На 17 април т.г. пред евродепутатите в Страсбург президентът Макрон повтори желанието си да съживи Европа, заявявайки, че „европейският суверенитет” е необходим, „за да покажем на европейските граждани, че можем да ги защитим”. Лице в лице срещу скептицизма на френските партньори, не можем ли да ги оборим, като се замислим върху историята на Европа и върху факта, че тъкмо „европейският суверенитет” е политическият отговор на една криза в ЕС, която е преди всичко съвременна, но е позната и в миналото – кризата на принадлежността?
ВФ
В продължение на поне двадесет години навсякъде из Европа идеята за суверенитета носи победи: популистките партии – както десни, така и леви – сега изпълняват централна роля в политическата игра – както на запад, така и в страните от бившия комунистически блок, до степен, че участват във властта в Австрия, Полша и Унгария. Тази вълна на суверенитета изразява едно желание на европейците, което трябваше да бъде чуто, а не подминато с презрение. То се отнася до това, че в глобализирания свят те искат отново да поемат съдбата си в свои ръце – в света, където на другия човек се гледа като на конкурент (икономически) или като на заплаха (културна или идентичностна).
Националният суверенитет има отговор срещу страха, който е предизвикателство пред Европейския съюз и заплашва съществуването му, една илюзия, свързана с възстановяването на стария свят – света на държавите нации. В същото време противниците му отговарят със заклинание: възхвала на отварянето и на мултикултурализма. Два отговора, които най-често пренебрегват историята: днес Европа е разтърсена от криза на принадлежността на европейците, каквато Старият континент познава от векове; кризите са придружавани от икономически и културни несигурности, но те винаги са изисквали нови политически отговори, а не търсене на решение далеч в миналото.
Ето защо Европейският съюз ще трябва да помисли върху поуките от своята история; той трябва да прояви въображение, за да привлече подкрепата на народите, защото техният суверенитет е необратимо постижение на Френската революция. Европа не може да бъде изградена против тях, нито пък без тях.
На много места в регионален контекст европейците искат да препотвърдят своя суверенитет. А какво ще стане, ако се окаже, че тъкмо там е гаранцията за едно възможно демократично обновяване на Европа – условие за нейния политически успех?
Икономическа и идентичностна криза
Най-удобното и често използвано обяснение за възхода на популизмите в Европа ни препраща към икономическите нестабилности на Стария континент.
Някои европейци, тежко ударени от кризата през 2008 г., поставени в тежки конкурентни условия от намиращите се във възход държави от БРИКС и с търговски отношения, разклатени от глобализацията, биха видели в националното си оттеглянe решение срещу заплахите, които носи със себе си глобализацията.
Човек може да се изненада: в действителност, в света Европа продължава да бъде водеща икономическа сила, като през 2017 г. дори се забелязва ясно изразено повишаване на икономическата й активност в сравнение с 2016 г. – за ЕС с 28 страни членки, ръстът на реалния БВП е 2.3%, значително по-висок от 2016 г., когато е 1.9%.
Това обаче изобщо не попречи точно през 2017 г. до втория кръг на президентските избори във Франция да достигне кандидат на Националния фронт, както и по никакъв начин не повлия на успеха на австрийската крайнодясна Партия на свободата, участваща в управляващата коалиция редом до консерваторите от Австрийската народна партия на Себастиан Курц.
Още по-изненадващо е, че ако погледнем силно различаващата се икономическа ситуация в отделните държави и средната безработица (7,3%), която крие дълбоки различия (в Гърция например достига до 20,5%, а в Австрия е едва 5,6%; в Унгария и Полша е съответно 4,3% и 4,7%), то изглежда сякаш, че държавите, пощадени от бича на безработицата, се управляват от крайнодесни или ултаконсервативни партии – ФИДЕС на унгареца Виктор Орбан и съюзникът й Християндемократическата народна партия или Пис на полския премиер Матеуш Моравецки.
Ето защо, без излишни колебания, можем да заключим, че европейската криза не е икономическа: Европа е просперираща и популизмът засяга отделните страни, независимо от икономическото им състояние.
Въпреки това, в наскоро излязлата книга „Икономическото развитие на европейските региони“ авторите й Хуан Розес и Николаус Волф посочват, че ако през ХХ век Старият континент е виждал на територията си икономическа конвергенция, то през осемдесетте години тази тенденция е прекъсната и оттогава има връщане към различията между регионите, а дори и към тяхното задълбочаване.
Ето защо в Европа икономическият въпрос се разглежда главно на регионално равнище. В някаква степен това се отнася и до въпросите, свързани с политиката.
Според Розес и Волф, това връщане на регионалните неравенства, което има редица обяснения, свързани с икономическите промени в последно време, в много голяма степен подчертава “неуспеха на европейската интеграция през последните 25 години”. Но на кого тежи отговорността за този провал – на Европейския съюз или на държавите членки? И няма ли опасност хората да започнат да си мислят, че е провалена идеята за Обединена Европа?
Подобен анализ може да се направи и по отношение на идентичностната и културна криза в Европа, която е другото по-разширено обяснение за разцвета на популизма на Стария континент.
От тази гледна точка е показателно отношението на европейците както към исляма, така и към казуса с мигрантите. В действителност, през европейските общества преминават мощни ислямофобски течения и много европейци смятат исляма за несъвместим с ценностите им и за заплаха за идентичността им. Част от общественото мнение дори подкрепя теорията на Рено Камю за “голямото заместване”: африканците и народите от Магреба ще изместят европейското население, а мюсюлманите ще станат мнозинство дори в страни, чиято история е изградена върху християнството. При това положение преобладаващите реакции срещу миграционната криза и желанието на някои хора да се капсулират в границите и националната им идентичност са напълно разбираеми.
Правейки това обаче, европейците забравят миналото си и изкривяват реалността. В крайна сметка, Европа исторически е земя на миграции и ако един определен вид ислям поставя несъмнени предизвикателства пред европейските общества, той все пак не е напълно чуждо тяло.
В книгата си „Европа и ислямът: Петнадесет века история“ историците Анри Лоранс, Джон Толан и Жил Вайнщайн разкриват колко разностранни и богати са отношенията между Европа и исляма, чиито корени са в общото религиозно, културно и интелектуално наследство и съществуват вече цели петнадесет века.
Освен това, в Европейския съюз днес има само 20 милиона мюсюлмани при 511.8 милиона население. През 2015 г. Европа отвори границите си за малко над един милион мигранти, за които експертите смятат, че ще окажат немного голямо, но все пак благоприятно въздействие върху икономическия растеж. Така че ние все още сме далеч от „голямото заместване“.
В края на краищата, и страни, в които няма толкова много мигранти и мюсюлмани, например Дания, познават възхода на популистките партии. Така че е твърде лесно европейската криза да се сведе до културна и идентичностна криза.
Икономическите и идентичностните кризи в Европа, независимо дали плод на фантазии или на определена реалност, си съществуват. И това, което ни съобщават, е, че определен брой европейци възприемат външния свят като заплаха и преди всичко смятат, че внезапно са загубили суверенитета си, размил се в една Европа, наивно отворена към света и неспособна да ги защити.
А реакцията на либералите и на защитниците на Европа спрямо тези кризи прилича на заклинание и сочи виновниците: тя възхвалява мултикултурализма и отварянето към света и стигматизира популистите! Това е добре дошло за последните, които имат общи базисни идеи – отхвърлят пазарната икономика, отказват се от глобализацията, желаят да се върне националното и суверенно общество, в чийто глас се чуват и ксенофобски нотки. Идвайки на власт, популистите установяват „демократури“. В книгата си „Насилие и страсти. За да защитим свободата в епохата на универсалната история“ Никола Бавере пише: „Определящи за демократурите са култът към силния човек, контролът върху икономиката и обществото, озлобеният популизъм, който смесва в едно националистическа и религиозна екзалтация“.
Европа, естествено, не държи монопола върху тях, дори напротив; достатъчно е да се сетим за Турция на Ердоган или за Русия на Путин. „Демократурите“ далеч не са победили, но те представляват огромна заплаха пред Европейския съюз и либералните му ценности, като освен това изправят пред него страхотно предизвикателство.
Кризисното отслабване на чувството за принадлежност към Европа
Най-малко от хилядната година насам европейските общества развиват политически системи с културни и религиозни корени, които имат обща основа – взаимно спазване на задълженията: управляващи към управлявани и обратно. Би могло да се предположи, че в Европа на един много ранен етап властта допуска и приема, че между едните и другите трябва да съществува някакъв договор. Естествено, той променя своята природата, като същевременно трансформациите в сферата на икономиката, военното дело и манталитета променят условията, в които задълженията се спазват. В крайна сметка, големите кризи в европейската история от хилядната година досега могат да бъдат анализирани като кризи на чувството за принадлежност. А това ни позволява да си дадем сметка през какво преминава Европа днес, в началото на XXI век.
Историците на промяната, настъпила през хилядната година, отдавна твърдят, позовавайки се на църковни източници, че появата на „баналното феодално имение”, по израза на Марк Блох, се отразява върху народите от християнския Запад с брутално увеличаване на данък „феодали”. „Добрите обичаи” от миналото дали път на „лошите” – се споменавало често в писмени свидетелства от онова време. Но днес тази историография се смята за остаряла. Много документи като Хартата на Кардона, която през 986 г. граф Борел сключва с жителите на крепостта Кардона и подчинените на нея области, макар и в условията на сериозна външна заплаха – през 985 г. мюсюлманските войски на Ал Мансур плячкосват Барселона – дават възможност да се каже обратното – утвърждаването на феодалната власт, в случая на графа на Барселона, се извършва в рамките на договор с местното население.
Като цяло, около хилядната година в християнския Запад настъпват икономически промени, стига се до пренаселеност и недостиг на свободна земя, завзета от няколко господари. Ето защо пред портите им се стичат хора, търсещи закрила, пари или земя. Новото при феодално-васалната система е, че някогашната неофициална взаимозависимост е заместена от междуличностни отношения между двама души с двустранен характер и задълженията на всяка страна са регламентирани с договор. Така християнският Запад установява структури, характеризиращи се с договорен характер и с политическа и социална принадлежност. Да принадлежиш на господаря, означава да се възползваш от неговата закрила в замяна на определен брой услуги.
През вековете този феодален ред е нарушен с появата на кралската власт, която има претенциите да въплъщава общия интерес срещу частните интереси на феодалите. Това става чрез налагането на кралското правосъдие – Свети Луи под дъба[1] – което е за сметка на благородниците, но същевременно гарантира мира в кралството. Но икономическите трансформации подлагат под съмнение феодалния ред и това се наблюдава от началото на XIII век с разрастването на градовете. Кралската власт не пропуска да ги (градовете – бел. ред.) облагодетелства, предоставяйки им различни привилегии и освобождавайки ги от данъци, като разчита на тях за сметка на феодалите. Но те все още далеч не са загубили позиции: по онова време или поне до Стогодишната война европейците принадлежат предимно на феодали или княжества, а не толкова на кралства и нации.
Това състояние може да бъде анализирано като първата голяма криза на чувството за принадлежност на европейците от хилядната година насам, като поне за Франция и Англия очертава прехода от феодална Европа към Европа на монархическите държави, чиито граници съвпадат с тези на нациите.
Тази криза започва с конфликт между феодални владетели – Едуард III от Англия оспорва правата на своя сюзерен Филип VI Валоа над Гиен[2] – и завършва с война между Франция и Англия. В същото време тя слага край на феодализма, благодарение на който в Европа заедно си съществуват религиозното единство, олицетворено от Рим, и светският свят, състоящ се от безброй феодални владения, понякога прикрепени едно към друго, а с течение на времето обвързани от васални зависимости и образуващи княжества и кралства.
В хода на Стогодишната война ставаме свидетели на симетрична еволюция както на Църквата, така и на феодалните владения: християнството се парчетосва на национални църкви, като все повече се засилват както англиканската, така и галиканската тенденция на отделяне в самостоятелна църква; в същото време, феодалните владения се групират в национални блокове.
Така Стогодишната война бележи края на феодализма в полза на монархическите държави Франция и Англия, които са едновременно и две държави, и две нации, за което има доказателства – и от двете страни на Ла Манша утвърдено се говорят национални езици. Културната промяна придружава политическата.
В крайна сметка, тази криза на принадлежността маркира единствено прехода от Средновековие към Модерност. Това е преходът от държавата, която осигурява на своите поданици както защита чрез постоянна армия, финансирана от данъците, и икономически просперитет в рамките на една меркантилна политика, така и спасение, тъй като владетелят, излязъл по-силен от кризата с религиозните войни от XVI век, е божият наместник на земята (във френската монархия), защитник на божиите интереси (в испанската монархия) или глава на църквата (в британската монархия).
Голямото сътресение, което ще предизвика разпадането на монархическа Европа, е появата на индивида и зараждането на идеята за свобода, която е една от многото, формулирани по време на Просвещението.
Хората престават да се позовават на религията, а фигурата на краля, въплъщение на суверенитета, губи своята легитимност. Кризата приключва през 1789 г., когато френското Национално събрание изготвя „Декларация за правата на човека и гражданина” (26 август 1789 г.), като в член първи е записано: „мъжете се раждат и остават свободни и равни по права”.
Декларацията добавя и какво произтича от това равенство, изброява големите свободи на индивида, по-конкретно свободата на убежденията и свободата на словото. Освен това, нейното приемане предполага отсега нататък да няма поданици, а граждани. Не след дълго идва ред и на политическия превод. Когато Еманюел-Жозеф Сийес пише в „Що е това третото съсловие?”: „Принципът на националния суверенитет намира своя израз основно в нацията, нито едно тяло, нито един индивид не може да упражнява власт, която изрично не изхожда от него”, той на теория оборва втория стълб на Стария режим – абсолютната монархия – и го прави шест месеца преди депутатите от третото съсловие да го направят на практика, обявявайки себе си за Национално събрание (17 юни 1789 г.). Така Френската революция, дъщеря на Просвещението, е големият пробив, който насърчава индивида, притежаващ права и източник на власт, според програмата, зададена от Русо в Социалния му договор (1762), да се реши да „намери форма на сдружаване, която защитава и закриля с всички общи усилия човека и имуществото на всеки партньор, и чрез която всеки се обединява с всички, като едновременно с това се подчинява единствено на себе си и остава толкова свободен, колкото е бил преди”.
Но заради един странен парадокс, на който Токвил обръща внимание – френската революция, първоначално либерална и даваща възможност на нацията да си направи Държава, скоро отстъпва място на една авторитарна система, в която Държавата се налага на нацията. Междувременно се оказва вярно, че Френската революция е трябвало да се бори срещу една Европа на обединилите се монархии. Така националната държава се ражда в условията на война и предполага гражданите да се мобилизират в нейна защита. Историята на революционна Франция представлява матрицата на европейската история от XIX век. Става дума за изобретяването на модела на националната държава, който съответства, както добре показва Ерик Хобсбаум в есето си „Нации и национализъм от 1780 до днес”, на утвърждаването на народния суверенитет върху руините на европейските абсолютни монархии. Това е, което Хобсбаум нарича „революционна демократична концепция за нацията” и която поставя знак за равенство между нация = Държава = суверенен народ.
След това, благодарение на войната, Наполеон изнася модела в Европа, предизвиквайки народите да одобрят принципа на националностите и да отхвърлят неговия империализъм: така императорът на два пъти става баща на европейския национализъм.
Историята учи на неща, които хората, борещите се за национален суверенитет, пренебрегват или се преструват, че не забелязват: националната държава е исторически датирана и тя достига своя апогей в Европа през втората половина на XIX век.
Понякога изграждането на националната държава предхожда създаването на национално чувство: ние познаваме прочутата формула, неправилно приписвана на Масимо Д’Азеглио в края на обединението на Италия: „Ние направихме Италия, сега трябва да направим италианците”.
Следователно, националната държава съответства на определен момент от политическата история на Запада – този, в който народният суверенитет става основата за принадлежност към държавата – защитник. Но според Хобсбаум, тя съвпада и с един определен етап от историята на капитализма, когато „икономическото развитие”, дори преди първата индустриална революция, „се формира на база териториални държави, от които всяка една поотделно се опитва да приложи меркантилна политика”.
По този начин историята ни учи, че европейските кризи са преди всичко кризи на принадлежността, които след Френската революция стават и кризи на народния суверенитет. Историята също така ни показва, че тяхното решаване винаги е предполагало измислянето на нови политически структури: феодализъм, монархическа държава, национална държава, които в много по-голяма степен се адаптират към икономическите и културни изменения, отколкото да ги предизвикват.
Ето защо, ако не искаме XXI век да бъде векът на изтриването на Стария континент от картата на света, е важно да преосмислим упражняването на суверенитета. А в по-широк план, да преразгледаме договора за членство между Европа и европейците, който днес е с отслабена сила, ако не и поставен под съмнение. При какви условия? Историята отново ни дава няколко напътствия.
Политическо предизвикателство
Това, че днес договорът за принадлежност между Европа и европейците подлежи на съмнение, се дължи преди всичко на факта, че доминиращата политическа структура – националната държава, членка на ЕС – вече не защитава своите граждани. Но европейците далеч не се чувстват по-защитени и от Европейския съюз, имайки предвид, че самият той е изправен пред различни заплахи.
В известен смисъл, често пъти е тъкмо обратното – Европа се превръща в изкупителна жертва на едни безпомощни хора, заради които тя преживява и преселенията, и миграционната криза.
Нещо повече, европейците имат усещането, че ЕС се свежда единствено до една отдалечена технокрация, която взима засягащи ги решения, без изобщо да се допита до тях. В техните очи ЕС действа по начин, при който злоупотребява със суверенитета. При това положение как могат европейците да чувстват, че принадлежат към Европа?
Трагедията на Европа е, че нерешената от европейците криза на принадлежността, в крайна сметка, представлява илюзорен триумф на „демократурите”, които са израз на изкушението за суверенитет на стария свят, а за Европейския съюз – неговата предсказана разруха. Но тъкмо Европа трябва да бъде бастионът срещу демократурите, защото, „без да противоречи на националния суверенитет, конституирането на един европейски суверенитет в ерата на глобализацията представлява единствената възможност да се възстанови силата, от която народите се нуждаят, ако се надяват да видят как се осъществяват техните решения в историята” (вж. „Към един европейски суверенитет” на Доминик Рейние).
В действителност, Европа е единственият ефективен отговор на миграционните, икономически, финансови, екологични и военни предизвикателства, пред които европейците са изправени; но днес тя преживява повратен момент в своето съществуване.
През ноември 2015 г. в Брюксел Валтер Велтрони[3] сравнява изграждането на Европа със самолет, който е монтиран само донякъде и след това работата по него е прекъсната. „Трябва или окончателно да завършим конструкцията на самолета, или да спрем” – добавя Велтрони. За Валтер Велтрони, както и за Доминик Рейние, алтернативата за европейците е ясна и трябва спешно да се действа: връщане към националното и прекратяване или приключване на интеграцията – това е единственото условие, при което може да се упражни истински европейски суверенитет. Но историята учи, че интеграцията не може да бъде постигната без народите, а още повече срещу тяхната воля.
Ако следим анализите на чешкия историк и политолог Мирослав Хрох в книгата му „Социални предпоставки за национално възраждане в Европа”, Европа е останала в края на фаза Б. Това е фазата на активистите, принадлежащи към елита, които работят за изграждането на една политическа конструкция, която до този момент е само скицирана. Или, ако се върнем отново на метафората на Валтер Велтрони – все още ги няма „крилата, а най-вече пилотът”.
А за самолета „Европа” рискът да не излети е още по-голям, тъй като няма подкрепа от пътниците! На заден план остава обстоятелството, че ЕС едва достига до фаза В на Мирослав Хрох – за нея е характерно, че създаването на национална държава се радва на масова подкрепа. Основният провал на Европа е именно в това, че не увлича народите. Разбира се, Европа е забележителна технократска конструкция и единната валута е успех, който малцина могат да оспорят. Но еврото не породи усещане за обща съдба и за обща принадлежност.
В крайна сметка, едно от възможните обяснения за европейската криза е фактът, че бе пренебрегната фаза А на Мирослав Хрох. Тази, непредизвикала интерес фаза, е литературна, културна и историческа. Тя е тази, която, според прочутата формула на Ренан, позволява „притежаването на богато наследство от спомени”. А то, от своя страна, пак според Ренан, е условие за „желанието да се утвърди неподеляемото наследство”. Следователно, в някакъв смисъл можем да си помислим, че европейският самолет е излетял на обратно. Това очевидно обаче не е причина да спрем да го конструираме, дори напротив.
Но европейският суверенитет няма да се основава само на европейската културна идентичност: от една страна, кризата в Европа не е само идентичностна; а от друга – дълго време няма да достигнем фаза В на Хрох, ако повтаряме фаза А. И накрая, историята ни учи, че идентичността може да се изгради a posteriori и че във всеки случай нейното наличие не е достатъчно, за да създаде политическа реалност.
Европейците отговарят на кризата на принадлежността преди всичко политически и европейските народи показват чрез различни регионални движения, че вече взимат съдбата си в свои ръце. Европа трябва да ги изслуша и ако иска да изгради европейски суверенитет, трябва да се замисли върху поуките от историята на XIX век – векът на провалилия се либерализъм, не успял да изгради европейски суверенитет и толкова неуспешен, че приключва, обръщайки се срещу народите.
Редът, установен след Виенския конгрес от 1815 г., възстановява монархическите принципи в Европа не само срещу националностите, но и срещу либералните ценности. Това, което австрийският канцлер Метерних възстановява, е всъщност Стария режим, който пренебрегва политическите и социалните права на хората – свободата на изразяване, народния суверенитет. През 1830 г. либералните движения са задушени от Виена. Това става, преди пролетта на нациите от 1848 г. да „подпечата” развода между либералите, които тъкмо поради страх от обществено недоволство остават верни на старите династии.
Утвърдилите се през втората половина на ХIХ век европейски национални държави постигат успеха си не благодарение на либерализма, който в очите на народите е виновен заради компромисното му отношение към стария ред, а на национализма, който успява да задоволи исканията на народите по отношение на суверенитета. В този смисъл, ролята на либерализма в различните държави е различна: в Италия, например, той е интегриран в италианския национализъм, а национализмът при Бисмарк “с желязо и кръв” се изгражда тъкмо срещу либерализма.
Поуката от историята е ясна: през ХIХ век провалът на либерализма – не позволил изразяването на народния суверенитет – доведе до победата на национализма и триумфа на националните държави. А що се отнася до днешния провал на Европа, той обещава утрешна победа на популизма. Ето защо трябва да преосмислим условията за упражняване на народния суверенитет.
Условия за нов европейски суверенитет
Защо не се вслушаме в различните гласове на регионалните политики, вместо да се бием срещу тях? Защо наистина не достигнем до една Европа на регионите, в която се стремят да се развият „много тесните (икономически) единици” на Хобсбаум? До една децентрализирана Европа, вярна на либералните ценности, която днес единствена е в състояние да удовлетвори желанието на гражданите да си върнат възможността да упражняват суверенитета си?
В статията си в „Монд” от 23 декември 2017 г. политологът Улрике Герот призовава към „Европейска република” с „един пазар, една валута, една демокрация”, в която Сенат ще представлява „петдесетина региони в Европа – а не днешните нации, които можем да видим и на географските карти от Средните векове”. Така ще станем свидетели на един странен обрат в историята: през ХIX век тъкмо провалът на либерализма в намирането на политически решения, с които да задоволи исканията на европейските народи, доведе до триумфа на националните държави; а през XXI в Европа може да настъпи обратният процес и това да е векът на реванша на либерализма срещу национализма, който да позволи на европейските граждани да упражняват суверенитета си.
И ако не искаме Европа на регионите окончателно да се превърне в синоним на изчезването на самата Европа, има определени условия, които следва да бъдат изпълнени. Едно от тях е националните държави да се откажат от суверенните си правомощия: бюджет, външна политика, отбрана. Те ще позволят на Европейския съюз да придобие липсващия му капацитет за защита. Онзи капацитет, който и националните държави са загубили, без обаче да си дадат сметка, че той е необходимо условие гражданите да развият чувство за принадлежност към Европа.
Това условие обаче не е достатъчно. Срещу кого Европа ще защити националните държави и какво ще иска от тях в замяна? Договорите за европейско членство винаги са водели до взаимни задължения.
Отговорът на поставения въпрос предполага, че европейците си измислят смисъла на съществуването си и съдбата, накратко ценностите си. А това предполага, че са си набелязали и общи врагове и ще изискват от съгражданите си безусловно присъединяване към проекта им.
Залогът е висок и той далеч не е спечелен. Нима самите древни гърци не са споделяли една обща цивилизация, която Херодот определя с прочутата си формула в своите „Исторически новели”: „Ние принадлежим към една и съща раса, ние говорим един и същ език, ние почитаме едни и същи богове с едни и същи жертвеници и нашите обичаи си приличат”. А в същото време те никога не са успели да се оформят в една политическа единица? В книга VII от „Политика” Аристотел разглежда въпроса за един вид общогръцка конституция, която, без съмнение, ще позволи на гърците да постигнат световно господство. При все това той е скептичен за възможността тя някой ден да бъде приета и изобщо някой да пожелае да я изготви: „Трудно е, а вероятно дори невъзможно животът в един град, чието население е твърде голямо, да се регулира от добри закони”. Следователно е било по-добре гърците да не владеят света и всеки полис да си запази конституцията. И какво можем да извлечем от урока на Аристотел, което да ни е полезно за Европа? Без съмнение, той ни дава основание за надежда: общият политически проект на европейците е „труден”, но не и „невъзможен”. А и безспорно имаме причина да действаме: днес предизвикателството пред Европа не е да превземе света, а просто да не изчезне.
Кой? Това е същественият въпрос, чийто отговор е изцяло изпълнен с неяснотите на „историята, която се създава” (Реймон Арон). Кой ще се осмели да попита европейците дали искат обща икономическа, външна, отбранителна или миграционна политика? Дали лидерите на националните държави ще имат смелостта да поставят въпроса за намиращото се в криза чувство за принадлежност към Европа и след това да поемат политическите последствия? И можем ли да се надяваме, че на следващите евроизбори предизборната кампания ще избяга от националните политически проблеми и ще може да се издигне до висотата на онези, на които се надяват в Стария континент?
Европа и европейците са изправени пред исторически избор: “демократура” и популизъм или демокрация и либерализъм. Те също така са лице в лице с едно голямо политическо предизвикателство: злочестията на националния суверенизъм, прелюдия към заличаването им, или величието на европейския суверенизъм, гаранция за жизнеспособността на цивилизацията им и за сбъдването на всичко онова, което са искали да постигнат в историята си.
Commentaire, № 162, лято 2018
Превод от френски Иван Николов
[1] Става дума за Луи IX, изобразяван в картините седящ под дъб в момента, когато поставя основите на кралското правосъдие.
[2] Гиен е стара френска провинция, обхващаща района около Бордо.
[3] Валтер Велтрони е първият лидер на италианската лява Демократическа партия. От 2001 г. до 2008 г. е кмет на Рим.
