Приносите на Петър Величков

П

Днес е така лесно да се пише за Яна Язова. Имаме я за даденост. Но какво е било преди близо четири десетилетия да се реабилитира името на поетесата-писателка… Много добре помня как проф. Здравко Чолаков, Бог да го прости, дори през 2002 г. твърдеше: „Тя не е никаква писателка, а любовница на Балабанов…” И това изказване е на академичен човек.

Петър Величков успя да пребори комунистическата система и, благодарение на старите литературни лъвове проф. Тодор Боров и Георги Томалевски, възкреси Люба Тодорова Ганчева. Нейната трилогия „Балкани” („Левски”, „Бенковски” и „Шипка”) се превърна в литературната сензация в края на 80-те години на ХХ век. До 2012 г. редакторът, текстологът, журналистът Петър Величков успя да преиздаде ранните епически творби на писателката – „Ана Дюлгерова” (1936/38 г.), и истинския шедьовър „Капитан” (1939). През 2002 г. се появи „Александър Македонски” (1944). Десет години по-късно – следващият забележителен опус „Соленият залив” – представящ злощастната съдба на народа и интелигенцията ни по време на т. нар. Народен съд. За стогодишнината на Яна Язова вече имахме всичко, оцеляло от черновите й, в луксозни и сериозни книжни издания (предимно на „Изток-Запад”), които трупат нови тиражи. В Лом през 2012 г. тържествено бе отбелязан векът на изстрадалата Язова, останала непреклонна срещу тоталитарния режим. Имала е силата да откаже партийно стихотворение, с което подписва изолацията и гибелта си.

Яна Язова се оказа житейската кауза на Петър Величков – хубава, справедлива, достойна. Така, както някога легендарната проф. Милена Цанева, която навлиза смело в своята деветдесетгодишнина, превърна в свое верую Вазов и Багряна, че даже и идеята за женското писане е нейно откритие още от 80-те години на миналия век (да припомним, че майката на проф. Цанева е поетесата Бленика). Във връзка с огромния интерес към Яна Язова нейният откривател Величков (защото той наистина е такъв!) създаде и фейсбук страница, която периодично обновява.

Петър Величков сам е автор на книги. И то бестселъри! Няколкото негови тома, разказващи за Третото българско царство, бяха буквално разграбени и изгълтани от читателската публика – „Страсти и скандали в царска България”, „Софийските потайности”, „Българинът: голата истина”. А двете му книги, „Прототипи и герои” и „Яна Язова: проклятието на дарбата”, са приносни в историята на българското литературознание. Еталонна остава редакторската му работа в „Новолуние”. И още – върна живота на великолепни творби, като „Капитан” (Язова), „Изобретателят” (Борис Шивачев), „Дилетант” (Чавдар Мутафов), „Синият залез” (Павел Вежинов), „Кръв” (Константин Константинов), „Тъмни зори” (Кирил Христов), „Между пустинята и живота” (Николай Райнов), „На завой” (Димитър Талев), „На кръстопът” (Фани Попова – Мутафова), „Пан” (Кнут Хамсун), „Сам” (Стриндберг). Чака публикация „Градът е същият”, един изключителен текст на Анна Каменова. Петър Величков посегна и към обезобразени, т.е. силно цензурирани произведения – историческите платна на другата низвергната от тоталитаризма авторка, фината Фани Попова Мутафова.

Малцина знаят, че Петър Величков е и добър поет. Пословичната му скромност просто неглижира този самороден талант. Самобитен поет. Модерен. Близък до светоусещането на Ани Илков, Миглена Николчина, Георги Рупчев (те са от една генерация). Носи отличителните черти на 80-те и 90-те години на ХХ век – устремът към свобода, идеята, че словото е отговорност и игра. Поетическият свят на Величков е пълен с елегична мекота, покорява с нежност, оставя читателя във философски размисъл.

Преди година заедно с Румяна Пашалийска реализираха пореден епохален проект – „1942. Антология на българската детска литература”, издание, което беше наистина сензационно, но и, слава богу, получи овреме своето признание.

Последното, което направи Петър Величков, пак е от рода на сензацията. То разплита и разтърсва литературните митове на нашата класика – Величков разчете и издаде дневника на Дора Конова „Лора, Яворов и аз” (2019). За тази любов на харамията неотдавна Катя Зографова публикува блестящо есе в своята книга за Яворов (2019). Откритието на Петър Величков за пореден път доказа верния му усет за стойност в словото – тиражът на Дневника вече има допечатка.

И днес, както през последните две десетилетия, Петър Величков обитава като жрец Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, редактира списание, изготвя интересни доклади пред научни форуми.

Честити 65 години! Чака те още работа! Дръж се!

За автора

Категории