Тези размишления на Карл Уве Кнаусгор за творчеството на един от най-добрите норвежки писатели бяха публикувани в навечерието на Нобеловия сезон, когато се смяташе, че Фосе ще бъде един от избраниците на Академията в Стокхолм.
У нас Фосе е напълно непознат като белетрист и поет. И почти напълно непознат като драматург.
През последните няколко дни препрочитам есетата на Йон Фосе. Всички те са написани между 1983 г. и 2000 година, тоест, в първата половина на това променящо се, но все пак причудливо неизменимо творчество, което, макар и разгръщащо се под толкова различни форми – романи, поезия, кратка проза и драма – винаги носи един и същи непогрешим белег. Онова, което излиза на повърхността от дебютния му роман от 1983 г. Raudt, svart („Червено, черно”), не е по-различно от първата му драма Og aldri skal vi skiljast („Никога няма да се разделим”), написана десет години по-късно, или пък от най-новата му новела Kveldsvævd („Умора”), публикувана през 2014 г. след още двадесет години.
В какво се състои тази непогрешимост, която се наблюдава във всичко, написано от Йон Фосе? Не става дума толкова за стила му, повторенията, заплетеността му, интелектуалните слоеве, нито за мотивите му – всички фиорди, всички гребни лодки, всичкият дъжд, всичките братя и сестри, всичката музика – а по-скоро за онова, което тези неща разкриват.
Но какво всъщност е то?
Протагонистът в романа на Мишел Уелбек „Подчинение“ размишлява за природата на литературата, която, според него, не е трудна за определяне. Музиката, също като литературата, може да ни завладее със силна емоция, живописта може да ни накара да погледнем на света през по-необременени очи, но само литературата може да ни доближи до друг човешки дух и всичките му слабости и величия; и именно това усещане за друг човек, споделя той, е същността на литературата, като прибавя към размислите си и учудването, че философите отделят толкова малко внимание на такова просто наблюдение.
Малко съвременни писатели могат да са толкова различни от Йон Фосе и мястото, което заема, колкото Мишел Уелбек. Романите на Уелбек са основани на идеите, на провокацията, занимават се със съвременното, с разочарованието, с интелигентното, с мизантропското и сякаш показват маска пред читателя. Творбите на Фосе рядко съдържат някаква идея, в тях няма и следа от провокация, съвременното е приглушено или изцяло е избегнато; и въпреки че текстовете му зачекват темата за смъртта и изследват една екзистенциална кота нула, те никога не са изпълнени с разочарование и определено не са мизантропски, а пълни с надежда. Мракът на Фосе винаги е изпълнен със светлина. Нещо повече, творбите му не показват маска пред читателя, а са доста открити. Творбите на Уелбек отразяват всичко, отхвърлят всичко, в тях читателят вижда себе си и собственото си време, докато творбите на Фосе поглъщат читателя, в тях читателят се губи като вятър в мрака. Това са основните характеристики на творчеството на Фосе, а гореспоменатите са основните характеристики на творчеството на Уелбек. И по този начин двамата автори стоят в противоположните краища на спектъра.
Онова, което ги сродява, е онова, което превръща творбите им в литература, и онова, към което Уелбек насочва вниманието ни по толкова провокативно прост начин в „Подчинение“ – присъствието в творбата на човешки дух. Тук не става дума за стил или форма, тема или съдържание, а за особения начин на писане на човек, който резонира с нас, без значение дали четем руски роман от края на XIX век, написан в трето лице, или шведска поезия в първо лице от края на 90-те години. Колкото по-свойствено е писането на писателя, колкото по-идиосинкратично и експресивно е за собствената му личност, толкова по-важна става литературата именно защото присъствието на човешкия дух на другия става основната й характеристика. Езикът на рекламата, на учебниците, на вестниците и останалите медии е език, който се отнася за всеки, език на приетата истина и на установения изказ. Книгите, написани на този език на социалния свят, са изпълнени с духа на времето си; и когато времето се промени, не остава почти нищо, освен избледнелият език на общество от миналото.
Повечето книги от 60-те години, например, изразяват единствено това – епохата, в която са били написани – досущ като снимка, която да разкрие каква е била модата на времето. По тази причина литературата, която просъществува, никога не е типична, никога не е облечена в този език на социалната среда, а в езика, който й се противопоставя. Не четем „Изличаване“ на Томас Бернхард, за да научим повече за австрийското общество и култура след края на войната, нито пък, за да разберем какво означава да загубиш родителите си, а по-скоро, за да се потопим в прозата на Бернхард, която ни изтръгва от себе си и ни запраща презглава в нещо напълно различно, нещо уникално и изключително. Именно тази уникалност и изключителност е позната на всекиго от нас, тази уникалност и изключителност, която е истината на света и на действителността ни и в това, в този парадокс се крие валидността на литературата.
От друга страна, може да се спори, че твърдението за това, че същността и природата на литературата се състоят в присъствието на друг човек в повествованието, е неоправдано редукционистко; че да се премахнат общественият, политическият и социалният аспект на литературата, означава да се върнем към култа към гения от Романтизма, когато отделният индивид е бил от значение. И че същевременно такова твърдение – „литературата е усещането за човешкия дух на другия” – не ни казва нищо, не води до никъде, не ни носи никакво прозрение, нито разбиране на литературната творба, освен може би, че книгите на Томас Бернхард са написани от Томас Бернхард. Такова твърдение би направило излишна цялата академична дисциплина на литературознанието или поне би направило изпитите по-лесни за взимане, защото единственият смислен въпрос би бил: „Кой е написал романа на Томас Бернхард „Изличаване“?“, или „Кой е написал романа на Йон Фосе „Навес за лодки“?“
Йон Фосе е авторът на „Навес за лодки“. Романът, който започва с изречението „Вече не излизам, налегнало ме е безпокойство и не излизам“, няма нищо общо с романите от същото време, тоест, втората половина на 80-те години, но има много общо с творбите, написани от Фосе преди и след него. Присъствието, което читателят усеща, е присъствието на Йон Фосе. Но това присъствие не е биографичното му присъствие, а извикването на неговата личност от онова време (което в моя случай е доста лесно, тъй като той ми бе преподавател в академията по творческо писане, където следвах, когато се появи романът „Навес за лодки“) би било от почти никакво значение за нашия прочит на романа, както и каквито и съображения да имаме за времето и социалната обстановка, по време на които е написан романът. По-скоро присъствието, което усещаме, има общо с определена възприемчивост, определена бдителност, определен нрав, като всичко това отключва текста за нас. Чудното при писането е, че Азът сякаш изчезва, че онова, което в нашите представи прави Аза единен, сякаш се изпарява, а вътрешното аз се реконфигурира по нови и непознати начини.
Същото се случва и докато четем – Азът изчезва, докато следим с очи думите по страницата, и за кратко се отдаваме на друг Аз, нов и открит и все пак ясен и осезаем за нас под определен ритъм, определена форма и воля. В тази среща между писателя без Аз и читателя без Аз се оформя литературата. И ако литературата е добра, тя извиква нагласи и тонове, които винаги присъстват, но които не се долавят във врявата на ежедневието или в желязната хватка на Аза и познанието ни за себе си. Тези нагласи и тонове извикват у нас друга, не по-малко истинна, представа за действителност, защото всички те са свързани с чувства, които в романа, стихотворението или пиесата са средството, чрез което се предава светът. Чрез литературата нашите представи за света и за нас самите изчезват, самите ние изчезваме, докато четем, и по този начин се приближаваме към другия и към света.
–
Есетата на Йон Фосе почти винаги са за литературата и изкуството. Те не се интересуват от биографичните, социологичните или историческите страни на литературата и изкуството, но неизменно се въртят около въпроса какво прави литературата литература и изкуството изкуство. Тъй като отговорът винаги се съдържа в идиосинкратичното, винаги в онова, което е свойствено за тях, тоест, онова, което прави литературата литература и изкуството изкуство, и се крие единствено в литературата и изкуството, и по този необичаен начин есетата на Йон Фосе се отнасят за необяснимото, за непреводимото, за енигматичното.
В първия му сборник Frå telling via showing til writing („От разказването чрез показване до писането”) тези енигматични и непреводими качества са свързани със самото писане. Докато разказването е свързано със социалния свят, със самата ситуация на разказване и освен това съдържа развлекателен елемент, писането, според Фосе, е свързано с нещо друго, с онази част от езика, която може би предава само себе си – като камък или пукнатина в стена. Енигматичното е автономно и по това човек може да почувства, че езикът и мисленето на Фосе са повлияни от литературните теории на 80-те. В следващия му сборник Gnostiske essays („Гностически есета”), публикуван десет години по-късно, тази енигматична страна все още е централна, въпреки че сега е обвързана с нещо напълно различно – с Божественото. Скокът от концепцията за писателя и писането на литературната теория до религиозната концепция за Божественото може да изглежда огромен, но не е непременно такъв, и донякъде Фосе и в двата случая пише за едно и също качество на литературата, но във втория случай го разглежда от различен ъгъл. Той загатва за връзката още в заглавното есе:
„Разказвачът е ораторът, писателят е антиораторът. Героят, литературната фигура, попада в едната или другата форма на реторика. Единствено героят, който е лишен от език, е свободен. А „никакъв език” трябва да означава „никаква разлика”. Това означава Бог. В определен смисъл, активното писане трябва непрекъснато да възстановява копнежа по онова, на което му липсва разлика, по божественото, и в добрите романи може би ще забележите нещо подобно.“
По същия начин разликата между есетата и белетристиката на Фосе е огромна. Есетата му стоят извън изкуството и обръщат поглед към него, проучват го и го изследват, размишляват над природата му, над начините, по които то се отнася до мен, до вас, до нас, и по този начин те принадлежат на социалния свят и се променят спрямо него – есетата му от 80-те са повлияни от 80-те, тези от 90-те са повлияни от 90-те години. За разлика от тях, художествените му творби гледат отвътре навън, към света и към читателя. Гласът на Йон Фосе е непогрешим, каквото и да напише, то винаги присъства, но докато гласът му в есетата присъства в определеното време, в което са написани, гласът му в художествените творби не е обвързан със собственото време на Фосе, а с нещо друго, което есетата му се опитват да определят по различни начини, в зависимост от това кога са написани. Загадката обаче остава една и съща. Никой не е писал по-проникновено за типа литература на Йон Фосе освен непознаващият го Лев Толстой във „Война и мир“, пишейки как княз Андрей се просълзява, докато слуша музика, и се опитва да разбере защо. Той открива причината в ужасяващия контраст между безграничната безкрайност, която открива в себе си, и ограниченията на материалния свят. Този контраст между безкрайността в нас и ограниченията на външния свят е причината за всичко, което Йон Фосе е писал.
Карл Уве Кнаусгор
Превод от английски Катерина Станковска
Литерари Хъб, 30.09.2019
