когото по-долу ще наричам Владо
Много поети, които превеждат поезия, ползват чуждите стихове като платформа, на която да издигнат своите. Преводът е не само изкуство за намирането на точното словесно съответствие там, където не се обещава такова. Той е и школа. В разглобяването на стиха на думи и значения се вижда цялото устройство на мотора, който дава сила на посланието. Пегас определено подлежи на вивисекция. Преводачът вижда това, което читателят, седнал да се наслади с книга в ръка, няма как да види. А и не бива да вижда. Механиката на значенията, отворения капак на семантичните връзки. И така често пъти на поети, които превеждат от френски, поезията им заприличва на френска, на поети, които превеждат от руски, поезията им заприличва на руска и прочее. В това няма нищо укоримо или ново – Лонгин пише как правилно да се подражава на Омир, защото, ако искаш да си велик като Омир, трябва да се учиш от Омир.
Тези неща не работеха при Владо.
В превода на поезия той беше висок професионалист. Интересно е, че не превеждаше толкова, колкото му се искаше. Ядосваше се често пъти на донякъде успешните, полууспешните или направо безуспешните опити на един или друг ентусиаст да преведе любим поет. Казваше: „Трябва най-накрая аз да го преведа, за да стане както трябва”. И с това си оставаше. Винаги се намираше нещо по-важно, върху което да работи, най-често издирване на някаква погребана от времето литературна истина и по-нататък – ново тълкуване на каноничния пейзаж. Това донякъде показва и приоритетите му. Владо на първо място предпочиташе да говори от свое име. Преводът все пак те задължава да облечеш чужда кожа. Нещо повече – така да я изпълниш отвътре, че да заприлича на твоя собствена. А и не само. Изисква едва ли не военна дисциплина – щом имаш петостъпен ямб, превеждаш в петостъпен ямб, щом имаш римна схема а-б-б-а, превеждаш именно нея, щом имаш точни рими, нямаш право да римуваш „домът” с „помътена”. И работиш, работиш, работиш, докато стане. Владо ме е учил на тези неща. Научил е и много други хора. И когато все пак се хващаше да превежда, го правеше безкомпромисно.
Поезията, която сам пишеше обаче, нямаше нищо общо с преводите му. Тя беше спонтанна, интуитивна и, макар да криеше това, философска. Може би защото идваше в него от друг извор.
Поезията на Владо произтичаше от нещо предварително. От нещо много ранно и надълбоко скрито в него, което не припознаваше нито силата му, нито ерудицията, нито аналитичните му текстове, нито чувството му за хумор, нито любимите му автори, нито дори широкия му кръг от приятели. Не мисля, че той имаше повтарящи се сънища, но имаше натрапчиви спомени. Бяха кратки епизоди от ранното му детство, които го тревожеха и озадачаваха. Един от тях – той не беше сигурен дали е било насън или наяве – пазеше образа на заден двор, преграден от високата стена на съседска къща. И там, горе на тази стена, има черен прозорец. Защо е черен, не е ясно. Може би е горял. А може би боята му е опадала. Полуотворен е, но зад него няма живот. Зад него е мрак, който крие плашеща тайна. В спомена си Владо иска да избяга от този прозорец, но не може. Твърде малък е. Или по-скоро няма къде. Домът му е пълен с непознати и те говорят с тихи гласове.
Това беше останало у него като незавършена история, загадка без решение. Един ден започнах да го разпитвам за близките му. Оказа се, че дядо му по бащина линия, капитан на рибарска гемия, се е удавил. Разбрал, че е неизлечимо болен и вече не може да издържа семейството си. Още преди някой друг да научи за това, си връзва камък на шията и се хвърля в морето. По това време, доколкото разбрах, Владо е бил двегодишен и семейството му е живяло в дядовата му къща в Гръцката махала. Вероятно е познавал този свой дядо. Вероятно тялото на мъртвеца е било пренесено в дома му, където да престои до погребението.
Предположих, че това се е случило. В някоя от стаите дядо му е лежал като голяма, измита от водата кукла, а наоколо е имало роднини в траур. Владо обаче не можа да си спомни нищо подобно. Нито миг от дядо си жив. Нито миг от дядо си мъртъв. Нито роднини, нито плач, нито погребение. Каза, че ще си помисли върху това, но не го разпознава. Паметта му пазеше само черния прозорец горе на стената, от който не може да отдели очи. В който сякаш се криеше отговорът.
Неотдавна бяхме във Варна и потърсихме някогашната им къща из Гръцката махала. Оказа се, че там, колкото и да се беше запазило старото, новото все пак го беше надвило. След известно лутане и сравняване на адреси, Владо разпозна мястото на някогашния му семеен дом. Там имаше сравнително нова къща с раззеленена градинка в двора. От черния прозорец нямаше и следа.
Не съм сигурна доколко е редно да се разказват чужди спомени след смъртта, при това – много рядко споделяни приживе. Но ми се струва, че те са важна част от Владо, за която никой нищо не знае. Когато беше сред хора, подобни затрупани от времето епизоди сякаш не присъстваха в ума му, но когато беше насаме, той живееше със загадките им. И поезията му носи следи от тях:
Ти много изряза от себе си,
не трябваше да го правиш.
Излъчваш не радост, а ребуси,
не трябваше да го правиш.
В къщата има гости,
не трябваше да ги правиш.
Дъждът те накваси до кости,
не трябваше да го правиш.[1]
Владо пазеше и друга картина в ума си, също така ранна, но по-скоро сън, отколкото реалност. „Вървят край мене хора в черни дрехи. И всичките са строги, и всичките са забързани – цяла тълпа. Аз стоя отстрани и те сякаш не ме забелязват, но чувствам, че от мен се очаква да тръгна с тях. Тръгнах в обратна посока.” Не можеше да си спомни откъде му беше дошъл този образ в главата, но го спазваше като предупреждение и неписано правило. И дори в трудни моменти ми е казвал: „Аз си знам, видиш ли всички да вървят в една посока, ти тръгни в обратната, защото там е истината.” Отначало ми се струваше, че има предвид не „истината”, а нещо по-самотно и лично, като пътя в живота, примерно. Питах го: „Пътя в живота, нали?”, а той, без пряко да ме оспорва, повтаряше: „Да, истината”. С течение на времето ми ставаше все по-ясно какво има предвид. Истината никога не е привличала навъсени тълпи, облечени строго и обединени от обща посока. Такива хора обикновено преследват някаква по-практична, консенсусна, предварително изяснена цел. И ако някога имат нещо общо с истината, то е, че помежду си се договарят за нея. Не, истината е самотно занимание. Владо беше прав.
Този образ се появява в почти непроменен вид и в стиховете му, но внушението там е доста по-мъчително: важно е да устоиш, лошото е, че неминуемо оставаш сам сред множеството:
аз се свивам
във все по-черна точица, изчезвам
зад хоризонта
встрани –
тълпата, внезапно с едно измерение в повече,
размахва на пръсти парцалите,
разминавайки се с мен
в обратна посока.[2]
Третата особеност на Владо, отново с много ранен корен, беше едно чувство на самота, което не го напусна никога. Понякога го усещаше остро, понякога почти никак, но то си вървеше с него като татуировка. Бил е научен от майка си да чете на тригодишна възраст. Във време, в което работната седмица в България е била шестдневна, а родителите са се прибирали късно вечер и в неделя, книгите са били и компания, и спасителен пояс. И така, още преди да тръгне на училище, Владо вече е чел Тургенев и Достоевски, четял е еднакво бързо и на български, и на руски, а сред любимите му книги са и няколко руски енциклопедии с любопитни факти. Това надали е улеснило контакта му със съучениците. Едва в английската гимназия се беше почувствал сред свои.
Все пак, никоя история не е така чиста, както обобщението за нея. Владо пазеше възторжени спомени от един братовчед, с когото слушали музика и ловели раци на Девненското езеро, от един вуйчо, който го беше водил на лов с кучето си, от един приятел, с когото кръстосвали между багерите на тогава строящия се квартал „Чайка”, а понякога слизали и чак до морето. Две години, преди да си отиде, Владо се събра отново с него. Всички пакости и нарушени забрани бяха припомнени и разказани на два гласа. И мачовете, и детските номера, и ученическите купони. Какво беше мястото на тези приключения в живота на Владо? Огромно. Носеше ги като медали на ревера си. Но в поезията му те не се отразяваха.
Докато пиша това, се оглеждам. Домът ни е препълнен с книги, повечето от които са купени от Владо. Чудя се възможно ли е това, с което е гонел самотата си, да му е създало свой вид самота? Книгата е добър, но и малко надменен събеседник. Когато я разтвориш да я четеш, тя вече е културен факт, а мислите ти по отношение на нея не са. Може би някога ще станат, но докато „разговаряш” с книгата, все още не са. Книгата е ментор по самия си замисъл. Трудно ми е да стигна в тези предположения докрай, защото Владо не е наоколо, за да ги потвърди или опровергае. Не се съмнявам, че книгите за него бяха щастие. Но всяко щастие има и сянка, която по-трудно говори за себе си.
Мисля, че именно „сянката” беше изворът, който раждаше поезията му – изначалното усещане за самота, петното от несподеленост, тайната, която би обяснила много неща, но крие себе си. „Изворът, който раждаше поезията му”, е неточен и дори фалшив израз. По-правилно би било да се каже: „тъмнината, в която навлизаше пипнешком, за да търси своята истина”. Нямаше навика да показва стихотворенията си. Пишеше ги за себе си. И резултатът е особен. Те не са нито изящни като преводите му, нито гордо аргументативни като статиите му, нито дори небрежно остроумни, каквито бяха статусите му във Фейсбук. В тях не се чува прословутият му спонтанен смях. В тях не се чува никакъв смях. Те не са ерудитски, не жонглират с културни реалии, не крият цитати. Не кокетират с чужди езици, каквито Владо владееше. Не ползват рими, каквито той умееше да изпипва до съвършенство. Не играят с думите.
Те дори не са „привлекателни”. Съзнателно са съблечени от всичко, което може да изглежда ласкаво, утешаващо, от благоуханието на парфюм. Създадени са и са запазени като вътрешни пейзажи.
Какво има в тях тогава?
Много лична, чисто индивидуална символика. Из тези стихове например често се появяват фигурите на старци, които не са точно възрастните хора по улиците. Владовите старци приличат на изсъхнали шушулки, които някога са имали души, но вече и те самите не помнят кога. Самоходни костеливи механизми. Егоисти, вкопчени в статуквото. Живот, приживе изгубил живота си. Старостта не го плашеше като реалност, но го плашеше като метафора. Той наричаше „остарели” само тези, които се бяха отказали от битките си, от същината си. Струва ми се, че това го ужасяваше – как можеш да продължаваш да живееш, когато вече не ти е останала друга кауза, освен оцеляването.
Старческо лице
Мрежа от бръчки. Нещо огромно
е уловено в
нея.
Това е погледът отвън навътре.
Капанът на лицето
е захапал гълъб, железарията му
е наложила
абсолютния си контрол над нещата.[3]
Самият той до последните си дни продължаваше да работи по един нов проект, който за съжаление остана недовършен. Състезаваше се с намаляващото време. Така, без изобщо да го е имал предвид – тези връзки се правят само от другите едва впоследствие – остана докрай верен на критерия си за пълноценен живот. Владо умря млад.
Стиховете на Владо често пъти разказват за някакъв локален битовизъм, за някаква сляпа малкост, която реже крилете на полета. (Това е още една вътрешна сцена от персоналното му влакче на ужаса.) Появяват се нищожни герои, които не осъзнават своята нищожност, свити хорица, които пропускат всеки шанс за величие в полза на някоя дребна награда. Те не са хрисимите герои на Достоевски, чиято скромност ги довежда до Бога, а оперираните от смелост твари, които няма да посмеят да пристъпят собствената си граница. Има горчива скръб зад тази самоналожена нищета. Ето какво се случва с братята, които се добират до чудото на природата, до сърцевината на вълшебството – златната ябълка:
Откъснахме си крадешком по някоя и друга
и се разбягахме според посоката на очите си.
Долу се събрахме – как да се изгубиш
като не можеш да летиш? – изпразнихме си джобовете,
наброихме седем. По обратния път
ги изядохме и тъй победихме глада.
Запазихме си три огризки – все нещо.
Моята съм си я сложил на полицата. И досега
изпъчвам гърди когато смаян
нос надзърне отвънка. Утре
ме викат в читалището да разказвам спомени.
Самият кмет ще бъде там.[4]
Битовите детайли не носят умиление. Те най-често са клетката, която спъва стихията на живота. Спъва я, защото не я разбира. Защото се страхува от нея. И защото може.
Пред лудостта на прозореца
виелицата замлъква.[5]
Защитата, протекцията, уреденият живот, предпазливото настояще и пресметливо планираното бъдеще тук са логични и студени. Появяват се не толкова да запазят, колкото да обуздаят, усмирят. Оказват се синоним на смъртта.
Стиховете на Владо освен това щрихират – обратно на всичко, което минава за поетично в нашата литературна традиция – една почти кафкианска администрация. Тя рядко присъства пряко, но рано или късно се появява, за да ограничи пейзажа било със затворено гише, било с „първата, втората, третата проба”, било с „нареждане отгоре”, било с общински каменен бюст на препоръчителен герой.
Ръждясвахме в търпението си, ама поне се виждаше гишето,
дори прощавахме на старците, че се редят отпреде.[6]
Тази администрация никога не израства до зловеща сила, която ще покори света. Не всява страх, а по-скоро подозрение, угнетение. Съществува като баналност, която препъва погледа, просмукала се е в живота и вече му приглася с мимикрията си. Самонатрапено присъствие на фалша.
Още нещо специфично за поезията на Владо – опозицията смърт-безсмъртие. Сама по себе си, тя не е нищо ново и поетите романтици рано или късно дават своя принос към темата. Традиционно аргументът се разгръща в полза на безсмъртието и се изгражда общо взето така: „Аз, като всички други, съм смъртен, но моите стихове, дела, героизъм, ще се превърнат в мой паметник и един ден, макар да не съм физически жив, паметта на хората ще ме пренесе нататък.” Интересното при Владо е, че тази опозиция се решава в полза на смъртта. Смъртта е естественото, достойното, очакваното, полагащото се на всеки излизане от гълчавата на живота. Безсмъртието е сметкаджийство, амбицията на роднините на поета, грижата на държавата за собствените й символи, употребата на нечии възвишени импулси тогава, когато те вече са преминали в ръцете на историята и тълкувателите й, а и самият им автор не може да се защити:
течеше животът на вътрешните улички,
брониран в тайничко безсмъртие[7]
Или:
Освободиха буквите
и всяка се зае с безсмъртието си.[8]
Или:
и видях друг парк, без трева,
но със същите безсмъртни каменни
бюстове и с групички от
поклонници, безсмъртно
наоколо.
Мракът ме пробва:
„Има хора, неспособни дори да умрат.”
Изслушах, излязох.
Изслушах, излязох, изгних.[9]
Тази особеност на Владовата поетична нагласа – сега, мислейки със задна дата, бих казала – не се дължеше на неверие в безсмъртието. Целият му живот е опровержение на това. Той знаеше наизуст много стихотворения и повечето от тях бяха на мъртви поети. Говореше за тях като за живи и при всичката си литературна ерудиция беше винаги готов да го изненадат с нещо ново. Подозрителността му към темата се дължеше на съвсем друга причина – погнуса от манипулациите. Историците, които вместо да проучват фактите, съзнателно конструират историята, писателите, издигнати от асансьора на една или друга партия и скрито покровителствани от нея, поетите, назначени за началници – това той не можеше да търпи. А пък Господ го беше надарил с проницателност. При такава нагласа до безсмъртието можеше да се стигне само след достойна и почтена смърт.
Още една специфика: поезията на Владо е чисто градска и друга не би могла да бъде. Варненец и по двете линии от поколения назад, той нямаше връзка с природата. Нямаше и интуиции за нея. Мисълта му вървеше през улици и сгради, а не бродеше из полето:
Непоклатим,
се нареждам на опашка за вестник
и не бързам да ми дойде редът.[10]
Знам, че като дете баба му го е водила, мисля, два пъти на село при семейството на своя близка, „баба Марийка”. Владо нямаше представа по каква линия възрастното семейство е било свързано с баба му, роднинство не можеше да открие. Спомените му за гостуването му при тях бяха прекрасни, по онзи идиличен начин, който остава в паметта ти, когато си малък и всички се грижат за тебе. Имало е хубав селскостопански двор, в който му разрешавали да гони кокошките и най-важното (защо ли не се учудвам?) – чудесен таван под гредите на покрива със сандък, пълен с книги и стари списания. Те принадлежали на покойния син на семейството. Имало и черги, върху които човек можел да седне и да си чете. Този спомен изчерпваше детското съприкосновение на Владо с родитбената сила на природата. Никога не е посадил един стрък, никога не е бил готов да отиде на планина, ако на края на прехода няма ресторант. Приемаше пейзажите за даденост – щом има дървета, значи ясно, зелени са. А може би през този сезон не са. Е, добре. (В този смисъл, по натура беше пълен антипод на землисто сетивните Шеймъс Хийни или Никола Фурнаджиев, примерно. Макар че дълбоко ценеше и двамата.) И пейзажите в стиховете му са преди всичко вътрешни, изсънувани. Морето и водата са несъмнени метафори:
От удавянето насам изтече много вода
и пътувам обратно,
само няколко метра смърт ми остават.[11]
Или:
На запад морето й тънеше в затишие
и само далечна мачта
чертаеше подпис на хоризонта й.[12]
Природата сякаш му предоставяше не обекти, а бои, с които да „чертае” собствените си размисли. Неговият свят беше свят на символите. На различните етажи на значенията, не и на предметите. С какво може да са интересни една „роза”, „мрежа” или „тунел”, ако не означават нещо повече от самите себе си? Интересуваше се от връзката между време и пространство, от смисъла на живота, от същината му и всичко, което не даваше тази онтологична храна на ума му, биваше забравено на часа. Смайващото визионерство в някои стихотворения вероятно е ефект от тази вътрешна целенасоченост.
Колкото до реалното море, към него той имаше и онова неентусиазирано отношение, каквото може да се забележи само у хората от крайбрежието. Едни са моряци, други са товарачи, трети са хотелиери, четвърти са преводачи, пети работят в шипшандерството, какво има да му се мисли толкова. Дори Морската градина му беше по-скъпа от морето, защото беше пълна със спомени. Когато ходехме във Варна, той се затваряше у дома, почти не излизаше през деня и попиваше удоволствието от разговорите си с близките. Семейство, съученици, приятели, дори студентите – те бяха неговото море. Сред любимите си хора изпадаше в екстаз и от него потичаха призиви и прозрения.
„Декорът” беше абсолютно несъществен:
Широтата
най-често се изживява
в тесни заключени стаички.
Стените
губят значение
ако затвориш очи.[13]
И така – администрация, несретни герои, познати градски пейзажи, тленност, която се набива в очи, предизвестени провали от неминуеми сблъсъци – до какво води всичко това? Колкото и странно да е, до своята противоположност. Владо беше болезнен романтик, но не от онези, които черпят вдъхновение от пожари, бури, стръмни върхове и дълбоки пропасти. Беше екстремист на чистите стойности. Полусенките не му даваха спокойствие. Полуприятелство, полулюбов, полусвобода, полуосъществяване, полусила, полувечност – всичко това, стиховете му ясно показват – се оказва по-лошо от пълната липса. Тази „половинчатост” при него е дълбоко заредена с трагизъм. Тя е първородният грях на живота, технологичният провал на сътворението или може би основната задача, с която всеки трябва да се пребори. Тя е това, което ни пречи да бъдем пълноценни и себе си.
когато самият съм сянка
на себе си от по-рано,
държат ме назад лицата ми,
държат ме назад думи,
държат ме назад проблясъци,
държат ме назад глупости,
междувременно аз съм това
което се губи при записа.[14]
Тази поезия не носи успокоение. Тя не е и написана с тази цел. Голяма част от нея дори не е напускала бележника. Често пъти е писана с поглед, вперен в черния прозорец от детството, но никога в отстъпление пред него. Оставена ни е от един висок човек, който ходеше с едри крачки и вдигната глава. Не защото животът му спести нещо, а защото Владо така и не му се даде.
Бел.ред. Текстът е част от книга със събрани стихотворения на Владимир Трендафилов, която Издателство за поезия „ДА” ще публикува тази есен.
[1] Трендафилов, Владимир. „Ти много изряза от себе си”. От ръкопис.
[2] Трендафилов, Владимир. „Невидим”, Смъртният танц на фокусника и други стихотворения, Издателство „Литературен форум”, София: 1999.
[3] Трендафилов, Владимир. „Старческо лице”, Четирите фокуса, Издателство „Глас”, София: 1997.
[4] Трендафилов, Владимир. „Аз, братът”, Четирите фокуса, Издателство „Глас”, София: 1997.
[5] Трендафилов, Владимир. „Стихотворение на ужаса”, Четирите фокуса, Издателство „Глас”, София: 1997.
[6] Трендафилов, Владимир. „Сънят”, Четирите фокуса, Издателство „Глас”, София: 1997.
[7] Трендафилов, Владимир. „Вечерта преди бъдещето”, Четирите фокуса, Издателство „Глас”, София: 1997.
[8] Трендафилов, Владимир. „Съдбата на буквите”, Четирите фокуса, Издателство „Глас”, София: 1997.
[9] Трендафилов, Владимир. „От дълбините”, Четирите фокуса, Издателство „Глас”, София: 1997.
[10] Трендафилов, Владимир. „Цялост”, Смъртният танц на фокусника и други стихотворения, Издателство „Литературен форум”, София: 1999.
[11] Трендафилов, Владимир. „Ръкопис, намерен в облак (от автора)”, Смъртният танц на фокусника и други стихотворения, Издателство „Литературен форум”, София: 1999.
[12] Трендафилов, Владимир. „Една географска жена”, Четирите фокуса, Издателство „Глас”, София: 1997.
[13] Трендафилов, Владимир. „Тесни стаички”, Смъртният танц на фокусника и други стихотворения, Издателство „Литературен форум”, София: 1999.
[14] Трендафилов, Владимир. „Сянката”, Смъртният танц на фокусника и други стихотворения, Издателство „Литературен форум”, София: 1999.
