Неортодоксалният ироник

През 80-те, особено за нас, неговите студенти, Божидар Спасов олицетворяваше и дълбоки, и непредсказуемо големи познания, и хъс за неизвестната, и „забранена, без да е забранена“ тогава Нова музика.

Нестандартната му личност, с точността на преценките му, внушаваше усещане за съпринадлежност към Новата музика; той ни научи, че в нея има български полета… Божидар Спасов бе близък с личности, като Едисон Денисов и Алфред Шнитке, с Фридрих Голдман, както и с Лазар Николов, Иван Спасов, Васил Казанджиев.

Като творец той е неортодоксален в идеите си, например в Симфония (1979), а в същото време бе и първият, който така леко прехвърли чертата на постмодерното в „Простори“ (1983) или Де Профундис (1988)… Във всяка негова творба имаше дълбоко поставена основа в непознатите за нас сериална и модална композиция, той създаваше иновативен, почти парадоксален прочит на тези неща – например, в Симфония, първата му издадена творба от „Петерс“. Божидар Спасов е и ироник, преосмислящ всяка приказка за новата музика. След 1989 идеите му естествено го доведоха до откриването на неговия постмодерен „континент“ на европейска сцена.

 Просторите на интеркултурната композиция

Неговите интеркултурни проекти, с които започва пътя си в Германия, след 2000 съдържат прочит на западноевропейските поуки/техники, преминали през горчивите сокове на изконно-балканския звук/идиом. Многогласието на света, уловено в нестройно/неедномерно пулсиращите гласове на шопската и родопска музика – така може да се опише работата на композитора Божидар Спасов в Германия, например, още в първия проект, наречен “Пиериди” (2002-2007). То се пречупва и през звучностите на удивителното българско пеене, а вникващият и много тънко рефлектиращ композитор, обединил две (различни) идентичности (българска и германска), успява да отвори границите на двата езика (българско-фолклорния и постсериалния).

Интеркултурната композиция на Божидар Спасов пронизва несъвместимостта/паралелността на два свята: древното архаично пеене и свирене на българските/балкански планини и остротата на сложната, отдалечаваща се от постмодерните типологии композиционна естетика и практика. Като свой мащабен проект, той пише 12 камерни и оркестрови опуса – „Пиериди“. Творба, която е обявена като рефлексия върху българските неравноделни ритми, а след това проекта за live електроника и инструменти “Фиато континуо”(2006), съчетаващ записи на фолклорни инструменти, електронна композиция и виртуозната фактура на съвременен инструмент. Към тях прибавяме оркестровата притча “Видрица” (2006).

В „Пиериди” (например, „Парабел 12“, 1992, и „Парабел 8”,1993) Божидар Спасов формулира радикално непозната образност, сривайки границите между полиритмия, полиметрия, политемпия. Промяната на усета за време е поанта в “Пиериди” и тя е създадена “напук” и на западноевропейската, и на традиционната българска конвенция.

Към дълбочината на погледа за иронията на „несъвместимите светове“ на Запада и Изтока ни насочват думите на Божидар Спасов, споделени през далечната 2009. Според него, интеркултурността по уникален начин е „сблъсък“, редопоставяне… Композиторът окачествява различността си от модната Weltmusik, правейки сблъсък между електроника, изконно балканска цитатност и съвременен език в проекта „Фиато континуо“ 2006, проект от 6 пиеси за инструменти и електронен дизайн. Спасов пояснява през 2008: За “Фиато” основна концепция е моментът на отдалечаване и приближаване към цитатността на гайда, кавал. Да, тук има цитати и в този смисъл говорим за концепция. На много хора, условно казано, “на запад” подобна концепция им е дълбоко чужда – а именно това, че в електронните пиеси двете неща могат да стоят като взаимно допълващи се и противопоставящи се едно до друго. При това, към фолклорната цитатност се прибавя съвременната техника – т.е. виртуозното свирене на инструментите, които много рядко изпълняват структури, близки до фолклора – т.е. те му се противопоставят. Просто, така да се каже, тук има един друг свят – на “фолклорното” и на съвременното. Дълбоко различните светове стоят един до друг и взаимно си комуницират.

Най-сетне, в този първи период, до годината 2006, когато е завършена и представена „Видрица“, Божидар Спасов изследва/създава просторите на своя многопосочен, малко своенравен, но много оригинален проект, свързан със сблъсъка на културите. По неговите думи: Видрица” е… метафора за неща, които не се съчетават взаимно, но не се и отричат. В този смисъл, във всичките си творби от Германия пак отново отивам към проблема за съотношението на Изтока и Запада и за взаимоотношенията между езици, култури и какво ли не още, които хем уж искат да съжителстват мирно помежду си, хем между тях има много големи недоразумения и неразбиране (в разговор през 2009).

В немските културни конвенции нито литературният първообраз на поп Минчо Кънчев, нито названието „Видрица” носят символност, по-скоро са неизвестни. Интересен е начинът на съизмерване на познатата фигура на „бродене,странстване” със западноевропейската традиция…

 Второто десетилетие след 2000: невидими срещи

В началото на този период Божидар Спасов пише електронни и инструментални творби. В тях той цитира исторически метафори, много кратки, символно-метафорични от Хайдн, Едгар Варез, Луиджи Ноно, Фридрих Голдман. Нарича две от емблематичните си пиеси Инконтри инвизибили[1] (2009). По този повод неотдавна той сподели: Там се занимавах с това да взема на дуалистичен принцип и отново да противопоставя видове музики, които са далечни и като че ли нямат нищо общо, но от друга страна са близки. Първата пиеса, „Инконтри инвизибили“ № 1, бе свързана с годишнина на Хайдн. Така в нея се появи цитат от „Часовникът“ от Хайдн – Симфония 104, и заедно с това и Варез. Разигравам несъществуваща среща и несъществуваща история, срещам двама композитори – т.е. най-големите новатори и търсачи на непознатото и необичайното. За осемнайсети век това е Хайдн, а за двайсети е Варез. Премиерата на тази творба е в София, тя показва пътя на разлагане на звука и неговите елементи, на неортодоксалното разбиране за „срещи на хармониите“, на звуковите среди именно под знака на „невидимите връзки“ или срещи: Хайдн-Варез-Спасов.

Тук вече играта „кое е имагинерното“ и „кое е истинното“ е свързана с разлагането на музикалния звук. Цитатът/цитатното оставя съвсем „неясни следи“, но в тъканта, в материята на звуковия документ се вгражда аурата, разпадат се и отново преливат контурите. В „Инконтри инвизибили“ № 2 (Невидими срещи № 2) Спасов свързва – и то още по близко интимно и лично, най-важните личности/нишки: Луиджи Ноно – ГеоргиТутев – Фридрих Голдман. Имаме „биография на звуковите елементи“, следи-аура-материя, която Божидар вгражда в новата си звукова поетика.

В новата звукова и съдържателна концепция изчезва фолклорът. Според композитора: В „Инконтри инвизибили“ № 2 (2010) присъства и Жоро Тутев, също и с един съвсем малък цитат човекът, който е най-важният композитор на ХХ век – Луиджи Ноно, който има композиция, наречена „инконтри“ .Тази пиеса е направена, също като „Копнеж по изгубената хармония“ на Жоро Тутев, т.е. с огледален строеж към центъра и обратно… В моята пиеса има малко цитатче от Ноно: той беше за мен обединяващ пиесата „Инконтри инвизибили 2“, която е посветена на моя приятел, големия немски композитор Фридрих .Голдман, който обожаваше Ноно, дирижирал е „Прометей” и.т.н.

Музикалният обект, визуалното, операта и квартетът

В Германия Божидар Спасов създава проекти, които включват видео, музика, филм. Последната му видеоинсталация на филм/музика е наречена Азилфония 2 (2018). Думата е „бягство“. Тук има много елементи: отново връщане към корените и автобиографичността: Навремето дядо ми, който е бил много виден човек, но гърците са искали да го убият, е избягал от Битоля… На него посветих филма си – става въпрос за бягство, преминаване на граници, отиване в неизвестното. (Спасов, разговор, 2019)

Авторът разказва също: В моя проект видео/музика става въпрос за гранични ситуации, рисунките, които използвам, са нарисувани преди създаването му. Тъй като не съм художник, създавам различни обекти, които показват гранични състояния. Така е построена и музиката – електроника, човешки стъпки, викове, шопски женски крясък, без да е фолклор – и това се натяга, натяга драматургически, после стига до определена кулминация. Всичко е като една безкрайна лента, основата на филма: намерих една много голяма, дебела факс хартия и направих със синя и червена боя безкрайна пътека, която криволичи, това е нещото, което го има в електронния звук. Проектът/видеоинсталацията е представена с успех в Германия.

Събитие, което е значимо в последните години, а и е свързано с българската музикална и оперна сцена, е реализацията на операта „Омагьосаният“ от диригента Драгомир Йосифов, пластика от Татяна Соколова, мултимедийна сценография на Валентина Бонева, костюми Валентина Дворецка. Според композитора: операта ми в новата си редакция е същевременно и най-новото, и най-старото от произведенията ми. И още: Проектът на операта е изцяло обновен: в музиката е внесен цял един нов пласт: мадригален хор, ансамбъл, но пък в някои сцени остава само електроника, цитирана е много чужда музика: мадригали от Джезуалдо и Монтеверди. Върху този пласт като нещо съвсем отделно звучи авторска музика и електроника. С това исках операта да има едно по-лирично и даже трагично измерение. (Спасов, Разговор, 2018)

За новата редакция на операта си композиторът добавя: Дисхармонията на световете: никога не съм целял да противопоставям или доближавам музикалните светове: просто ми е интересно това, че докато човек пише музиката, чрез опитите си за противопоставяне и сближаване на музикалните светове, открива своите граници… Понякога правя това, което е позволено, а понякога – това, което не е позволено… поради това музиката ми не се харесва от пуристите, както и от публика, която обича колажите и полистилистиката. „Омагьосаният“ е играна с огромен успех, а знаем колко рядко събитие днес е да се представи у нас автентичен, съвременен оперен театър…

Като финал на разменените думи за 70-годишнината си, Божидар коментира представения през 2018 г. свой струнен квартет, наречен: „Illumina (Hi, papa Haydn). Квартетът, според него, е „творба, с която съм горд и щастлив, написана е за квартет „Фрош“.  Композиторът описва как е създаден, защото струнният квартет е сред най-благородните жанрове, с най-забележителна музика. Така, според него: Един ден открих, че последната творба на Йозеф Хайд, която е започнал и не е завършил, са пак части от струнен квартет: анданте и менует. Творбата е свързана с прословутия му хумор: по това време е написал и една песен с текста: „Стар и болен съм и смъртта чука на вратата ми…“. При първото представяне на квартета Хайдн, вместо да пише в програмата колко е известен, какви отличия и кралски награди има, раздава на публиката текста, при това с ноти: „стар и болен съм“… Не е дописал другите две части…

Реших да ги напиша по мой начин. Творбата е особен колаж: не съм изменил нито една негова нота, но трите инструмента, когато свирят едноглас, заедно с него върви моя музика… т.е. винаги остава един свободен инструмент…Това е един пъзел, който коментира и променя Хайдн и чрез моята музика…

Музиката на Божидар, както и всичко, което прави, печели на своя страна приятели и „фенове“ – винаги силна, съдържаща всякакви „частици светлина“, с един вид дълбоко отношение към трептението в нея. Това е и нестандартна музика, изпълнена, по подобие на Борхес, с авторски, странни притчи за културата/културите… Далеч от комерсиалното, много „антифолк“ настроен, Божидар Спасов ни увлича във видими и невидими пътешествия на звуковите значения.

–

[1] Премиерата на „Инконтри инвизибили” е осъществена от Драгомир Йосифов с  ансамбъл „Musica nova” в рамките на „Софийски музикални седмици”