите градове в Европа, с толкова много история, нещата се променят и хората тук копнеят да научават нови неща. И, разбира се, ние обичаме пловдивчани, които ни посрещнаха в града си с толкова топлина и нежност!
Превод от английски Григор Григоров
[1] MOEDER (Майка) е втората пиеса от трилогията на Peeping Tom, поставена за първи път през 2016 г. Неин режисьор е Габриела Каризо.
[2]VADER (Баща) е първата пиеса от семейната трилогия на Peeping Tom, играна за първи път през 2014 г. Неин режисьор е Франк Шартие.
