Фестивал „Пиано Екстраваганца”. Рецитал на Емануил Иванов. В програмата: Шест аранжимента върху песни на Шарл Трене (Алексис Вайсенберг), Сонатина-концертанте, оп. 28 (Панчо Владигеров), Три пиеси из сюита „Ява” (Леополд Годовски) и „Картини от една изложба” (Мусоргски). 12 октомври, Аула на СУ „Св. Климент Охридски”
Медиите се втурнаха към Емануил Иванов (1998) след 6 септември – това бе датата, на която късно вечерта бе обявена първата награда, която му присъжда журито на конкурса „Бузони” в Болцано (Италия). А той отдавна е заявил себе си – и като студент на проф. Атанас Куртев (от тази учебна година е в Кралската консерватория в Бирмингам като ученик на Паскал Немировски и Антъни Хюит), и с рецитали, и като солист на редица български оркестри. Свирене, свирене, свирене! Запомних го от участието му в майсторския клас на Евгени Божанов в Русе и някак не бях изненадана от успеха му в Болцано. А сегашният му рецитал на фестивала „Пиано Екстраваганца” заяви широтата на неговите интереси в музиката. Програмата му досега е единствената, която зачита името и целта на фестивала – да се показват неизвестни, неизпълнявани или рядко изпълнявани композиции. Започна с прелестната френскост и остроумен пианизъм на Шест аранжимента върху песни на Шарл Трене от Алексис Вайсенберг(1929-2012), който през 1955 г. издава своя плоча със заглавие „Господин Никой свири Трене” (Mister Nobody plays Trénet), без да обявява името си. Десетилетия по-късно той разкрива мистерията и причината за нея – епохата е абсолютно противоположна на днешната и заниманията на класически музикант с лека музика не са били приети. А тези пиеси се разпространиха след издаването на записа на Марк-Андре Амлен (записани от пианиста по слух) и особено, след като наследниците на Вайсенберг откриха нотния материал в архива на големия пианист. Не преувеличавам с констатацията, че прочитът на Иванов ми бе по-интересен от този на Амлен – със страхотното настроение, създадено от остроумните суинг-дръпвания в мелодията, с динамичните фрески между строфите, с шармантните импровизо-излитания между отделните колена на фразата, с леките глисандиращи приплъзвания… изобщо, с очертанията на един вкус към звуковото шаржиране, което съвсем младият човек демонстрира леко, вдъхновено. В този звуков меланж сякаш възлезе и самият образ на Вайсенберг – с чар, харизма, чувство за хумор, вкус към живота, великолепен в „прелюдирането”.
Импровизационността като маниер в изграждането на клавирната фактура изплува естествено и в Сонатина-кончертанте, оп. 28 (1934) от Панчо Владигеров (1899-1978). Не мисля, че беше случайност пианизмът на Владигеров да последва пианизма на неговия ученик, Вайсенберг – много добра идея! Подходът на Иванов към тази творба, „изплетена” в непресъхваща арпежност, с положен в нея тематичен материал, изгради една звукова импресия – лежерност в звукоизвличането, подвижност във фразирането, ефимерен тембров рисунък, активен, но ненатрапчив педал, прибран метрум. В неговия прочит музиката на Владигеров заяви своя потенциал да твори звуково пространство, да блести в различни цветове – една метаморфоза, която бе завършено представена от младия пианист. Сюжетността в концерта отведе слушателя на остров Ява с музиката на Леополд Годовски (1870-1938) – голяма фигура в клавирното изкуство в означения период. Роден е в Полша, но живее повече в Америка. Композира предимно за пиано – различен тип парафрази и транскрипции. Но музиката на сюита „Ява”, чиято втора от четирите части изпълни Иванов, е много интересен експеримент на Годовски, инспириран от явайския гамелан, написан на много комплициран клавирен език. От този своеобразен звуков пътепис се откроиха много силно втората пиеса „Боробудур на лунна светлина”, посветена на известния будистки храм, както и комплицираната акордика във „Вулканът Бромо и Пясъчното море по изгрев”, изобразяваща клокочещите дълбини на вулкана.
Кулминация на този тип музикални описания бе цикълът „Картини от една изложба”, в който Иванов разгърна впечатляващ звукотембров ресурс. Истинско удоволствие бе поредицата от „неочакваности” в цикъла, плод на богатото и мълниеносно проявяващо се темброво въображение на пианиста. Някъде тази страст към показване на откритията в проявите на тембъра нарушаваше темпоритъма в цикъла, но бе толкова заразяващо интересно, играта бе така пленително споделена заедно с усещането за неограниченост на ресурса, за метаморфозен безпредел, че му даваш правото да преструктурира, каквото иска – музиката не страда от това, напротив, обновява се, диша по различен начин, разтваря се през новите идеи, открити в нея.
