Вместо рекапитулация, капитулация…

В

Разговор с Никола Георгиев

Този разговор проведохме точно преди година. Поради ред обстоятелства, той не бе публикуван. За съжаление, дойде му времето сега, когато се разделяме с Никола Георгиев.
А тогава, преди да седнем около масата, Никола Георгиев се приближи към нас, носейки вестник на анархистите…

Никола Георгиев: Показателно е в кои страни анархизмът се проявява най-силно.

Копринка Червенкова: В кои?

Никола Георгиев: В Русия – безспорно. И в Южна Европа: Испания, Италия, Балканския полуостров.

Копринка Червенкова: В България, доколкото знам, анархистите са хората около бащата на Жерминал Чивиков. Една малка компания. Те обаче са го донесли отвън.

Никола Георгиев: Всяка идея тук е привнесена. В края на XVIII век се ражда идеята на анархизма, но тя удря на камък в марксистките направления. Ако не основна, поне много голяма сила са били анархистите в болшевишката революция. Не след дълго, за благодарност, болшевиките…

Копринка Червенкова: … им отрязват главите.

Никола Георгиев: Туй Сибир е благодат в сравнение с другото…

Копринка Червенкова: Вие продължавате да смятате анархизма за алтернатива? И да разчитате на него, така ли?

Никола Георгиев: На нищо не разчитам. Просто съм против всяка власт.

Копринка Червенкова: Но ни показвате вестника на анархистите с радост…

Никола Георгиев: Хубаво е да има от всичко. Има няколко типа анархизъм. Единият е войнствен: ще свалим властта и няма да им се размине на управниците. Това е Бакунин. Кропоткин, завалията, е спокоен. Той се надява на отказ от властта. Според едно предание, Кропоткин, някъде на Запад, изнася беседа за анархизма. И един го пита: На парахода има капитан, има боцман и лоцман – и така, до последния чистач… Щом има безвластие, ще има ли капитан? Не, няма да има, отвръща Кропоткин. Тогава питащият казва: Аз пък предпочитам да пътувам на кораб с капитан.

Копринка Червенкова: Забелязвате ли някакви промени, новости – в живота, в света? Вече питам и в личен план.

Никола Георгиев: Политически новости май няма. За нови идеи не съм чувал. Това не значи, че ги няма, но са малко известни. В личен план – никакво уважение към никаква власт. Никакво очакване на нещо по-добро. Спокойствие. Безразличие. Хайде, да не стигам до презрение, но безразличие. Също: нямам идея за някаква масовост. И нямам идея за себе си: какво да мисля и какво да чувствам. И никакъв интерес към политика – нито към Белия дом, нито към Партийния дом в София…

Копринка Червенкова: Как оценявате това състояние – като движение нагоре или надолу?

Никола Георгиев: Оценявам го като застой.

Копринка Червенкова: Един радикален човек като вас 30 години по-късно казва: искам да съм спокоен, не искам да ми пречат.

Никола Георгиев: Не, не искам да съм спокоен. Но и не виждам нищо обнадеждаващо. Не виждам нищо по-добро, което е възможно да се случи. И понеже имам що-годе представа що е песимизъм, гледам да не се притуря към песимистите. Изпитвам безразличие.

Копринка Червенкова: Че безразличието не е ли лека форма на песимизъм?

Никола Георгиев: Не. Оптимизмът и песимизмът са чувства, а безразличието е усилие. Много трудно усилие. Донякъде е постижимо.

Марин Бодаков: От едната страна, воля за власт, а от другата – воля за апатия. Така ли?

Никола Георгиев: Не знам какво значи апатия. Усещане за нещо неприемливо? Някой с подобни идеи може да се държи гордо, надменно, презрително. Апатията е скрито действие в ума му. Но той няма никаква надежда за подобрение. Единствената надежда е да не стане по-лошо. Това е положението, откакто свят светува. Някои се заблуждават, че се е подобрило… Анархията не е майка на реда. Редът е нещо непостижимо, той е идеал. Идеал, справедливост, надежда – това са неща, които някои хора просто не приемат.

Копринка Червенкова: Това не го разбрах. Къде отиде волята ви за власт?

Никола Георгиев: Не съм имал никога воля за власт. Когато ме поканиха да се кандидатирам за президент като съперник на Жельо Желев, се престорих, че се колебая. И на следващия ден отговорих: Благодаря за честта.

Копринка Червенкова: Да си президент не е воля за власт, а доста кухо занимание. И правилно сте отговорили. Обаче имахте власт върху огромно количество студенти. Те гледаха на вас като на бог…

Марин Бодаков: Вие бяхте законодателят на интелектуалния живот. Спомням си как през 1990 бламирахме Иван Попиванов, за да почнете да ни учите вие. Големият сборник във ваша чест се казва „Анархистът законодател”.

Никола Георгиев: Аз преподавах литература. Исках да внуша, че литературното произведение, литературата изобщо, литературният живот още повече, са сноп от противоречия. Неразрешими противоречия. Връх в литературното мислене могат да вземат правилата и строгият ред… Връх, само видимо, може да вземе след това нещо противоположно. Опитвах се да подскажа, неуспешно, разбира си, че всяка литературна власт е временна…

Копринка Червенкова: Власт на канона или на персоната?

Никола Георгиев: На канона. Че всяка концепция в литературния живот, която се чувства силна и властна, е обречена на упадък и зачеркване от следващите. Че всяка видима литературна „власт” е вътрешно раздвоена и обречена. Гачев говори за ускорено развитие на българската литература. Моя милост говореше за ускорено развитие на литературоведските концепции. Петнайсетина години живее една концепция, преди да се разпадне – дори в буквалния смисъл на думата. И докато се разпада, удря в нови посоки. Прословутият, казвам го с хубаво, Роман Якобсон в дългия си живот мина през няколко концепции. Социалистическият реализъм беше власт, опряна на една друга власт – и пораждаше много повече съпротива. Неприятно е, че в съвременния български литературен живот тези сблъсъци вътре между писатели, между типове литература, между литературоведи почти вече ги няма. Дори по комунистическо време, в т.нар. литературен живот, имаше не само марксистко-ленинско и упадъчно литературознание, а и вътре се разделихме на импресионисти и структуралисти. Имаше напрежение. Борба. Съпротивата на Радой Ралин срещу други писатели и срещу властта беше налице. Литераторите обаче вече усещат, че без вътрешнолитературни борби литературният живот крета. Литературата става полулитература.

Копринка Червенкова: Защо, според вас, сблъсъците секнаха?

Никола Георгиев: Едно от обясненията е, че след привидното или частичното падане на комунизма, българските писатели се почувстваха свободни от идеология. Дотогава трябваше, със или без съпротива, да работят за една конкретна идеология, да я подкрепят. И когато от 90-те години на миналия век България остана без водеща идеология, литературата загуби своя живец. Сблъсъците между идеите, между литературните типове, между романтизъм и реализъм, между футуризъм и изостаналост – тези сблъсъци са живецът на литературата. С тъжно закъснение някои български писатели днес вече разбраха, че така литература не върви.

Копринка Червенкова: Май и в другите изкуства е така. Опасявам се, обаче, че когато има един носталгичен Писателски съюз, а срещу него няма нищо, не може да се получи сблъсък.

Никола Георгиев: Това е много лошо. Отказът от различни художествени типове прави литературата полулитература.

Марин Бодаков: Пазарът ли изтощи напрежението между различните художествени типове?

Никола Георгиев: Не. Винаги е имало пазар. Кажете ми един нов български политически виц? Няма. И тук стигам до много неприятния извод, че диктатурната власт е по-благоприятна за литературата. Когато има забрани, литературата кипи. Това е една от многото нейни прокълнатости. Когато можеш да издадеш всичко, има застой. Всички власти са хвани едната, удари другата, но силната диктатурна власт действа благоприятно върху литературното творчество – от вицовете до лириката.

Марин Бодаков: Как тогава можем да определим сегашното управление в България?

Никола Георгиев: Това управление действа в свои посоки, за разлика от комунистическото. Властта за властниците е постове, суета и пари. Най-малко ги интересува какво има по сергиите с книги. Днешната българска власт проявява нежелание или неспособност да наблюдава литературата – и да се меси в нейния живот.

Копринка Червенкова: Не мислите ли, че това се случва, защото сегашната – за разлика от предишната – власт не знае как да употреби литературата. Предишната власт доста успешно употребяваше не само литературата, въобще изкуството. Тази толкова тъпа ли е, че не може да го прави.

Никола Георгиев: Не е тъпа, а безидеологична. Каква е идеологията на съвременната българска власт? (Смях.) Да. Всяка власт се опитва да наложи идеологията си. В идеологическо отношение, съвременна България е в състояние на безвластие. За кой ли път го казвам: литературата живее от вътрешните си войни. И ако е литература на място, войните ги има. Навън един от основните сблъсъци е между елитарна и масова литература. То и тук го има, но не се изживява така. Всяко литературно направление е осъдено на край. Всички групи се разпадат. И това е движещата сила на литература.

Марин Бодаков: Да идем обаче в Ямбол. Едно време там е имало и борбени модернисти, и анархисти. И всичко е минало под ножа…

Никола Георгиев: Жестокото унищожение за един тип хора означава подтик да се бориш, да отричаш миналото, да се бориш със себе си. Сам ти вътре в себе си си несъгласен със себе си – раздвоен си. Но в обществения живот тези хора показват единство.

Копринка Червенкова: Защо изобщо е борбата? За територия ли?

Никола Георгиев: И за честолюбие, за суета… „Велик е нашият войник” и неща от този род.

Копринка Червенкова: Нямате ли впечатление, че човечеството в момента се отказва от умствени натоварвания.

Никола Георгиев: Не, замества ги с други. Не е било наболял въпрос на литературното мислене преди сто години т.нар. масова литература. В ХХ век този въпрос се очертава, макар че и преди това има направления, които твърдят, че са за избраници. Пенчо Славейков, казва едно предание, е издал своя книга в десетки, не в стотици, камо ли хиляди екземпляри, за да я раздаде. Защото само десетки души можели да я разберат. Литературата е обречена, защото ние сме свикнали да е писмена. Писмеността се приема с голяма съпротива. По-късно със съпротива се приема печатарството. Въпросът за масовата и елитарната литература е наболял сега: по какъв път да тръгна, когато започна да пиша роман. Този конфликт се разгорещява словесно.

Копринка Червенкова: А вие как го приемате?

Никола Георгиев: Приемам, че делението на висока и ниска литература е започнало преди появата на литературата. И по Омирово време, и по времето на Данте могат да се посочат примери за лесноразбираема, достъпна, носеща удоволствие и лекота на духа литература. Това е от хилядолетия, но сега от много хора то се преживява като криза, упадък, погром. Литературното произведение като книжен текст ще престане да съществува. Все повече ще оредяват по-трудните произведения, четени не за развлечение, а за възбуждане на вътрешните противоречия – и за борба с тях. Едни хора са паникьосани заради масовата литература, която дори няма да се чете, а с новите устройства вече ще се слуша. Онези хора, които знаят през какви трусове и разочарования е минала литературата, остават спокойни. Без страх никога не се е минавало. Времето на класицизма също е било време на страх от т.нар. ниска литература. Днешното паникьосване, че литературата се свършва, че умира, е може би малко по-силно от предишните паникьосвания. По-„глобално”. Но не е за първи път. А и бъдещето на литературата винаги е напълно непредвидимо. Човек не знае какво точно след 50 години ще бъде немската литература. Предвижданията в другите полета са по-възможни. Очакванията ги има. Те са силни. И неточни. Ето, класицистите са смятали, че тяхното изкуство ще бъде вечното изкуство, а някои от тях доживяват ударите от сантиментализма и романтизма. Изненадите в литературата са нещо много любопитно. Полиция и шпиони е имало винаги, но изведнъж една част от литературата започва да разказва за Шерлок Холмс – и спира да разказва за рицари…

Копринка Червенкова: В период на луфт ли сме?

Никола Георгиев: Няма луфтове. В България продължава да се прави литература, макар да няма особен натиск върху нея. Да, няма нито кръг „Мисъл”, нито Вазов…

Марин Бодаков: Прави ли се литературна теория?

Никола Георгиев: Прави се, но пак безконфликтно. Не се карат, няма спорове, няма сблъсъци като онези между „импресионисти” и „структуралисти”. Няма сблъсък между поколенията. (Все си мислех, че със сблъсъка в „Литературен вестник” ще се изостри вътрелитературната борба.) Няма и групи. Групите у нас най-често са били около литературните списания. Нужно е групиране и назоваване на тези групи. Но и това вече го няма. Лошото, песимистичното, но и глупаво предвиждане е, че това ще е край на литературата. Е, няма да бъде край.

Копринка Червенкова: Вие сте станал много сговорчив. Но това, вашето, не е безразличие. То е нещо друго. Сякаш спокойно съзерцавате това, което се случва.

Никола Георгиев: Вие какво предлагате?

Копринка Червенкова: Нищо не предлагам. Само констатирам, че вече с никого не искате да се скарате.

Никола Георгиев: Скучно ми е.

Копринка Червенкова: Не само на вас. Всъщност, защо нашият живот стана скучен?

Никола Георгиев: Защото сме мисловно, писмовно и прочее по-свободни. Една от добрите страни на комунистическия режим беше, че в стремежа си да обхване интелигенцията и да я пороби, грубо казано, вдъхваше живот на тази интелигенция – вдъхваше съпротива срещу властта и съпротива вътре в литературата. Сега това го няма. Има съпротива, но тя е стопанска, финансова… Обезидеологизирането на българската литература десетина години след 1989-а се смяташе за път към свободата, а се оказа за литературата път към дупката. Издава се, издава се много. Но може ли човек да каже: този роман е противопоставка на еди-кой си тип роман. Романите на Русков раздвижиха донякъде българския литературен живот, защото взеха страна – историческа, идеологическа… Като строеж на произведението. Това е нужно на литературата. Иначе тя не тежи в обществото.

Копринка Червенкова: Едно от обвиненията срещу Русков е идеологическо: че е адвокат на лумпена.

Никола Георгиев: И като строеж, и като начин на повествование, и като идея „Чамкория” е нов прочит на тези мъчителни събития от българската история. Те и кои ли не са мъчителни. А и двата романа на Карастоянов говорят за някакво преобразуване. Историята в историческите драми и повествования на Вазов се използва за възвеличаване и за смазване на лошите, а тук има някакъв български неонатурализъм. Дали това е точното название? Той пише за всеизвестната история, не съчинява.

Копринка Червенкова: Как бихте определили романите на Милен Русков?

Никола Георгиев: Като нарушение на много от досегашните канони на романа. И осмиване на фактологичната литература, и подчиняването й на нея. Противоречието между историческия факт и фикцията при Русков е ново – и приятно изненадва.

Копринка Червенкова: Имате ли нужда от лична рекапитулация?

Никола Георгиев: Не, имам нужда от лична капитулация. Избягвам, доколкото мога, да мисля за себе си. Избягвам, доколкото мога, да мисля за миналото си. Измислям си фантасмагории за бъдещето на литературата, но не им вярвам. Не им се радвам, защото всичко е скучно, посредствено. Аз не съм интересен за себе си. Единственото неинтересно нещо на този свят съм аз за себе си.

Октомври 2018 г.

 

За автора

Категории