В началото на октомври тази година се състоя първият кръг от осмото издание на литературния конкурс Елиас Канети. Този конкурс, за разлика от всички останали, се провежда веднъж на две години, затова в него участват и книги, които вече са били награждавани в рамките на някакъв друг конкурс. Второто нещо, което отличава Канети, е неговата тематична индивидуалност, т.е. стремежът да се опази онзи хуманистичен патос, който е толкова характерен за всички произведения на Елиас Канети – както художествени, така и научни. Във всички свои издания досега конкурсът е бил ангажиран да отличи именно хуманистичната линия в творчеството на съвременните писатели. Наистина, в съчетание с високи художествени достойнства, но задължително водеща към проблемите на човека в нашия свят. Такъв фокус неизбежно блокира пътя към евентуален успех на голяма част от масовата литература. Затова с течение на годините броят на кандидатстващите произведения не просто е намалял, но е претърпял и процес на естествен подбор.
На осмото издание тази година взеха участие трийсет и пет творби, от тях трийсет и три белетристични и две драматургични. Изобщо не е много, особено в прозата, като се има предвид големият брой романи (а напоследък и сборници с разкази), които се публикуват всяка година. Продължава да изненадва (все така неприятно) малкото количество добра драматургия. По-весело е да предположим, че малък брой значими пиеси се изпращат точно на този конкурс, но по-реалистично изглежда, че съвременната българска драматургия продължава да бъде в криза. Все пак журито на конкурса излъчи номинация: пиесата „Наблюдателите. Хипотеза за отвъдното“ от Константин Илиев, поставена в Народния театър. По примера на своите най-добри постижения като „Нирвана“ и „Великденско вино“, Илиев се опитва да сдвои спецификата на българската душевност с универсални прояви на човешкия дух, а това я вписва в тематичната ориентация на конкурса.
Що се отнася до трийсет и трите книги с проза, те са толкова различни помежду си, че всеки опит да бъдат подредени в някаква типология ще бъде насилствен и неуспешен. Ако съдим по тях, българската белетристика днес е в период на вавилонско разноречие, доста по-отчетливо изразено в сравнение с предходни години. Сега вече ми се струват носталгично ясни тенденциите, които доминираха в началото на нашия век. Ако има нещо подредимо в тази картина, то засяга единствено участието на издателствата, които публикуват литература от български автори. Участват двама големи играчи: Жанет 45 (12 предложения) и Сиела (10 предложения), след това идва по-скромната вълна на издателства като Хермес, Рива, Колибри; накрая остават разпръснати единични кандидатури. Някои от тях са напълно случайни, но други попадат сред най-добрите белетристични книги от последните две години; такива са „Свети Вълк“ на Факел Експрес и „Пътят към Тива“ на Парадигма.
В областта на прозата журито излъчи седем номинации, немалък брой, който дава възможност за по-свободен избор на втория кръг. И тук обаче, въпреки че фокусът е силно стеснен, трудно може да бъде дефинирана някаква тенденция, която преобладава. „Животът няма втора половина“ на Христо Карастоянов продължава експеримента на „Една и съща нощ“, представяйки стремежа към модерно преосмисляне на българската история. „Балкански ритуал“ на Георги Тенев надзърта в низините на историческия процес, който тече пред очите ни, без да бъде публично видим. „Свети Вълк“ на Елена Алексиева разказва лудостта на съвременния човек във взрив от алегорични образи, изработени през различни епохи. С „Пътят към Тива“ Яница Радева върви по същия път, но в обратна посока, пренаписвайки древността във философски проблеми на съвременния човек. „Всичките наши тела“ на Георги Господинов възкресяват трудния жанр на сентенциозната есеистика, без да изпада във философстване. „Остайница“ на Рене Карабаш (Ирена Иванова) е изненадващ дебют, който направи силно впечатление със смелостта да постави нетрадиционни джендър въпроси посред едно общество с удивително традиционни нагласи в тази посока. Може би най-неочаквано е присъствието на Румяна Захариева с „Ръкавици за студената война“ – проза, която напомня българските спомени на самия Канети. Както се вижда, сред седемте номинации няма дори две, които си приличат взаимно. Но какво пък, и светът, в който живеем, е достатъчно пъстър, а понякога се върти в толкова забързан калейдоскоп, че почвам да изпитвам носталгия по времето, когато един човек е четял цял живот само Библията и от това се е чувствал все по-мъдър. А ние – с безброй прочетени книги, изобщо не се чувстваме мъдри и дори самата дума мъдрост сякаш изчезна (просто обърнете внимание) от публичното говорене.
