Концерт на Елина Гаранча, мецосопран, с оркестъра на Софийската филхармония. Диригент – Карел Марк Чичон. В програмата: музика от Верди, Пучини, Чилеа, Чуека, Гасталдон, Супе, Григ, Гардел, Хименес, Зоросабал и др. 23 септември, зала 1 на НДК
Елина Гаранча (1976) е в разцвета на славата си и като оперна, и като концертна певица. В работния й план до 2020 преобладават концертите, в края на февруари ще пее в Трета симфония на Малер с Берлинската филхармония. А оперните заглавия в този период са „Самсон и Далила” и „Дон Карлос”. Съвсем наскоро е издала компактдиска със заглавие Sol y vida. Често концертира с английския диригент Карел Марк Чичон, който е и неин съпруг. Самият той е със сериозна лична кариера, дирижира в най-престижни оперни театри в Съединените щати и Европа. За заслугите си през 2012 година е удостоен със званието „Кавалер на Ордена на Британската империя”.
Програмата на концерта им бе разпределена между класическата опера – Верди и Чилеа в първата част, и известни откъси от испански сарсуели – във втората. Още в началото, с увертюрата към операта „Луиза Милер” (Верди), изпъкна сериозният диригентски подход на Чичон, който водеше оркестъра вдъхновено, но и прагматично относно възможни „пробиви” по отношение на фраза, щрих, баланс и динамика при филхармониците – точен, гъвкав музикант с бърз ум и рефлекс, с ясна цел в прочита. И беше великолепен партньор на звездата, която в оперната част чухме с двете арии на принцеса Еболи от „Дон Карлос” (Верди) и арията на Адриана от „Адриана Лекуврьор” (Чилеа). Гаранча притежава красив глас, великолепна техника, която й дава безгранични възможности – рядко може да се чуят така брилянтно изпети вокализите в „Песен за булото”. Сопрановата ария на Адриана може би трябваше да „разкаже” на публиката за гласовия диапазон на певицата, за възможностите й в изграждането на красиви дълги фрази, а контрастната в експресивния драматизъм втора ария на Еболи допълни, така да се каже, характеристиките на професионалния й арсенал. Но през цялото време имах проблем с нейната изразителност, с артистизма на гласа й, с „включването” й в образа, който представя. Някак отстранено, дистанцирано звучеше гласът на голямото име, който пееше абсолютно правилно, спестявайки обаче различния тип чувствителност във всяка от ариите. Колкото и странно да звучи, получавах тази чувствителност много по-интензивно и заредено от оркестъра под палката на Чичон (тук синдромът бе обратен – не винаги перфектен инструментализъм, но много повече музикална енергия и влагане на специфичен звук, който създаваше съответната стилова харизма). Това впечатление се затвърди и в контрастната част, чиято вокалност изисква много повече чувственост, изразна сила, темброва привлекателност и разнообразие от това, което чух. Всъщност, и тук специфичната за испанската сарсуела атмосфера бе много по-автентична в артистичната концепция на Чичон с оркестъра – като Интермецото от „Сватбата на Луис Алонсо” от Хименес. Усещането, че нещо се изплъзва от идеята на Гаранча за стила „сарсуела”, не ме напусна до края на концерта. Може би слуховият навик от испаноговорящите певци си е казал думата, но дори и много популярните и въздействащи Musica proibita (Забранена музика) от Станислао Гастардон и No puede ser (Не може да бъде) из сарсуелата „La tabernera del Puerto” (Кръчмарката от пристанището) от Пабло Сорособал бяха лишени от изкусителния, от прелъстителния аромат на чувствеността и атрактивната сила на латиносите. Всъщност, може би бисът й Al pensar от Руперто Чапи някак компенсира това впечатление – не знам защо, в края Гаранча „отпусна” по-голяма доза музикантско излъчване, бе гласово прелъстителна и артистично привлекателна в прочита си, влезе в желания душевен и музикантски синхрон с диригента и озари мигновено световната си репутация. Не знам дали акустиката и озвучаването на залата са я дисциплинирали повече, отколкото трябва, не бих могла да се досещам за причините за преображението на известната певица, която в края сякаш реши да се включи изцяло, да се отдаде на внушенията на музиканта Карел Марк Чичон.
