Най-изисканата като място, а вероятно все още и най-модната в обществото на „София 1000”, галерия „Оборище 5” показва „Никола Танев в колекцията на Красимир Дачев”. Колекцията изглежда представителна за творчеството на големия наш художник в неговото развитие през годините и достатъчно богата, за да предложи „много Танев наведнъж”, докато ти се наситят очите. Но и над нея веднага падна сянката на съмнението – това въобще Танев ли е, отзвук от скандала през лятото с друг частен колекционер – Николай Неделчев, обвинен, че излага пред публиката фалшификати с претенция за роден „Модернизъм и авангард”.
Този път особен скандал нямаше (явно темата е започнала да уморява медиите), така че засега масовият зрител необезпокояван гледа и преживява Танев на „Оборище”, но не и просветеният. Колекцията на Дачев отключи вече познатата верига от въпроси, първият от които, разбира се, е каква част от работите са автентични (според най-крайните мнения – само три от живописните платна)? Кой обаче може да каже? Имаме ли и доколко съвпадат институционалните и професионалните авторитети, на чието сертифициране може да се разчита? Размерът на вложените средства превръща ли самите колекционери в такива авторитети и какъв ресурс са готови да отделят за доказване на авторство с надеждни методи. Сдружаването помежду им повишава ли легитимността на колекциите им или я свежда до „цехова солидарност”? Доколко създаването на изкуствоведчески монополи по отношение на периоди и автори в историята на българското изкуство помага на коректното атрибутиране на произведенията и доколко то се използва за дискредитирането на нови фигури, проявяващи интерес към монополизираните територии? Въпросите не намират ясен отговор, тъй като няма как пазарът на изкуство у нас да е пощаден от сенчестия контекст, валиден за цялата ни икономика през прехода с характерните за нея фалшиви стоки (ментета), фалшиви сделки (корупция) и фалшиви собственици (подставени лица). Само дето преди скандала с „Модернизъм и авангард” нямахме конкретен повод да си дадем сметка, че и с картините е същото; че около 20-30 процента от този пазар в момента е на фалшификати.
Ударът, естествено, не пада върху всички, а основно върху поколението български художници, чийто емблематичен представител е Никола Танев (1890-1962). За втори път те са превърнати в обект на културна подозрителност, творческата им биография се дописва и пренаписва от сенчести играчи. Първият път е бил веднага след Девети септември, когато, освен на пряка репресия (Танев едва не умира в затвора), те са подложени на принудителна забрава заради несъответствие между модерното им художествено мислене, формирано в културните столици на Европа, и пролетарската идеология.
След Десети ноември, когато се предполагаше, че Танев и поколението му най-после безпрепятствено ще заеме собственото си място в националната памет, дойде времето на фалшификатите. Злоупотребата с него продължи, но вече с цел незаконни печалби, включително и заради една от схемите за източване на банките.
