Като малък все не ми вървеше да участвам в групи. Гледах постоянно как децата от махалата или класа само за няколко дена се подушват по някакъв начин, обикалят се, оглеждат се, отъркват се едно в друго и постепенно хоп-хоп-хоп – ето ги вече групирани, а аз какво – пак отвънка. Това не можех да го разбера. Чувствах, че има код и го търсех – ако мога нещо да обобщя за цялото ми детство, то е серията от несполучливи опити за приобщаване към група. Нещо не беше в ред. Не зацепвах в синхрон. Имах си и силни точки, които все пак ми даваха самочувствие – четях, сравнително рано започнах частни уроци по английски и с малкото думи и изрази, които научих през първите три години, все пак си създадох сред съучениците и приятелите облика на спец по английския. Но детството ми общо взето беше тъжно и впоследствие никога, дори за момент, не ми се е искало да се върна назад към него.
Тъй или иначе, опитите ми да разгадая кода на приобщението продължаваха. Разбира се, особено от студентския ми период нататък, животът ми полека-лека потръгна, започнах да усещам, че ме харесват такъв, какъвто съм. Но никога не влязох в група. Всъщност, след казармата престанах със системните старания. По-късно разбрах, че вместо да съм бил лишен от нещо истинско и важно, аз просто съм имал късмет.
***
Поезията се прозаизира, прозата се поетизира. Жанровете се сближават. Но това не знам дали е здрава и перспективна тенденция или е липса на усещане за читател.
Всъщност, усещането за читател – някакво усещане – повечето книги го имат. Но то е откъслечно, частично, камерно. Не става като за голям български роман.
Способността на човек да напише разгърнато произведение, да има усещане за широк читател е до голяма степен функция от институционалната му позиция. Ако идваш от стария Съюз на писателите, идваш някак си понесен върху традицията, върху самочувствието от принадлежност. Там пишеш традиционен епически роман, роман река, роман като роман. Ако си от Сдружението на писателите, пишеш по-скоро микророман, високо изкуство, интелектуален продукт, съчетан с френската традиция на бойкота на сюжета от „новия роман” на Роб-Грийе и Сарот до постмодернизма. Книгата ти ще е тънка и трудно четивна.
Разбира се, има и изключения. „Странният рицар на свещената книга” на Антон Дончев спокойно би могъл да бъде написан от член на Сдружението, а „Мисия Лондон” на Алек Попов – от член на Съюза.
Но тук стигаме до централния проблем – колко е важна принадлежността за българския писател. Той пише до голяма степен като член, не като индивид. Разбира се, самите хора, сред които се движиш, самите конкурси, в които участваш, профилират доста това, което пишеш (неизбежно). Самата икономическа несигурност (ако измениш на своите, рискуваш да загубиш своя свят и тогава какво ще стане с теб!) карат пишещите да колекционират принадлежности, вместо да колекционират освободености.
***
Антон Дончев и Стефан Цанев пишат като професионалисти. Но не точно професионалисти писатели (грамотни, способни и обиграни има много), а като професионалисти по изконно българското, по българската словесност, по емблематичните структури на българската държавност. Те знаят как се пише български роман. И точно това ги цака. Защото времето се смени, българският манталитет, въобще българското има потребност от редефиниране. Не да се отрече, а да се редефинира. Има нужда от нова дефиниция, която да отчита, разбира се, постигнатото, но да го актуализира спрямо тенденциите към бъдещето, които все по-ясно се очертават. Едно преместване на погледа от корените към актуалната съвременност и комуникация.
