Разговор с акордеониста Красимир Щерев
Роден е в България. Започва музикалното си образование в Казанлък с Надежда Ничева и след това с Петър Маринов. Продължава обучението си в Университета за музикални и сценични изкуства в Грац (Австрия), както и в Дания, където получава стипендия от Кралската датска музикална академия и се дипломира като солист със акордеон. Музикалното му развитие е силно повлияно от учители, като Mогенс Елегаард, Джеймс Краб и Георг Шулц.
Изявява се на международната сцена като солист и в състава на камерни формации, ансамбли и оркестри на различни известни фестивали. Неговите ангажименти включват участия в различни театрални и танцови театрални продукции и проекти, специално разработени за деца.
Красимир Щерев става член на ансамбъла „Klangforum Wien” през 2003. Работи с Виенската филхармония (под диригентството на Пиер Булез и Даниел Баренбойм), Берлинския симфоничен оркестър (под диригентството на Сузана Мелки), Филхармонията на Лос Анжелис, Лондонската филхармония, Симфоничния оркестър на Виенското радио, Tonkünstler Оркестър, Солунския държавен симфоничен оркестър, Люблянска филхармония, „Софийски солисти”, Ансамбъл Kontrapunkte, МusikFabrik и Phace. От октомври 2015 Красимир Щерев ръководи класа по акордеон във Висшето училище за музика и театър в Мюнхен.
Фокусира вниманието си към разработването на специален репертоар за акордеон. Голям брой композитори пишат пиеси за него, сред които Петър Керкелов, Симеон Пиронков, Ребека Саундърс, Чая Черновин, Бернхард Гандер, Михаилис Лапидакис, Олга Нойвирт, Бернхард Ланг, Пиерлуиджи Билоне, Петер Аблингер, Аурелиано Катанео и Ханс Кершбаумер.
– Как се срещнахте с акордеона?
– Исках задължително да свиря на акордеон. На няколко пъти се опитаха да ме прикоткат да свиря, примерно, на обой, на кларинет, обаче аз казах твърдо, че искам акордеон.
– Имаше ли някаква конкретна причина толкова да обичате акордеона?
– Опитвал съм се да си отговоря на този въпрос, не съм успявал. Понякога съм си мислел, че може би е трябвало да посегна и към друг инструмент, но съм си давал сметка, че не мога да завия така тотално, че да не свиря на акордеон.
– Минахте ли през традиционния репертоар?
– За разлика от болшинството акордеонисти в България, не съм свирил фолклор. Започнах с преработки на Бах и Моцарт с различни школи по акордеон в школата „Емануил Манолов” в Казанлък с Надежда Ничева. Аз съм роден в село Горно Сахране до Казанлък, тя идваше да преподава уроци в нашето училище. Беше уникална педагожка, моята първа учителка. Веднъж майка ми дойде с мен и я попита: „Можете ли да му дадете повече упражнения, защото ни побърка с това „та-та-та-та”. Бързо учех и направих някакъв репертоар. По това време – 1978 година – в школата имаше акордеонен оркестър, имахме най-хубавата зала, която сега е супербанка в центъра на града. Свирехме аранжименти за оркестъра на творби от автори, като Жорж Мюфа, на Марин Големинов, на Арам Хачатурян. Свирех Бах, Букстехуде, Хендел – още в музикалната школа.
– Учили сте в чужбина. Там ли започнахте със съвременната музика?
– Не, в Пловдив. В музикалното училище имах среда за анализ на музиката, не само на класическата и на бароковата, но и на съвременната. Имах страхотна преподавателка по солфеж – Пенка Попова. Имахме паралелка, в която изучавахме много сериозно теоретични дисциплини – анализ, дирижиране също. Това влияе. После, Добрин Петков водеше пловдивския оркестър. Тогава оркестърът беше много добър. Тези неща не се забравят, както и Елмира Дърварова, Кеворк Мардиросян и Мичо Димитров като концертмайстори, а Минчо Минчев като солист. Аз съм бил всеки четвъртък в тази зала и съм слушал. Това формира музикалния вкус. После фигурата на Иван Спасов – бил съм дете, но съм го виждал често. Та в Пловдив започнах със съвременната музика, защото с акордеона не можете да я подминете. В момента, в който започнете да свирите оригинална музика за акордеон – тя е съвременна, няма стара музика. Всъщност, в Пловдив съм минал в общи линии репертоара на ХХ век от композитори от Източна Европа. Свирехме така наречените модерни класици за акордеон, като Николай Чайкин, Владислав Золотарьов. Имаше един конкурс в Чирпан… Владимир Зубицки беше дошъл. Той ни показваше много ноти от съвременни автори. Всъщност, на Губайдулина De profundis и Et exspecto, „Седемте слова на Христос…”, на концерта й за чело, акордеон и струнни, на пиесите за акордеон имам нотите още от ученик. При завършване на музикалното училище свирих с Пловдивската филхармония две от приказките на Вацлав Троян за акордеон и симфоничен оркестър. Вероятно е било първото изпълнение в България. След това бях в казарма, бях приет междувременно в теоретичния факултет на Музикалната академия в София. Изкарах една година там – беше много тежка година – 1990-91 г., да не говорим какво време беше. Тогава усетих за себе си, че искам да свиря на акордеон, не да дирижирам от клавир. А една моя колежка искаше да се яви на Първия международен акордеонен конкурс в Москва през декември 1990 г. и аз знаех, че професор Могенс Елегаард от Дания, един от най-големите майстори и преподаватели по акордеон, ще бъде там. Тя искаше да свири едно произведение със съпровод на пиано. А вие знаете, че за да влезеш в теоретичния факултет, що годе трябваше да свириш на пиано. И отидох в Москва, за да съпровождам акордеонистката Анка Златева, която в момента живее в Копенхаген, тя завърши и академията в Копенхаген…Та в Москва, след като свирих на пиано, в хотел Россия идва Могенс Елегаард с жена си да ме поздрави, че много хубаво съм свирил… Аз не говорех нито английски, нито немски по това време, но имаше един човек, който говореше руски и немски и аз го помолих: „Кажете му, че искам да уча при него”. Могенс каза: „Ама аз не съм пианист.” „И аз не съм пианист”, му отговорих, „малко свиря на пиано, искам да уча при вас акордеон.” Той ме помоли да му изпратя записи. Записах една касета, изпратих я в Копенхаген и той каза, че имам 95% шанс да бъда негов ученик, но предложи да кандидатствам в Грац, където той беше шеф на департамента по акордеон във висшето училище по музика, а не в Копенхаген, с коментара, че така ще науча немски език, който ще е много по-важен за моето бъдеще от датския. Това беше много правилно решение от негова страна. И в този клас на Могенс Елегаард работата беше страхотна. Много от пионерската работа за акордеон съм я учил от баш пионера. Бях при него 4 години. За съжаление, той се разболя от левкемия и си тръгна много бързо. И двама негови студенти, които бяха завършили, започнаха да преподават. Единият беше Джеймс Краб – гениален акордеонист, без когото нямаше да съм това, което съм днес. И другото много важно обстоятелство за развитието ми е попадането ми в Клангфорум – Виена.
– В началото имахте ли проблем с различния език на съвременната музика?
– Нямах, защото ми беше много интересно да се уча да навлизам в тази музика. И когато човек иска да се учи, го прави. Понякога умирам от смях, като попадна в дадена среда, и първата реакция по отношение на тази музика е: „О, това е невъзможно!”.
– В България това изречение се котира.
– Саймън Ратъл има едно фантастично интервю за произведението „In vain” (Напразно) на Георг Фридрих Хаас, което Клангфорум изпълни за първи път през 2000 г. в залата на WDR в Кьолн. Той поиска да го направи с младите от оркестровата академия на Берлинската филхармония. И всички казали, че това произведение е неизсвиряемо. „Ето ви линк в Ютюб, казва той, хората го свирят отдавна, чуйте го, това е много важно произведение. Пък тогава ще приказваме.”
– Разкажете как попаднахте в Клангфорум – Виена.
– Един колега ме извика вкъщи, показа ми едни ноти и ме пита: „Краси, за колко време можеш да научиш това произведение?” Аз му отговарям: „Така, като гледам – за 5 дни”. И той ми казва: „Уча го от два месеца, взимай нотите, след 6 дни е първата репетиция.” И така попаднах в Клангфорум – беше 1996 г. и свирих Орхестрион страат на Маурисио Кагел, едно суперпроизведение. Оттогава започнаха да ме викат и в 2003 г. решиха да отворят позиция за акордеон. Може би съм първият акордеонист, който има в такъв ансамбъл официален редовен ангажимент, член на ансамбъла. Тук аз всеки ден работя с едни от най-добрите музиканти в този бранш – диригенти, композитори, озвучители, електроника… и човек свиква на един друг стандарт. Това се оказа важно и за репертоара на инструмента, защото в Клангфорум той се разви. И, дай Боже, и в България да има такова развитие за акордеон, иначе няма как инструментът да просъществува. Ние имаме много сериозна фолклорна традиция, но тя не е достатъчна инструментът да просъществува във времето.
– Не съм убедена, че тук ще се задържи акордеонист предимно с профил съвременна музика…
– Аз пък съм сигурен, че ще има такъв, ще се появи. Да, трудни времена са тук за съвременната музика, но има едно младо поколение, което иска да се развива и то ще го направи. В кой момент, как, това времето ще покаже. Аз мисля, че проблемът е много комплексен. Но в едно съм сигурен – ако искаме да сме държава с култура, ние сме длъжни всеки ден да развиваме съвременна култура във всяка посока. Просто нямаме шанс без това. Времето и историята са го показали. Тези държави, които са го правили – подкрепяли са своята национална култура, но са се интересували и от световните тенденции, те са просъществували. Така че, ако искаме да сме силни, не бива да забравяме това – то е изключително важно за нашето бъдеще.
– Вече не съм сигурна, че искаме да просъществуваме. Това, което казвате за съвременната култура, доста хора тук сме го и писали, и говорили. Но много малка част иска да има съвременно мислене в музиката. Говоря за музикантите. Особено след спирането на дейността на Дружеството за Нова музика, респективно концертите и фестивала, създадени от Георги Тутев, спиране, което ние, музикантите, не съумяхме да предотвратим и да удържим… И една много важна сфера в музикалното ни развитие потъна.
– Трябва да има и финансов ресурс за това. За мен най-сериозният проблем е, че държавата не разбира, че това е изключително важно и за нея. Може би всички трябва да ходим всеки ден, например, в Министерството на културата и да го съобщаваме. Защото има и нещо друго – те може би не ни чуват, защото ние не им го казваме достатъчно силно.
– Сигурно, но да ви кажа откровено, аз се уморих. Животът ми мина в безсмислени опити да обяснявам азбучни истини на хора с фатално различен манталитет. И това продължава. Концерти като вашия се случват само на фестивали и все по-рядко. Умората надделява вече и у много по-младите и по-способните от мен… Спирам по тази тема и бих искала да ви помоля да ни разкажете как работи ансамбъл Клангфорум – Виена.
– Организацията е следната – ние имаме мениджър на ансамбъла, двама-трима от музикантите са програмни директори.
– А как се финансирате?
– 28 процента от държавни субсидии, а 72 процента ансамбълът си ги изработва сам. И тук искам да ви кажа, че ако в България се основе такъв ансамбъл, той може да има база в София или в Пловдив, да свири по международни фестивали и да си изкарва парите. Това се прави вече не само в Австрия. Те така развиват културата си, която обаче не я плаща само Австрия, а я плащат много фестивали и институции, които се интересуват от съвременна култура. И дано някой чуе и прочете, защото има млади хора с мениджърски способности и умения, които са up to date, както се казва, могат да етаблират подобна структура в България. Не е задължително да е музикант този, който прави такъв ансамбъл, защото за менажирането се изискват по-различни компетенции от свиренето. И точно тези хора, млади хора с мениджърски способности, които имат и познания в съвременното изкуство, могат да основат дори фестивал – София модерн, примерно. И така всъщност много лесно биха могли да тръгнат нещата. А като се види, че подобно нещо върви добре, държавата сама ще иска да го подкрепи. Защото ще стане малко като визитна картичка на самата държава.
– Като си помисля, най-важното го има – ансамбъл „Музика нова” на Драгомир Йосифов.
– Да, те са фантастични. Но има още важни моменти във функционирането на ансамбъла. Има директор на продукция. При нас това е една дама, казва се Бетина Мирус, перфектна в работата си. Тя прави, в комбинация с програмните директори, плановете за репетиции, участва и в разговорите за договорите с хората. След това има човек, който работи със солистите, с диригентите, човек, който поръчва нотите, защото това е огромна маса от произведения, които се свирят. Имаме група, която се занимава с логистиката – инструменти, превоз и така нататък, защото ние пътуваме много. По принцип имаме две репетиции дневно, в екстрени случаи – три. Всяка репетиция е от два часа и половина до максимум три часа.
– Че как не сте загинали досега?
– Не сме, както виждате… За нова композиция правим по три репетиции дневно – по два часа и половина-три. Зависи колко е сложно и колко е дълго. Но за да стигне едно произведение до сцената, то трябва доста да се репетира. Стандартът е такъв, че, отивайки на репетиция, всеки от нас владее абсолютно нотния си текст. Ти си научил предварително партията и диригенти, като Емилио Помарико, Йоханес Калицки, Силвен Камбрьолен, идват и казват: „Сега ще изсвирим произведението за ориентация от начало докрай.” Това е първото, което се прави в Клангфорум. След това започва работата по детайлите. Ансамбълът има една структура, която се казва пленум. Събираме се поне един път в месеца и обсъждаме нашата работа – какво ни харесва, какво не ни харесва, кое може да стане по-добре – по всички проблеми: от излизането на сцената, през концертите до организацията на пътуванията. Понякога това е изморително, но е много важно. Един също много важен аспект трябва да добавя – за да има такова високо качество на свирене, формирането на щата в ансамбъла е доста против манталитета на човека, но ние сами го решихме. Всъщност, ние сме музиканти на свободна практика. Назначени са само офис-работниците, ние не сме назначени, което е много тежко за бита ни. Но, от друга страна, знаем, че когато всичко е много сигурно, работата започва да става друга. И ако някой не функционира на две репетиции, може да бъде отстранен. Защото, за да излизате на сцена, вие трябва да функционирате перфектно. И тези институции, които не поддържат висок стандарт, угасват сценично. После само се хвърлят пари, а няма качество. По този начин, в общи линии, се поддържа качество, а за нас това е най-важното, за целия ансамбъл. И затова ансамбълът и до днес е един от най-добрите в света ансамбли за нова музика. Това е факт!
– Как съчетавате солистичната си кариера с тази работа?
– Трудно. Аз месеци наред нямам свободен ден. Защото преподавам, свиря в ансамбъла, а често в оркестър, също и камерна музика. Но на мен ми е интересно. Например, моята ангажираност в Клангфорум е следната – те са длъжни да ми осигурят 100 репетиции годишно, аз правя 130 репетиции обикновено, защото не съм на пълен договор. Пълният договор изисква 250 репетиции. Ако правите толкова репетиции, вие не можете да правите нищо друго. А по този начин имам възможността да правя много различни неща, което ми е много по-интересно.
– Какви творби ще свирите скоро с Клангфорум?
– Най-напред – един троен концерт на Загребското биенале за акордеон, тромпет, валдхорна и струнен оркестър от словенската композиторка Нина Шенк със струнния оркестър на словенската филхармония. Преди няколко години изпълнихме това произведение в Любляна, сега – в Загреб. В Кьолн ще свирим нова творба на Алберто Посадас, един много значителен испански композитор, а също ново произведение на Ребека Саундърс, която скоро получи наградата „Сименс”. Миналото лято изпълних в Дармщат творба, която тя написа за мен, и в близо бъдеще имаме нов проект. Тя написа и едно много хубаво трио, което изпълнихме в Щутгарт. Другата композиция е на младата китайска композиторка Инг Уанг – Концерт за цигулка и ансамбъл, аз съм в ансамбъла и ще го изпълним в Кьолн на фестивала Acht Brücke във филхармонията. Малко по-късно в Елбфилхармонията в Хамбург участваме в една огромна продукция – 10 филмови режисьорки са направили късометражни филми и 10 композиторки са написали музика към тези филми, а Клангфорум ги изпълнява, като между филмите има и монолози, които се произнасят от музикантите. В крайна сметка, получава се един интересен артистичен продукт. След това имаме абонаментен концерт в Концертхаус, аз имам три концерта със студентите ми в Мюнхен и доста партитури, които трябва да уча за нататък.
Разговаря Екатерина Дочева
