Концерт на Софийската филхармония, диригент Хория Андрееску. Солисти: Албена Данаилова (цигулка) и Александрина Пендачанска (сопран). В програмата: Концерт за цигулка (Ерих Корнголд), Четири последни песни и Симфонична поема „Веселите шеги на Тил Ойленшпигел” (Рихард Щраус). Зала „България”, 17 октомври 2019 г.
Събрал две много сериозни дами в музиката – Албена Данаилова и Александрина Пендачанска с диригента Хориа Андрееску, концертът на филхармонията бе предизвестено интересно преживяване с избраните композиции на Ерих Корнголд (1897-1957) и Рихард Щраус (1864-1949). Започнаха с привлекателната лирика на концерта на Корнголд – адепт и последовател на Рихард Щраус. Албена Данаилова разгърна целия потенциал на този текст – ярко присъствие с впечатляваща, отдадена експресивност, което се заяви още с началната лирическа тема. Поведе оркестъра безапелационно, а нататък лъкът й продължаваше да строи фрази със съвършени легати, есенциални за силния мелодичен дар на композитора, намерил постоянен израз и в неговата филмова музика, чийто характер се нанася в природата на този концерт. Корнголд е рядък пример в музикалната история заради приема на неговата музика – прочува се приживе най-вече с музика за киното (в Съединените щати по време на войната), но след смъртта му по-голяма известност получават неговите оперни, симфонични и камерни композиции. Всъщност, от т. нар. абсолютна музика, само концертът му за цигулка става популярен веднага след премиерата си – името на първия му изпълнител Яша Хайфец безусловно допринася за това. Но днес, освен това творение, репертоарни са оперите му „Мъртвият град” и „Чудото на Хелиане” (съществува великолепен запис с Анна Томова-Синтова в главната партия), както и неговият виолончелов концерт. В поетичния си прочит Данаилова бе и максимално изразителна, и гъвкава в смяната на темпата и преходите, дори имах впечатлението, че тя е, която води категорично оркестъра и поради лидерския характер на соловата й партия, и поради яснатата визия за музикалното протичане. Целенасочено музициране с фантастично изградени каденци, отзивчивост към оркестъра, която свидетелстваше за внимание към смисъла на цялата партитура – прекрасен музикант е Данаилова! Втората част прозвуча като самотен разказ, нюансиран в своята цялост, който дари на публиката истинско откровение. Бързата трета част не се удаде на диригента, бе проблематична за партньорската му функция. Бързите реплики на оркестъра изискват диригентски рефлекс и пределна яснота в групите. Това тук не се получи – преходите във формата и смените в характера на музиката бяха „отразени” най-вече от солистката, която накрая показа и изключително стабилна психика при преодоляването на неслучилите се танцови „заигравания” в музиката, създадена сякаш за американската родео-практика – с изненадващи втурвания на отделни инструменти, игрива и темпово подвижна, с кулминация във вихрения финал, който все пак успя да се състои.
На този концерт чухме и дебюта на Александрина Пендачанска в Четирите последни песни на Рихард Щраус – следваща стъпка на нашата известна певица в творчеството му, този път към лебедовата песен на композитора. Това е психологически комплицирана, много проникновена творба – сбогуване с живота, със света. Поетите са Херман Хесе и Йозеф фон Айхендорф. Два основни фактора тук предопределиха изпълнението – оркестърът беше много силен, а до него музицира един само глас, който трябва и нюансирано, отдадено, чувствено и с една драматичност да предаде основните състояния в четирите песни. Пендачанска е певица с много опит и с всеизвестна музикалност: това, което тя направи, бе да „заживее” някак лично, сама, в поезията на Рихард Щраус, което й се удаде и така изгради характера на песните. Въпреки че силният и позициониран някак извън философията на творбата оркестър все пак повлия на вижданията й за динамичната картина на творбите – бе принудена в някои моменти да усили и уплътни извънредно емисията. Но пак изведе артикулацията, щриха и внушението на текста. Имаше великолепни моменти в прочита, най-цялостно той се състоя в последната песен по Айхендорф, песен, в която поет и композитор мислят за смъртта – във финала й и оркестърът се постара да отговори, както е предписано, в пианисимо на последната й реплика „Ist das etwa der Tod?” (Дали това е смъртта?). Но през цялото време съчувствах на Пендачанска за липсата на съ-чувствителност и ответност от страна на доста грубичкия и монотонен оркестър, сътворен от диригента.
Ефектен контраст в следващата композиция на Рихард Щраус – Андрееску и филхармонията буквално „изстреляха” с впечатляваща инструментална енергия „Тил Ойленшпигел” – поемата, създадена около половин век преди песните. Музикалният разказ на композитора вървеше във възходяща градация, а главните действащи лица в симфоничния разказ – корна или кларинет, бяха красноречиви и напълно издържани в драматургичните си роли. Независимо от леките разклащания, изпълнението на поемата компенсира неравностойното диригентско поведение с остроумния си подход, с контрастните динамики, с интересно подчертаните щрихи, с въздействащите дъхове. Не можах да си обясня неравността в подхода на Андрееску към различните композиции. Може би се дължи на факта, че е сменил предварително поканения за концерта диригент, което го е лишило от възможност за нормален репетиционен процес.
