Поразяващият звук на паузата
С каква сила блести Гия Канчели на музикалния небосклон, не ми е дадено да отмеря. Но съм убедена, че определението „звезда“ не му подхожда. Както и за мен не „изгрява“ неочаквано с ECM. Говоря за тук. Сега и особено преди.
Достатъчно отдавна, когато „дивият“ авангард клонеше към опитомяване, Канчели дойде в България. Формално за изпълненията на негови симфонии в Плевен, Русе и София. Иначе може би да срещне стари приятели. Или да попита нови познати „а почему у вас уже не жарят мясо на уголь?“. Възможно е по официозни места фриволните му отклонения от регламентираната сериозност да са предизвиквали раздразнение. За младите просто изтриваха плахостта в общуването. По непроверени сведения в СССР биваше причисляван в кръга Шнитке-Пярт-Силвестров-Губайдулина-Денисов… С други думи, разрушители на правилната музика, дисиденти и прочее. Очевидно е съществувал проблем в общото етикетиране на крайно различни себестойности. Тогава една поканата за работна среща с млади композитори Канчели отклони с присъщия му хумор. В моите партитури, каза, няма да намерите всякакви там „черти“ и авангардни знаци, само едни кръгли ноти като картофки… Сякаш авансово отговори на множество бъдещи въпроси. Какъв е! В продължение на годините серия стойностни интервюиращи опитват с остроумни предположения. Повечето не срещат особена податливост от интервюирания. Което не пречи да му бъдат присъждани Маестро на тишината, Духовен минималист или Минималист с максималистки виждания… и т.н., все ласкателни, впрочем. За публиката.
Гия Канчели е грузинец. Гия Канчели е композитор без аналог. Гия Канчели пише своята музика. Гия Канчели няма подражатели. Гия Канчели има отрицатели. Гия Канчели е независим. Гия Канчели е подчинен на Режисьора. Гия Канчели умира с… NU.MU.ZU.
Съзнавам как внезапно струпах ударно твърдения, каквито просто крещят да млъкна.
Мълча! Но паузата завърта в главата ми поразяващ звуков колаж с Magnum Ignotum, Chiaroscuro, Abii ne Viderem, V&V, DIXI, Styx, Exil. Няколко секунди, които връщат времето към онази Трета симфония. С глас не школуван, мъжки, пет тона. Грузински глас, едва ли не анонимус. После се обезсмислят питанията защо пък това да е Симфония. Ами е, такава, Канчелиевска. Всичките му седем са такива. Не могат да се напъхат в изпипвания вековно драматургичен корсет. Акцентът за мен в случая е изключителното пристрастие към гласа. Към детския глас, към гласа на виолата, към смесените хорови гласове без текст, към гласа на флейтата… Гласовете на Канчели, които проникват във времето на творенията му и със записи, в контрапункт на живото свирене. Невероятното грузинско многогласие! Не „автентично фолклорно“, не „конкурсно“, не „за употреба“. Авторско е, твърди Канчели и намира за нечестно да посяга към авторска музика, макар и създадена от неизвестни. Магнум Игнотум или Великият неизвестен е конкретен отговор.
Само че с приказливи подробности рискувам чудовищни пропуски.
Не бих искала, особено с Exil („Изгнаниe”). Впечатляващо издание на ЕСМ с Паул Целан вътре и посвещение на издателя Манфред Айхер. Допускам, че тук биха се заинтригували поетите. Колкото до театралите, със сигурност помнят Дванайсета нощ в Народния театър на Роберт Стуруа. По асоциативния ред кинаджиите няма да пропуснат Данелия. И все Канчели там се наслаждава на майсторското подчинение: „…когато работех с тях, бях длъжен да правя и да изпълнявам техните желания по силата и мярата на моите възможности. Друго нещо е, когато оставам сам със себе си и самият аз съм и режисьор, и автор на сценария, и осветител, и хореограф, и създавам свой собствен театър. Но когато този театър се прави от друг, то аз ставам негов подчинен и правя това, което му е необходимо.“
А когато се замислям колцина съумяват да предоставят силата и мярата на своите възможности на Онзи, който прави театъра, си давам сметка колко щастлив живот има Гия Канчели. С „личния“ си диригент Джансуг Кахидзе, с музиколога Гиви Орджоникидзе, комуто посвещава „Оплакан от вятъра“, с Арво Пярт, който го свързва с ЕСМ, с Гидон Кремер и Кремерата Балтика, с Мстислав Ростропович, със Спиваков, с Ким Кашкашян, Хилиърд ансамбъл, Ян Гарбарек…
Алфред Шнитке: „…неговото най-поразително качество, изумителният му талант е да преустанови сякаш времето във всеки негов смисъл. От първата нота на Канчели ние вече сме поставени извън делничното време…“
Ну Му Зу е последната извънмерна композиция на Гия Канчели. Аз Не Знам!
Завършвам с негово признание: „Дали съм удовлетворен от собствената си музика? Не. Но когато в пълната зала настъпва гробна тишина и продължава пет-десет секунди!…“
Секунди пауза в памет на Гия Канчели!
(NB – цялата звукова и текстова информация за включените заглавия на Канчели е налична в мрежата на руски, немски, английски.)
