Прощаване с Учителя

П

Казват, че смъртта оцелостява живота на човека. Снабдявайки го с финал, тя му придава целенасоченост, завършеност и сюжет. Придава му смисъл. Това казва Юрий Лотман. Както и да е, дори да е така, ние отказваме да се помирим със смъртта на професор Никола Георгиев, да приемем очевидното и сякаш естественото. Професор Георгиев имаше мисия тук, на земята, която не е завършила, която имаше отворен финал. Учител на няколко поколения филолози, с огромен, почти шестдесет години незалязващ авторитет, включително във времена, когато авторитетите изчезнаха, той се превръщаше в интелектуална мяра и коректив, разположени сякаш извън времето.

Професор Никола Георгиев прокарваше нови пътища в литературознанието, лансираше идеи, които скандализираха унилите умове на посредствеността. Разчупваше забраните на статуквото, заради което влизаше в челен сблъсък с тоталитарната идеологема, която се чувстваше застрашена в своята монологична самовгледаност.

Погледът му беше насочен не само назад, към историческия развой на литературата, но и напред, към още ненаписани или хипотетично предстоящи да бъдат написани текстове. Неговите изследвания покриха голямо жанрово пространство – от литературния анализ на отделни художествени текстове до културно и политико-филологически есета, в които публицистика, наука и политика се съчетаха в трудно постижима сплав. В последните години се интересуваше от литературознание, което се отнася насмешливо към собствените си основания и идеи. Обмисляше варианти, в които в хода на анализа изследователят се отрича от току-що изложената теза, за да противопостави нова. Неуморно професор Никола Георгиев търсеше нови пътища, подходи и ракурси към литературата.

На неговите лекции присъстваха студенти от всякакви специалности, включително инженерно-технически. Беше тихо като в храм. Той възпитаваше своите студенти, като ги учеше на професионализъм, морал и изграждане на литературоведски характер. Изповядваше убеждението, че науката е недоходно, нелеко, но много вълнуващо занимание. Преминалите през неговата школа студенти се научаваха да мислят самостоятелно, да откриват новото, да не се огъват пред изкушенията на комфортните, лесни решения, на „литературопродавството”, на парите.

Професор Никола Георгиев си позволяваше свободата да бъде различен. Неговото различие беше вездесъщо, проявяваше се в научните тези, които защитаваше, в отношението му към националните празници и държавността, в гражданското му поведение. Той беше опозиция на всяка власт, иронизираше всяка обявила се за окончателна истина, отнасяше се с безразличие, стигащо до неприязън към постове, привилегии, юбилеи, знаци на институционално благополучие, чинопочитание и йерархии – в науката и навсякъде другаде. Най-сетне, професор Георгиев доказа, че литературоведът може да излезе извън специализираните си научни занимания и да отстоява гражданско поведение на висока цена, възможно най-висока.

Професор Никола Георгиев беше неуморен труженик на литературоведското поприще. Писането за него беше начин на съществуване. Дори в последните си часове той седеше на бюрото. Само че публикуването на написаното от него не беше крайна цел, дори не беше цел. Той се подгавряше с шеговитата максима „Publish or perish” (Публикуваш или загиваш). Изоставяше почти готовия ръкопис и се прехвърляше на друга тема, работеше върху няколко теми едновременно. Вероятно за него беше важен процесът на осмисляне и въплъщаване в слово, проясняване на мисълта, интригуващото решаване на концептуалния казус, а не толкова крайният резултат. Чекмеджето му с непубликувани текстове е дълбоко.

Загубих Събеседника си.

Редовно отсядахме в градината на ресторант „Пей, сърце”, където обсъждахме наши идеи. Това изглеждаше, че няма да има край. Но краят дойде, сюжетът се затвори, наративът придоби рамка. По дяволите наратива!

Сбогом, приятелю!

Радосвет Коларов

 

Случи се непоправимото. Отсега нататък ще можем да общуваме с Никола Георгиев единствено в душите и в мислите си. Няма да чуваме гласа му. Няма да стиснем ръката му. Зная, че той не би искал да скърбим и да тъгуваме, но това е невъзможно. За мен мисълта за свят, в който него го няма, е все още много болезнена за осъзнаване и приемане. Това е истината. Болката е тук. Не зная как, а и не мисля, че трябва да се опитвам да я смекча или потисна. Но има и чудо! То е в необяснимата умиротвореност, с която е съпроводена тази болка. А може би е съвсем обяснима. Какво друго, освен благост и светлина, би могъл да остави след себе си човек, който през живота си така щедро е раздавал благост и светлина, както го умееше и както го правеше той.

Тези дни една мисъл за него, за това, какъв беше той, стои като изсечена в съзнанието ми. Мисля си, че той беше въплътено отрицание на всичко дребнаво и пошло. Недосегаем в благородството и великодушието си. И с невероятната си дарба да разбира всичко и всички. Вярвах и винаги ще вярвам, че именно затова беше и толкова забележителен учен, и толкова завладяващ и вдъхновяващ учител. Ако съм видяла у него нещо по-голямо дори от собствения му огромен талант, това беше добротата му. Не познавам друг човек, който така искрено и от цялата си душа да се радва на труда и постиженията на другите. Мисля си за обичта и грижата му към животните. Мисля непрекъснато и за една дума, в която усещах, че той влагаше много, когато я изговаряше: човечно. Чувала съм го да казва „човечно писане“, „човечна книга“. Каза я и последния път, когато го чух по телефона, по отношение на една идея на млади колеги. „Колко благородно, колко човечно“, бяха думите му. Не бих могла да обясня защо тази дума, прекрасна и смислена сама по себе си, ме вълнуваше по толкова особен начин, когато я чувах от него, но беше така. Мисля още как се радваше, че успя да види съчиненията си събрани в трите великолепни тома на издателство „Изток-Запад“. Мисля колко му беше чуждо всякакво оплакване. Никола Георгиев беше човек с рядко срещано чувство за достойнство. Благодаря на съдбата за щедрия дар да го познавам. Оставам с болката и светлината…

Миряна Янакиева

 

Когато научих за кончината на Учителя, усетих как в мен отново се отваря и раздува онази задушаваща безвъздушна празнота отпреди година, когато си отиде баща ми. Странно е това усещане за осиротялост, когато си вече на години. Идва като безизходица, безизлазност някаква. Сякаш си затворен в мазе, в maze, зазидан, вграден в градежа на тъгата. И на вината. Вината поради несподеленото пропуснато време, заради неказаните думи…

Учителя обичаше иронията. Тъгата ме застигна точно когато спорех с автор на име Стокуел, че прочитът му на Грийнуел върху Господинов буквализира тъгата у него и от литературен похват, речеви жест и лично изобретение я раздува до скрито есенциалисткото „българите често я приемат за определяща националния им характер”. Стокуел и Грийнуел изведнъж се оказаха прави.

Същата вечер бях на връчването на литературната награда Rooney за автор под 40 години. Спечели я Марк О’Конър за „Да бъдеш машина”, нефикционален разказ за изненадващо нищожното малцинство от хора, които искат да живеят вечно. Сега. Медийният бон тон е подобни люде да се вземат на подбив. Но винаги, когато си отиде голям творец или мислител, се хващам да изпитвам гняв, че се пилеем, вместо да седнем и да изнамерим безсмъртието поне за малцината като Учителя, които го заслужават.

Други ще напишат за перипатетичните му лекции, за препълнените зали, за заклинателно-проричащия му речитатив, който превръщаше аудиторията в сцена, аула и църква, за онова неразделимо единение на мисъл, слово, глас и телесно присъствие, които изпълваха, насищаха и възвисяваха. Ден след ден и година след година, Учителя беше A Moveable Feast и Безкраен празник едновременно. В живота ми няма много събития. Учителя беше едно от тях.

Димитър Камбуров

 

Един от светлите духове и дръзки умове на България – професор Никола Георгиев – завърши земния си път.

Строител на съвременната ни литературна мисъл, формирал представите на поколения филолози за художествения текст и подстъпите към него, заложил у тях подтика към „литературознанието на неограничените възможности“, той беше винаги скромен и благородно насмешлив към заслугите си. Професор Георгиев искаше да създаде читатели, аналитични към литературната творба, като същевременно провокираше тяхната проникновеност и чувствителност и към живота като творба, която може да се сглобява и разглобява с ерудитска вещина и иронична усмивка. В неравната постъпателност на неговата реч, в непреодолимата драматичност и импулсивната ускорителност на неговата мисъл проблясваше мощта на усъмняващия се човешки дух, превърнал трагичната променливост на битието в интелектуална игра. С доверието си към своите неопитни слушатели, той ги превръщаше в свои съратници. Защото за професор Георгиев науката беше съобщност. И това беше само един от изразите на неговото голямо човеколюбие.

Разговорите за нелекия му житейски и професионален път в години на идеологически контрол и политически манипулации не бяха приоритет за него. Говореше въздържано за личните си предизвикателства и с уважение за онези, с които се беше преплела съдбата му. Но с нетърпение и категоричност разплиташе митологичните обнищвания както на миналото, така и на настоящето. Най-вече на тези около себе си. И въпреки това, и тъкмо поради това, за академичните среди и за широката общественост той беше и е един от образите емблеми, опазващи и възвисяващи Университетът като пространство на интелектуална свобода, нравствена смелост и увереност в ненакърнимостта на човешкото достойнство.

В многолетното „краевековно тление“ на нашата страна този световен интелектуалец ни учеше не как да подреждаме със сантиментално самодоволство безпорядъка, а как да битуваме самосъзнателно, самоуважително и самокритично в неговите падини и възвишения. И при това, опазвайки душевната си ведрина.

Светъл път, Учителю!

Надежда Стоянова

 

Онасловяването, даването на определено име е особен вид оживотворяване, ценностно въплъщаване. Такова е то и в света на идеите, като прави диалога между тях във времето някъде заекващ, другаде плавен, но със сигурност – наситен. А ако и в двете си проявления този диалог се окаже вътрешно напрегнат, породи несъгласие, усъмняване, съпротива – толкова по-добре: и за идеите, и за изразителите им.

В края на XVIII, началото на XIX век една от знаковите фигури в британския военноморски флот е вицеадмирал Хорацио Нелсон, чиято биография е готов сюжет за приключенски роман. По думите на Никола Георгиев, при добро желание и лошо възпитано въображение, връзка между епизод от живота на военния моряк и литературознанието на XX век – началото на XXI век може да бъде направена. Невероятно наистина, но факт, дето рекъл един български писател, добре опознал „чаровете и рисковете” на пътеписа, недочакал извънлитературната изявеност на силата и възможностите на художествената фикция, заплатил прескъпо за своето свободомислие.

И така, когато при едно сражение от наблюдателницата докладват: „Флагманът издигна сигнал „Отстъпление!”, сър.”, Нелсон вдига далекогледа и отсича: „Не виждам такъв сигнал.”, повеждайки кораба към… победа. Далекогледът, сложен на черната превръзка, покриваща празната очна кухина, наред с опасностите, указва и посоката – единствено възможната – на посветеността. От своя страна, литературознанието през XX век – началото на XXI век, колкото и да е свързвано с думи като „криза”, „упадък”, „край”, при цялото си самоокайване, продиктувано от натежалите му методологически проблеми, от олекналото му място в обществения живот, и в най-тежките си „хамлетовски и йеремиевски мигове” следва примера на английския моряк и отказва да види сигнала „Отстъпление!”.

Никола Георгиев го нарече „нелсоновско литературознание”.

Своеобразният призив към „тези, които искат да станат български литературоведи”, съдържащ в себе си подчертаването на необходимостта от национален профил на литературознанието.

Но той крие в себе си и нещо друго. Независимо от направените методологически избори – структурализъм, Нова критика или пък Лео-Шпитцеровите интерпретативни подходи, или от следваната концепция – тревожно, разграничително или насмешливо литературознание, с Нелсоновата решимост добре е да се има наум, че литературоведското мислене зависи от поне три фактора – от своята нелитературна среда, от своя предмет, но и от самото себе си. Това, за добро или не, е част от неговата природа.

Така литературата – между Марица, Нева и Сена, – и съответно знанието за нея, в своята вътрешна нееднородност, двусъставност (при съчетанието й от определени смислотворни механизми и особеностите на текстовия и нетекстовия свят, който я заобикаля), поражда множество „питания и изпитания”. За щастие. И утеха. Някои от тях – какво е тя, кои са нейните решими и нерешими въпроси, как да се преподава и нужно ли е въобще това..? Но преди всичко – в проблемния сплит между препятствието и подтика да се открои приемането й като своеобразен път за „разбиране и изживяване” при съхраняването на „свободата в подхода към нея”.

Тогава всеотдайно посветилият й се тревожно-удовлетворително може да изповяда: „Учител по литература ли? Бях от тях, вкусвах меда и жилото на тази професия.”

…А диалогът на идеите продължава. Наред с тъгата и непрежалимостта. И завещаната искреност и нравствена извисеност в живота и науката са ценностните ориентири в него.

Владимир Игнатов

 

 

 

За автора

Категории