Уолтър Айзъксън, „Леонардо да Винчи“. Превод от английски Марин Загорчев. София: „СофтПрес“, 2018.
На 2 май т.г. се навършиха 500 години от смъртта на Леонардо да Винчи – повод на български език да се появи биографията на великия художник, представена от американския писател Уолтър Айзъксън. Книгата е луксозно издание от 534 страници, от които цели 80 страници с цветни илюстрации. Тя е написана увлекателно, задълбочено, но и достатъчно разбираемо, за да бъде полезна и интересна и на незапознатия читател. Уолтър Айзъксън е автор на различни популярни биографични книги, като „Стив Джобс: Единствената официална биография, одобрена от основателя на Apple“ (2013, „СофтПрес“), „Айнщайн“ (2009, „Жануа), биографии на Бенджамин Франклин и Хенри Кисинджър, сборника „Иноваторите. Гениите, които изобретиха цифровото бъдеще“ (2014, „СофтПрес“). Умението му да бъде изчерпателен, но и достъпен, навярно е утвърдено в дългогодишната му журналистическа кариера (работил е в британския в. „Сънди Таймс“, американските в. „Ню Орлиънс Таймс“ и сп. „Таймс“, бил е изпълнителен директор на Си Ен Ен). Днес той е професор по история в университета Тюлейн в Ню Орлиънс, Луизиана.
Въпреки че това далеч не е първата биография на Леонардо да Винчи (първият му биограф е италианският художник и архитект Джорджо Вазари, който още през XVI век описва живота на Леонардо), съвременният текст се опира преди всичко на дневниците на художника. Това са над 7200 страници със записки, бележки и рисунки по целите полета на листовете, които творецът оставя след себе си и които са едва една четвърт от всичко написано. „Красотата на дневника като средство за изразяване е в това, че документира временни хрумвания, полузавършени идеи, непълни скици и чернови на трактати. Това също подхожда на характерните за Леонардо скокове на въображението, в които геният често е свободен от ограниченията на принадлежността и дисциплината“ (с.88), пише Уолтър Айзъксън.
Тъй като авторът има добър опит в изследването на гениалността, за него успехът на Леонардо да Винчи не е резултат от свръхестествеността на неговия талант, а от важни социални умения, като любопитство, наблюдателност, въображение, благоговение пред съвършенството на природата, опит за оценка на взаимодействието между науката и изкуството.
Книгата има няколко повествователни нива. От една страна, тя следва житейския път на художника, като описва неговото развитие в местата, в които е живял и творил – Флоренция, Милано, Рим и във Франция. Така се изяснява ролята, която различни важни личности имат в живота на Леонардо – тази на поддръжниците и меценатите в лицето на деспотичните, жестоки, но и прагматични управници на Флоренция – Лоренцо де Медичи, на Милано – Лудовико Сфорца, на Рим – Чезаре Борджия, на любознателния крал на Франция Франсоа I, както и тази на учителите – архитекта Филипо Брунелески, който създава прочутата катедрала на Флоренция, инженера и писател Леон Батиста Алберти, автор на книгата „За живописта“, на чиито текстове, а и поведение Леонардо подражава, и най-вече на Андреа дел Верокио, в чието ателие живее и се обучава. Добрата историческа основа на текста позволява на читателя да улови атмосферата на онази епоха, да придобие представа за нравите и интересите на италианското общество през XV век. Например, в биографията е описан моделът на работа в художествените ателиета, които са били по-скоро работилници за производство на картини, отколкото творчески студия. Най-често учителят, водещият художник, е задавал насоката, а неговите ученици или помощници са довършвали или прекопирвали картините. Неслучайно самият Леонардо, който бързо надминава учителя си и по-късно създава собствено ателие, казва: „Много по-добре е да рисуваш в компания, отколкото сам.“ (с.22).
От друга страна, основен акцент в книгата е поставен върху художествените търсения на Леонардо. Без да е наложен изкуствоведският поглед върху някои от великите шедьоври на художника, се разкрива емоционалното и художествено въздействие на неговите платна. Важна особеност е, че в своите картини Леонардо изгражда усещането за движение на своите обекти, включително насищането на движенията с емоции или отразяването на движението на ума. Художникът активно използва методи като киароскуро (създаването на контраст между светлина и сенки, с което се постига илюзия за пластичност и обем) и сфумато (замъгляването на контурите и границите). Това ясно може да се види в картините „Товит и ангелът“, „Кръщение Христово“, „Благовещение“, „Джиневра де Бенчи“, „Св. Себастиан“, „Поклонението на влъхвите“, „Св. Йероним в пустинята“, „Богородица на скалите“, „Дамата с хермелина“, „Красивата Ферониера“, „Мадоната с вретеното”, „Света Анна“, „Спасителят на света“, „Свети Йоан Кръстител“. Същевременно Уолтър Айзъксън разширява своите внушения, като обяснява историята на създаване, характера, спецификите на въздействие на картините, на персонажите и прототипите. Специално място в текста е отделено на най-популярните творби на да Винчи – „Тайната вечеря“, в която, подобно на изключителен театрален спектакъл, всеки жест съдържа своя история, и „Мона Лиза“, която Айзъксън определя като „универсална картина, в която изкристализира цялата му дълго трупана мъдрост за външните прояви на нашия вътрешен свят и за връзките между нас и нашата вселена… Дълбоко разсъждение на Леонардо за това какво означава да си човек“ (с.459). Айзъксън описва създаването и на Витрувианския човек, оценен като „съчетание на изкуство и наука, което позволява на нашия смъртен човешки ум да се докосне до вечните въпроси за това кои сме и каква е ролята ни във вселенския ред. Това е и символ на един идеал на хуманизма, който прославя достойнството, стойността и ума на всеки отделен човек. В кръга и квадрата виждаме същността на Леонардо да Винчи и нашата собствена същност, застанала гола в пресечната точка между земното и космическото“ (с. 125).
Биографията позволява да бъдат изложени и някои от любопитните житейски факти около Леонардо да Винчи – например това, че е незаконороден, въпреки че е отгледан в семейството на влиятелния си баща (нещо, което е било характерно за XV век, наричан още „златният век на копелетата“). Този двойствен статут на твореца – от една страна, извън правните и социални норми, а от друга – част от средната класа поради произход и възпитание, му позволява да остане свободен от социалните очаквания (като това да наследи професията на своя баща нотариус), но и да намери сам своето призвание. Той му създава усещането, че е едновременно част от света, но и страничен наблюдател. Засегната е и темата за хомосексуалността на художника, включително и през влиянието, което имат върху него спътниците в живота му – музикантът Аталанте Милиороти, партньорът и слуга Салаи, художникът и негов наследник Франческо Мелци – всички те превърнали се в обекти на неговите рисунки и картини.
През целия си живот Леонардо подчертава, че е самоук, недостатъчно образован, но се проявява като изключително жаден за познания в различни области. Лесното му разсейване прераства в нежелание да довършва картините си. А това, че е левичар и пише отдясно наляво, позволява по-късно на неговите изследователи да използват нанесените от левичар мазки като отличителен белег, че дадена картина е рисувана именно от него.
Значителна част от съдържанието на книгата е посветена на някои от научните открития на Леонардо. Не става въпрос само за популярните летателни машини, за част от които Айзъксън допуска, че са създавани като декори за театрални или карнавални представления. Любопитен факт е, че част от публичните задължения на Да Винчи е била да организира забави за влиятелните си благодетели. Затова в дневниците му има запазени множество рисунки на театрални костюми, декори, алегорични рисунки и гротески, нови музикални инструменти, текстове за басни, вицове, гатанки, забавни разкази.
Безспорно, влиянието на Леонардо не трябва да се свежда само и единствено до неговите художествени творби, независимо че за съвременното общество той е познат преди всичко като художник. Като типична ренесансова личност, Да Винчи се интересува от различни аспекти на действителността около него и се оказва по-склонен да се определя като инженер и изследовател, отколкото като художник. Огромното му любопитство към науката и естествознанието, медицинските му открития спомагат за създаването на детайлни портрети, а творческата му инвенция прераства в умение за конструиране на военни машини и техника за военна отбрана. В дневниците си Леонардо старателно описва различни природни експерименти, собствени проучвания, включително дисекция на хора и животни, умение да забелязва закономерностите в природата, интерес към особеностите на водата или страст към птиците, които Айзъксън анализира в своята книга. Той се позовава и на други съвременни изследователи, които обясняват вродената разсеяност, загубата на интерес и последователния отказ на художника да довършва поръчките и картините си с желанието му за самоусъвършенстване.
Честванията на петвековния юбилей отразяват възторга и на съвременното общество по някои от изключителните открития на твореца, част от които са разказани в биографията на Уолтър Айзъксън. Например, идеята на Леонардо за създаване на вечно движеща се машина е формулирана от Исак Нютон доста по-късно като Първия закон на движението. Прилагането на законите за триенето са описани двеста години по-късно от френския производител на музикални инструменти Гиймо Амонтон. Огромни са заслугите на Да Винчи в областта на медицината, защото прави първото описание на атеросклерозата като функция на възрастта, дава първите примери за анатомичен анализ на човешката усмивка, както и е автор на множество анатомични рисунки, включително на една от първите анатомични рисунки на зародиш. Той е сред първите, които осъзнават, че сърцето, а не черният дроб е център на кръвоносната система и стои зад откриването на начина, по който работи аортната клапа – официално това е достижение на медицината от средата на ХХ век. Леонардо се проявява и като успешен хидроинженер, създавайки различни механични устройства, хидравлични тръби за преместване на водата на различни нива, измисля очила за гмуркане, плувки, има план за отклоняването на река Арно и за отводняването на блатата. Също така, той прави лабораторни експерименти, за да изследва явления, наблюдавани в природата, като прозира възможност да се разбере възрастта на мидите и охлювите според черупките им. Художникът приема, че „Слънцето не се движи“ и Земята не е в центъра на Слънчева система доста преди Коперник, както и се досеща, че Луната не излъчва светлина, а отразява тази от Слънцето. Този интерес към явленията, любопитството и желанието за експериментиране обаче са породени от стремежа на Леонардо да „трупа знания сам за себе си и за своя лична наслада, а не от желание да се прочуе като учен или да допринесе за човешкия прогрес“ (с.407), както пише Айзъксън. Те са резултат от „липсата на уважение към наложените авторитети и стремежа да подлага на проверка всяко придобито знание“; предизвикани са от „любознателността и способността да се възхищава на явления, които ние, останалите, рядко забелязваме, след като преминем годините на откриване на света“ (с.17).
Големият обем на книгата, увлекателният разказ и стремежът да се познае, макар и през булото на времето, личността на един изключителен творец и изследовател, са дар за съвременния читател. Най-вече заради нещата, които всеки един от нас би могъл да научи от Леонардо да Винчи. А именно – да разчитаме на интелекта и любопитството към действителността, да се учим от опита, да бъдем съзидателни в много различни области, да бъдем упорити и наблюдателни, да търсим познание с цел развитие и удивление, а не заради практическата полза. Едва тогава всеки един от последователите на Леонардо ще може да усети духа на ренесансовия човек, да открие неговия стремеж да проникне отвъд познатото и общоприетото.
