Димитър Луджев. Преходно време. Личности, идеи, събития. История по…и отвъд документа, том 1 – 2, София, Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“
Както сам отбелязва авторът в предговора към книгата си, тя представлява естествено и логично продължение на излезлия през 2009 и 2012 г. негов двутомник, озаглавен: „Революцията в България 1989 – 1991“. Между двете издания съществува естествена и органична връзка, но могат да бъдат отбелязани и редица различия. Донякъде настоящата книга може да се разглежда като продължение на първите два тома, тъй като тя започва оттам, откъдето те свършват – началните стъпки на правителството на Димитър Попов и стартът на първите сериозни реформи. Обща между двете издания е и особената роля на автора, който, освен задълбочен изследовател на периода, е едновременно с това и активен участник в събитията, ключова фигура, чието участие в политиката понякога допринася за решаващи и съдбоносни стъпки и ходове. Тази негова двойствена позиция от гледна точка на повествуванието намира отражение и в особената стилистика, която Луджев изгражда, разположена между документалното изследване и мемоаристиката, между жанровете на хрониката и очерка, между академичното и художественото писане. В първия двутомник свободното му преминаване от роля в роля и от жанр в жанр беше решено визуално с използването на курсив при мемоарните екскурси и със смяна на граматическото лице, от чието име се води разказът. Донякъде тази създадена от самия автор стилистика е продължена и в новото му издание с тази разлика, че тук е декларирано експлицитното предимство на мемоарния жанр. Следва веднага да се отбележи обаче, че „Преходно време“ не може еднозначно да бъде квалифицирана като автобиография на автора в годините на прехода. Тя е нещо много по-сложно, доколкото борави с първокласни исторически документи, голяма част от които не достигнали (все още) до архивите, със собствени дневникови бележки, както и с особен метанаратив, почерпен от разнообразните информационни канали, до които е имал достъп в онези години.
Също толкова сложна за дефиниране се оказва и неговата методология. Подходът му към източниците може да бъде характеризиран като тотален. Той се стреми да привлече в анализа си максимално широк кръг от извори, понякога противоречащи си, понякога – взаимно изключващи се, да се опита да обясни разминаванията в тях, да ги комбинира със свои непосредствени наблюдения и разсъждения. В търсенето на страничен коректив, нерядко Луджев привежда и релевантни към съответния случай мнения на международни наблюдатели, външни експерти, водещи чуждестранни журналисти. Всичко това превръща неговата картина на събитията в наситен с фактология и конкретика и същевременно твърде пъстър калейдоскоп на личности, идеи и събития. Може би най-ценното в този подход е даването на думата на героите на книгите чрез цитати от стенограми от заседания, репортажи от медиите или техни лични изказвания и писания. Така големите имена на прехода – Александър Лилов, Андрей Луканов, Желю Желев, Жан Виденов, Ахмед Доган, Филип Димитров, Стефан Савов, Петър Дертлиев, Иван Костов и т. н., заговарят със своите автентични собствени гласове, а не чрез писаните десетилетия по-късно мемоари, в които понякога неволно, но в повечето случаи напълно съзнателно, „забравят“ част от тази конкретика. Съществено, място в целия наратив се отделя на изграждането на цялостни портрети на тези фигури с опит за вникване в тяхната психология, в мисленето им, в поведенческата им логика. По този начин текстът свободно прелива от жанр в жанр и води читателя към собствени изводи и обобщения. Този подход е широко използван в чуждата литература, но е общо взето непознат и неизползван от българските автори. В този смисъл, може да се твърди, че чрез неговото прилагане Луджев е и негов първопроходец в нашата историопис.
На пръв поглед, книгата на Луджев обхваща сравнително кратък исторически период – от падането на втория кабинет на Луканов в края на 1990 г. до повторното идване на БСП на власт в резултат на парламентарните избори през декември 1994 г. Когато читателят навлезе в дълбочината на Луджевия анализ обаче, не може да не бъде стъписан от наситеността на този период със събития, от динамиката на обществения и политически живот в страната, от буквалния кипеж на надежди, очаквания, разочарования и покруси. При това, още от началото на своето повествувание авторът въвежда и още един паралелен разказ – за постепенния възход на ъндърграунда в широкия смисъл на това понятие – като се започне от мутацията на цели структурни звена от бившите комунистически тайни служби в мутренско-олигархични групировки, през оплитането от новопоявилите се бизнесмени на целия политически пейзаж в плътна паяжина от зависимости, до монополизацията от тези среди на цели сектори от националната икономика. Макар този сюжет да е второстепенен, той има важно значение за многопластовото пресъздаване на политическата и социална реалност в България, което е и основната цел на автора.
Не е предмет на настоящото изложение, а и не е възможно да бъде анализирана приведената от автора фактология във всичките 1240 страници на неговия двутомник. Въпреки това обаче, не могат да не бъдат специално отбелязани някои акценти. Особено наситен с информация и едновременно с това аналитичен е разказът на Луджев за предприетите реформи от кабинетите на Димитър Попов и Филип Димитров в стопанската сфера. Тук той детайлно разглежда програмните възгледи на основните политически субекти и проследява тяхната идейна еволюция във времето. Със забележителна вещина той коментира законите за демонополизацията на отделните клонове от стопанството, за приватизацията, реституцията на собствеността, включително и на земеделските земи, както и конкретните стъпки, предприети от правителствата, за приложението им. Така авторът въвежда читателите си в самата кухня на реформаторския екип, ръководен от него, с чиито усилия беше сменен целият икономически модел на страната. На места изложението му напуска стилистиката на хладния анализ и става твърде емоционално, а понякога дори лично. Впрочем, последното изглежда съвсем естествено предвид особения субектен статут на автора, едновременно съчетаващ квалификацията на учен с емоцията на непосредственото съпричастие.
Накратко казано – изправени сме пред издание, което трудно би могло да се вмести в точно жанрово определение и чиято мащабност го характеризира като едно от най-крупните (поне до този момент) произведения върху българския преход. Придържайки се стриктно към хронологията, към коректното и същевременно критично използване на различните видове извори, то съумява да изгради една разгърната панорама на събитията, да представи цялата мащабност на трансформационните процеси с тяхната явна и скрита част и вътрешната логика на един непознат и непровеждан до този момент преход в човешката история. Съвсем определено може да се каже, че след това издание, историографската интерпретация на този драматичен период няма как да остане същата. Така, както не е по силите на който и да е автор, изследващ градежа на модерната българска държава в периода след Освобождението, да заобиколи Симеон Радев и неговите „Строители на съвременна България“, убеден съм, по същия начин няма да бъде възможна и каквато и да е по-нататъшна интерпретация на българския преход без Димитър Луджев и неговото „Преходно време“.
Михаил Груев
Димитър Луджев. Из глава V. Провалът на управлението на СДС. Македонската авантюра на „кинжалите” и правителствената криза
Вече седмици парламентът не приема закони. Вместо това, българският народ се занимава със скандали със съветници – Здравко Попов на президента, Константин Мишев – на министър-председателя, обвинени, че са замесени в оръжейни сделки. Ако ще обсъждат скандали, да го направят открито пред хората. Но предлагат корекция на темата – да се обсъди поведението на ген. Аспарухов. (…)
В ръководството на СДС най-после проумяха каква заплаха за правителството представлява скандалът около „мисията Мишев”. Министър-председателят трудно би дал задоволителен отговор на поставените въпроси по случая и можеше да бъде дискредитиран в пленарната зала. Водени от тези опасения, привържениците на премиера наложиха на 19 октомври в НКС решение, в което прозират малодушие и неувереност в правотата на правителствената позиция: „Препоръчва на ПГ на СДС да напусне извънредното пленарно заседание във вторник, 20 октомври 1992 г., при положение, че ДПС в съюз с БСП наложи решение същото да бъде закрито. (…)
НКС решава да бъде публикувана в „Демокрация” в деня на заседанието на НС стенограмата от разговора при президента на 2 октомври 1992 г. във връзка със „случая Бригадир Аспарухов”. А също и текстът на проекта за споразумение между СДС и ДПС, „изработено с консенсус от двете страни, но все още неподписано от ДПС”, явно с намерението да се окаже натиск върху Движението. Решават Филип Димитров да направи същото вечер изявление към нацията, за да „стане ясна целта на закритото заседание”. (…) Наред със стенограмата и проекта на споразумението, в „Демокрация” излезе и материал „Планът за сваляне на законно избраното правителство е в ход”. Публикуван е текст от Блага Димитрова „Страхът от архивите”, където се призовава да се отворят досиетата, за да не се страхуват невинните, че нещо са им „скалъпили”. Но тези силови напъни не постигнаха очаквания ефект.
(…)
Ще се спра само на по-важните моменти от закритото заседание, което е с решаващ принос за по-нататъшния развой на събитията. Иван Палчев представи мотивите на вносителите от ДПС: „…това заседание ни най-малко не е насочено срещу авторитета на правителството… ние искаме да знаем истината… очакваме, че голяма част от нея се съдържа в доклада на ген. Аспарухов”. Директорът на НРС прочете доклада, който съдържа обширна информация за ситуацията в бивша Югославия, за операциите на сръбското военно контраразузнаване (КОС) с цел влошаване на отношенията между България, Сърбия и Македония, за срещи и съглашение на генералните щабове на Гърция и Сърбия. През май-юли НРС получила данни, че македонските служби за сигурност проучват възможността за спешна доставка на оръжие за нуждите на новосъздадените специални части от България чрез некомпрометирани частни фирми, които са съобщени на МВР. Анализът показал, че се подготвят активни мероприятия за дискредитиране на България.
Следват подробности по подготовка на реализацията на сделка на стойност над 200 млн. долара. Тъй като валутните резерви на Македония били в размер от 30 млн. долара, НРС стига до извода, че се подготвят реекспортни сделки с цел преодоляване на ембаргото, наложено върху Сърбия и Босна и Херцеговина. Постъпват данни, че в края на юли на посещение в Скопие е бил висш представител на българското правителство – съветникът на министър-председателя Константин Мишев, придружен от бизнесмени от частна фирма от Благоевград. Разговорите се водят в кабинета на заместник-министър на МВР на Македония, отговарящ за разузнаването. Участва и друг зам.-министър на МВР, уличен като агент на сръбското контраразузнаване. Представителите на македонското разузнаване коментирали, че присъствието на Мишев е „благоприятен фактор”. Той уверил, че „сделката ще се осъществи: Аз щом съм тук, смятам, че ще стани”. Това било докладвано на президента.
(…)
Филип Димитров неочаквано обяви, че плановете за влошаване на отношенията между България и Македония са „реализирани благодарение на действията и изключителната активност на ген. Аспарухов”. Това се виждало от нотата, получена от македонското правителство по повод писанията на Аспарухов по вестниците. Националните интереси изисквали развиване на приятелски и некомпрометирани отношения с Македония, където се разгръща антибългарска пропаганда. Тази страна определено се нуждаела от оръжейни доставки, но тя е „ембаргова държава”. Мисията на Мишев му дала яснота какво очакват македонските институции. Ген. Аспарухов развивал кампания срещу правителството, което довело до негативни резултати в отношенията с Македония. Той действал по формулата „някой бил казал пред някой друг… че щяло да има сделка бог знае кога”. Това е малка извадка от дългото и неубедително обяснение на премиера.
(…)
По искане на Филип Димитров, който смята, че е бламиран от Народното събрание, НКС приема единодушно важно решение: „Като се има предвид отражението у нас и в чужбина на гласуваното вчера решение на Народното събрание срещу министър-председателя Филип Димитров, смята за необходимо правителството веднага да поиска от парламента вот на доверие и при отрицателен резултат, да си подаде оставката.”
Димитър Луджев. Преходно време. Личности, идеи, събития. Книга II. Управление на Съюза на демократичните сили 1991-1992 г.
