От днес започваме рубрика, която нарекохме „Пита Лили Маринкова”. След като предишният генерален директор на националното радио се разправи по безобразен начин с именитата журналистка, като не само я свали от ефир, но я и изпъди от радиото, вестникът я покани да прави интервюта с важни за прехода личности. Защото сме убедени, че нейният глас трябва да продължава да се чува, макар и от вестникарски страници. К

Или нова конституция, или нов Дядо Иван

Разговор с евродепутата Иво Христов

 

– Резолюцията на Европарламента от 19 септември 2019 г. по случай 80 години от избухването на Втората световна война бе определена от Москва като „ цинизъм, груба фалшификация и селективна историческа памет“. Кои са аргументите ви да гласувате въздържал се?

– Да припомним резултатите: 535 европейски депутати подкрепиха резолюцията, против се обявиха 66, а 52 се въздържаха. Аз съм от последните. Има достатъчно причини резолюцията да бъде отхвърлена. Тя утвърждава твърде опростена версия на великата трагедия и претендира, че може в пет страници еднозначни отсъждания да официализира европейския прочит на Втората световна война. Това е опасна и вредна глупост. Избрах да се въздържа, защото признавам значимостта на темата и нуждата от съхраняване на историческата памет. Второ: в българския контекст да се отхвърли декларацията, означава да се подари на десницата повод да твърди, че щом не приемаш лукавите формулировки, значи браниш пакта Молотов – Рибентроп. Излишен подарък. Разбира се, десницата веднага запя в този лад. Най-сетне, убеден съм, че всички жертви заслужават уважение, а такива има милиони и от двете страни. Затова логиката: „който не е с нас, е против нас“, е неприемлива. Такива пропагандни резолюции се хранят от ожесточения спор. Време е да оставим темата на историците и литераторите, вместо да екзалтираме политическата бесовщина, като я възкресяваме за злободневна употреба.

Що се отнася до смисъла на резолюцията, той не блести с дълбочина. Да се приравняват нацизмът и комунизмът е неправилно въпреки сходствата в тоталитарните практики. Комунизмът е провалила се социална утопия, а нацизмът още в основата си е античовешка, расова теория. Комунизмът проповядва и провежда национализация, а нацизмът е спонсориран от едрия капитал като защитен вал срещу комунизма. Освен това, комунизмът и фашизмът, независимо от пакта, са исторически противници и решаващият принос в разгрома на фашизма принадлежи тъкм на СССР. Пактът Молотов – Рибентроп е срамен епизод, но само едно от поредицата събития, които разпалват войната. Позорната Мюнхенска конференция (1938г.), която предхожда подялбата на Чехословакия, днес тъне в целенасочена забрава. На нея не се посвещават резолюции. Когато осъждаме само съветско-германския пакт, де факто даваме индулгенция на протагонистите от Мюнхен 1938година, а това са Германия, Франция, Великобритания и Италия: днес те са водещите страни в ЕС. Това е твърде удобна и напълно изопачена версия на събитията, която обяснява Втората световна война като завера на двама диктатори срещу невинните демокрации. Тази версия пренебрегва тежките и унизителни, включително за България, мирни договори след Първата световна война, опасния егоизъм на всички страни на континента, националистическата треска в цяла Европа и куп други фактори.

– Имало ли е в тези 80 години друг, организиран по подобен начин, опит да бъде вменено на Москва, че е провокирала Втората световна война?

– Опити за ревизия е имало винаги, но паметта за събитията изтлява и днес манипулациите срещат слаба съпротива. Не бих казал, че резолюцията стига чак дотам – да вменява на Москва разпалването на войната. Но тя размива отговорността, ограничава я до тоталитарните държави, с което представя останалите велики сили на континента като простодушни зрители и потърпевши от събитията. Това е манипулация. Сигурен съм, че френските и британските историци биха казали същото. Впрочем, те вече са го писали. Референциални изследователи като Базил Лидъл Харт напомнят, че пактът Молотов – Рибентроп е сключен след неуспешния опит на Москва да сключи съюз с Франция и Великобритания срещу Германия. Москва възприема Мюнхенската конференция като общ фронт на Запада срещу себе си. С последната резолюция на Европейския парламент сме на път да създадем същото усещане. От което континентът не става по-сигурен.

– Какъв е интересът на ЕС да отваря тази полемика?

– ЕС няма интерес, но той е сбор от често противоречиви национални и партийни интереси, а когато някой от тях надделее, съюзните позиции са неадекватни. Спрямо Турция, Либия, Сирия и Украйна позициите на ЕС са сбор от неясноти, декларативност и лош прочит на събитията. В Либия, да речем, няколко страни по френска инициатива свалиха Кадафи и създадоха миграционен проблем за целия континент.

– Какъв е лимитът от неадекватности по миграционния проблем? Ще може ли да се формира обща воля в този парламент?

– Към момента никой не иска да си припомня темата, нито да се покае за проявената наивност през 2015 година. Но проблемът ще се изостри, защото климатичните промени и социалните неравенства тласкат милиони хора по пътя на миграцията. Дали ще се формира обща воля в Европа по този въпрос, ми е трудно да гадая, но мисля, че гражданите повече не биха простили прояви на наивност. За съжаление, миграционният проблем вече се превръща в широкоспектърен социален и културен проблем вътре в приемните страни и той ще продължи да ферментира, дори имиграцията да бъде драстично ограничена. Миграцията ще намалее, ако в периферията на Европа се възцари сигурност и стабилизираните държави получат перспектива за развитие. Но това не е неолибералната логика. Тя очаква бързо осребряване, заграбва ресурси, изтощава природата, сменя политически режими и нехае за хората. Масовата миграция е нейно следствие.

– Ялтенското споразумение в голяма степен създава Съветския блок. Преди тридесет години то фактически беше анулирано. Възможно ли е ново договаряне без Русия?

– Ялта не бива да се повтаря. Тя е пример за цинична реалполитика между великите сили. В нея участват всички съюзници от антихитлеристката коалиция. Чърчил подава листчето на Сталин. Считам, че Русия трябва да е част от диалога по всички теми.

– Резолюцията от 19 септември, за която стана дума, и санкциите не говорят за това. Възможна ли е днес реалполитика, без която и да е от великите сили?

– Възможна е, но тя поражда конфликти, които покачват рисковете и тежат на икономиките.

– Какви са настроенията в ЕС за нови оценки на миналото по повод трийсетгодишнината от падането на Берлинската стена?

– Не долавям подобни нови оценки конкретно в Брюксел. По-скоро ръстът на национализмите в ЕС показва, че през тези 30 години са допуснати грешки, които застрашават съюза. Разривът е хоризонтален, между елита и ощетените от неолибералния модел. Националистите дават на разрива национални обяснения.

– Национализмите са следствие от крайна мизерия на идеи. Какво ли идва, след като и национализмът се изчерпи?

– Митеран казваше, че национализмът неизбежно води до война. Той не бива да се бърка с патриотизма, който е градивен и защитен по дух.

– Имате ли представа дали и в другите източноевропейски страни така активно се налага, както у нас, нов прочит на комунистическото минало?

– Нямам категорично мнение. Но Източна Европа се бореше за демократични права още в годините на Пражката пролет и “Солидарност”. У нас демократизацията започна с пленум на ЦК на БКП, което обяснява настървението на окъснелите борци с комунизма, често граничещо с карикатурност. Причините са психологически, не политически. Тези лекуват със заклинания и жестикулации своята фрустрация от липсата на героична младост.

– Фрустрираните поради липса на героична младост са все по-малко на сцената. Там шестват персони, пропуснали уроците по демокрация. Докога, според вас, ще успяват да оцеляват в откровено вулгарни коалиции? Какъв е споменът ви за 10 ноември 1989 година?

– Всички приеха промените с тревожно любопитство, огромната част от обществото – с надежда. Днес всички са уморени, мнозина отвратени. Вулгарните коалиции са характерни за парламентарните републики, в които след всеки следващ избор се натрупват политически и лични несъвместимости, но се правят компромиси за съставяне на управляващо мнозинство. Мисля, че ние сме в последната фаза на нашата парламентарна република, когато разликите между партиите са симулативни. БСП е единствената опозиция, защото никога не е била в коалиция с ГЕРБ, но дори в нейните редица има колаборационисти на властта и това е известно.

– Най-характерното за тоталитарната държава, според Желю Желев, изглежда така: „Срастване на държавния апарат с партийния, авторитарен начин на мислене с култ към партийния водач, превръщане на основната част от народа в тълпа, безогледна пропаганда, шпиономания, постоянна нужда от камуфлирана външна опасност.“ Намирате ли някаква прилика с днешния ден?

– Приликите са очевидни. Точка по точка. За съжаление, оказва се, че тази типология надживя тоталитарната държава. Социалните мрежи и мощните медии успешно заместиха тоталитарния репресивен апарат и днес те дамгосват, остракират, рушат съдби, въздигат в култ, извращават информацията по-успешно от всяка тоталитарна пропагандна машина. Докладването във фейсбук замести доноса от старо време. Социалните мрежи ти дават трибуна, но те събират и данните ти, избистрят твоя психологически и потребителски профил, поднасят го на рекламодатели и политици за тяхна, користна употреба.

– Тази картина ще е един пасторал, ако не съществуваше механизмът за насърчаване, филтриране, цензуриране и в последна сметка – репресия. В този смисъл, какъв знак дава случилото се в БНР?

– Знак за почти пълния контрол на властта над медиите, включително обществените. Бях огорчен, че поне аз не чух уважаваната от мен Силвия Великова да благодари публично на колегите, които я защитиха, а спомена, че е възстановена след обаждане на министър-председателя Борисов. С което му отреди ролята на добрия….

– Сбъдна ли се в някаква степен следната прогноза на доктор Желев. „При демонтажа на „нашия“ комунистически вариант на тоталитарната система за определен период той ще трябва да деградира до равнището на фашизма, на по-несъвършения и недовършен тоталитарен режим на фашизма; и в този смисъл, за нас фашизмът ще бъде огромна крачка напред към демокрацията“?

– Това е ужасно пророчество, което можехме да избегнем. Другаде в Източна Европа то не се сбъдва. У нас, уви, забелязваме признаци. Едноличният режим, задушената свобода на словото, антикомунистическата реторика и ръстът на фашистките прояви са налице. Но Желев бърка, когато твърди, че това е крачка напред към демокрацията. Тази крачка нито е закономерна, нито е неизбежна, както го наблюдаваме в останалите страни от Източна Европа. Фашизмът като преходен етап към демокрация е девиация.

– Разминала ли се е опасността, която авторът на „Фашизмът“ сочи в схемата за разпадане на тоталитарни режими: „ режим-военна диктатура-демокрация с многопартийна система“?

– България избегна военната диктатура и вече има многопартийна система. Добра или лоша, тя се роди през 90-те. Днес плурализмът е по-скоро бутафорен. Медийният плурализъм бере душа. Тъй че, въпросът е какво следва след многопартийната система? В условията на членство в ЕС следва авторитаризъм в демократична рамка: изпразнени от съдържание институции за пред външния свят.

– Създава се впечатлението, че ЕС неглижира истината за България и я праща в абсолютната периферия. Високите оценки, дадени от госпожа Урсула фон дер Лайен при изтръгнати микрофони: големите инвестиции, заплатите на учителите, икономическия растеж и просперитет, са или унизителен бон тон, или обидна неинформираност. Ще имате ли куража да разсеете този розов облак?

– Не спирам да говоря истината, но не мисля, че думите на Фон дер Лайен са плод на обидна неинформираност. Микрофоните са изтръгнати със съгласието на екипа й, както стана ясно. Тъй че спасяването на България е дело на самите давещи се българи. Помощ отвън няма да дойде. Механизмът за сътрудничество и проверка в правосъдието не само показа пълната си безпомощност, но бе превърнат в инструмент за политическа подкрепа от Европейската комисия за българското правителство. ЕНП-Брюксел подкрепя ЕНП-София.

– Не си ли противоречите, след като сезирахте Европейската комисия за масовото изтичане на данни от НАП. Каква реакция може да се очаква и от двете страни?

– Зададох въпрос на шефката на ресорната дирекция за проблема. Не съм сезирал Комисията, защото нямам такива правомощия. Отговорът ме убеди, че Брюксел търси да неглижира.

– Колкото по-безкомпромисно се налага единствената кандидатура за главен прокурор на България, толкова по-големи надежди са възлагат на главния прокурор на ЕС – новия Дядо Иван. Как, според вас, ще ни се отрази колебливата подкрепа, оказана й от Борисов?

– Не мога да гадая, но и тук съм скептик. Дори да допуснем, че Кьовеши прояви воля и желание да разследва българската корупция, тя ще се сблъска с отказ от съдействие от страна на нашите институции. Предстои да видим как ще се утвърди европейският главен прокурор, но той няма да реши проблема със справедливостта в България.

– Какви са прерогативите на този главен прокурор, ако не може да преодолява подобна съпротива?

– Европейският прокурор е нова институция, която предстои да докаже своята ефикасност. Тепърва ще се проявяват проблемите в нейното функциониране, вероятно ще се наложат и реформи в правомощията й.

– Безпрецедентният скандал с кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор не преля ли чашата на търпение и не изправя ли президента пред избор да реформира, според пълномощията, които му дава Конституцията, съдебната власт?

– За съжаление, той не притежава такива пълномощия. Напрежението около номинацията на г-н Гешев показва, че сегашната Конституция е изчерпала своите възможности. В нейните рамки не може да се проведат необходимите реформи, особено в правосъдието. По ирония на съдбата, Гешев е на път да бъде избран по правилата, които собствените му опоненти въведоха и които с нищо не подобриха състоянието на българското правосъдие. Трябва ни нова Конституция.

– Но президентът подписва назначението. Какъв знак ще даде, ако не го направи, или пък го стори?

– Ако обществото няма съзнание и мотивация за протест срещу нередностите, не бива да очаква чудеса от подписа на президента. Помните, че той отказа да подпише назначението на новия председател на Висшия административен съд, но след повторното му предлагане от новия състав на Висшия съдебен съвет, изпълни конституционния си дълг и подписа.

1 октомври 2019 г.