Отдръпва се като видение/ животът ми неизживян./ Отлагах срещи, стълкновения/ от нерешителност, от свян –/ Додето, изумен и сребърен,/ открих с връхлитаща тъга,/ че съм отложил просто себе си…/ Но до кога? Но за кога?
В това кратко стихотворение има много от чертите на живия Първан – изумление, нерешителност, тъга. И особено – свян! А поетът Първан Стефанов беше именно свенлив, чувствителен, понякога нерешителен от опасение да не сбърка, да не засегне някого, да не наскърби. Наред с внимателно преценено и написано поетическо наследство, Първан остави прекрасни преводи на редица съвременни полски поети, а заедно с Надежда Драгова – и десетки пиеси. В едно свое стихотворение Тадеуш Ружевич, когото Първан Стефанов преведе, казва, че поезията е „битка за дъх”. Битка за словото в името на духовността, хуманизма или просто за човещината. Такава е поезията на Първан Стефанов, въпреки че за него не върви някак думата битка. И все пак, Първан бе борец. Съвестно, тихо, без викове и поетически размахвания и жестове, които бяха модерни по времето на тоталитаризма, поетът отстояваше своето кредо, търсеше светлината в човека; и въпреки своята сдържаност и игнориране на поетските битки за място в редиците, остана верен на истината, преживя и в стиховете си драмата, тревожността и мъката на разтерзания съвременен човек.
Така, изключително съвестен, до болезненост, поетът не прощаваше преди всичко на себе си допуснатите през годините заблуди и грехове. Малцина са в нашата литература авторите с изключително самосъзнание и вглеждане в дълбочината на сгрешеното или грозното в своята душата. С това дълбоко чувство за вина, която всъщност не беше само негова. Така се е родило и едно от най-силните му стихотворения – алюзия и пространна метафора на пътя на неговото поколение и бичуване без жал на самия себе си.
Лаконичен, но и силно драматичен, с абсолютна липса на патетика, поетът признава: „Убихме Христа и ония се върнаха в храма.” И: „Все по-самотни поетите бродят. И вият космически ветрове. Страх ме е, страх ме е от народи, които не четат стихове.” В творчеството му се усеща моралната честност на автора, тревожната мисъл за битието, драмата на живота, носталгия по чистите, трайни неща. Поетът не е забравил родния си селски пейзаж, светлината на онова чисто бедно детство, която винаги е озарявала пътя му.
Драматичната съдба на света, участта на нашите родни деца, които тръгнаха да си дирят късмета далече от родния дом, извикват тежки думи и укорните слова на поета. Но те звучат преди всичко и като самосъд.
В своето поетическо творчество Първан Стефанов изключително синтезирано, но динамично и драматично разкри съдбата на съвременния човек, който знае цената на духовността и тази на битката за застрашената човечност. Неговият честен и неподкупен дух звучи от строфите му, съхранили чудото и светлината на една забележителна в скромността и труда си личност. Защото поетите като него са били винаги донкихотовци.
