Пита Лили Маринкова
Известното и неизвестното за началото на промените
Разговор с генерал Чавдар Червенков
– Тази юбилейна дата от началото на промените в България ни връща към необходимостта да кажем, че има още много подробности, които не са известни. Кои външни и вътрешни фактори подготвиха промяната в България?
– Ниe сами, както и днес, нищо не можем да направим. България следваше хода на едни процеси, които бяха извън нас. Ще ми позволите да отворя една скоба. В периода 1978-1982 година бях главно аташе в Брюксел. По това време започваха събитията в Полша – стачки, протести. Питам полския колега какво става. Обясни ми какво става. Казва, хората имат право. Ние дълго търпяхме една номенклатура, която ни мачкаше, която се облагодетелстваше, а за хората не мислеше. За мен тогава беше непонятно – недоволство в една социалистическа страна. Той, това няма да го забравя, ми каза, след време същото ще стане и у нас. И след осем години думите му се сбъднаха. Така че, вървеше един такъв процес, но ние бяхме встрани.
– И затова организирахме световни писателски срещи. За да се чуе гласът ни, че в Полша се извършва контрареволюция. Това го заявява председателят на Съюза на българските писатели.
– Аз си спомням една статия в „Работническо дело“, подписана от някой си със странното име Иван Иванов…
– Не бих казала, че е странно.
– А може би Петър Петров, вече не си спомням, силно критична по отношение на полските другари. На мен ми е трудно сега да давам оценка, защото тогава съм заемал в основната йерархия някакво място долу и съм си гонел моите си задачи. До голямата политика, и да съм искал, не бих могъл да достигна; и да разсъждавам и преценявам какво се случва. Но след години, когато нещата се промениха, когато вече имахме достъп до повече информация, стана ясно, че соцлагерът се изтощава, че губи икономическото състезание. Надпреварата във въоръжаването изтощаваше икономиката. Всяка година Лондонският институт по изследване на отбраната в своите годишни доклади съпоставяше 15 важни за сигурността области. Съединените щати водеха пред Русия в най-технологичните области. Ясно беше, че след немного години състезанието щеше да бъде загубено. Но ние не разсъждавахме трезво. Нашата икономика беше качена на един пазар, който поглъщаше всичко, каквото произведем. Дори неща, които никой не би купил извън този пазар. Ние си въобразихме, че сме много велики в промишлеността. В Москва, например, в 1972 година за пръв път видях компот от ябълки, производство на Булгарплодекспорт. В България едва ли някой би купил такъв компот. А там цели пирамиди с компоти от ябълки. Този пазар поемаше всичко. Това ни изигра лоша шега. Ние не бяхме готови за резкия преход след 1989 година, когато, освен всичко друго, и много успешно си развалихме отношенията с Русия. Докато в същото време в Русия бяха започнали да текат големи парични потоци. Руснаците изведнъж забогатяха.
– Откъде?
– Както се казва, от износ на въглеводороди. Петрола вече не го продаваха на България срещу домати, а за реални пари на реални световни цени. Руснаците започнаха да предпочитат френските вина и сирена пред българските, защото можеха да си ги купят, и ние изведнъж увиснахме с нашето, в голяма степен, монокултурно стопанство. Ние получавахме петрола от Русия на цена малко под 5 долара за тон. Един тон има шест барела. След промяната Русия започна да продава барела за 13-14 долара. Умножено по 6, това прави 70-80 долара за тон – 15-16 пъти по скъпо. Газът запази за известно време старата си цена, но това също ни изигра лоша шега, особено на Химко Враца. Химко Враца беше конкурентоспособен на световния пазар, защото произвеждаше торовете и карбамида с евтин газ. След като изтече Ямбургското споразумение, цената на газа се вдигна и Химко фалира. Само преди няколко месеца бяха ликвидирани и последните останали химикали в комбината. Там върху инсталациите растат двайсетметрови дървета. Заводът, когато работеше с евтин газ, цъфтеше. Вдигна се цената на газа и той приключи. Същото се случи с Кремиковци. Когато стъпихме на терена на конкуренцията, едва тогава видяхме колко струваме. И започнаха проблемите. Много бързо. В рамките на една година страната изпадна в несъстоятелност и тогава Луканов обяви фалит.
– Нека разгледаме обстоятелствата, които подготвиха падането на комунистическата система и демократичната революция, ако вие въобще приемате този термин „демократична революция“, защото има две тези. Едната е, че блестящите трима: Рейгън, Тачър, Горбачов, успяват да задействат този процес, просто защото са блестящи; другата теза е, тя бе изписана от Валери Найденов, че освен от фашизма, Москва ни е освободила и от комунизма. Че във всичко трябва да се вижда не просто съдбата, а великият демиург КГБ.
– Ох…
– Вие споменахте, че сте бил в Брюксел. Десети ноември къде ви завари?
– Тук, в София. От Брюксел се върнах 1982 г., две години бях в Москва в Академията и след 84-та се върнах тук и продължих да катеря стълбата в разузнавателното управление на Генералния щаб. Десети ноември 1989 ме завари в сградата, сигурно я знаете – на „Бъкстон“, тя по-рано беше секретна, сега вече кой ли не я знае, началник на отдел в информационната служба. Част от прозорците гледаха към Бояна. Прословутият пленум се провеждаше там, в резиденция Бояна. Ноември месец вече се стъмва рано. Там свети и си спомням, че един от зам.- началниците вика, нещо ще се случи. Не сме знаели.
– Сериозно?
– Ама моля ви се…
– Вие не знаехте?!
– Вижте…
– Ние в радиото знаехме.
– Радиото трябва да знае всичко.
– По обяд още. А то се случи в 18 часа.
– Това е една особеност, която много хора не искат да я разберат. Военното разузнаване няма нищо общо с Държавна сигурност, с тогавашните Първо управление, с Второ управление. Ние си имахме една специфична дейност и тя беше насочено основно навън. Аз за българската армия нищо не знаех. Абсолютно нищо. Питайте ме за турската армия, за гръцката, за НАТО, ще ви кажа. За българската не знам нищо. Също така и за политиката тук, за голямата политика. Началникът на управлението, покойният генерал-полковник Зикулов, е знаел, но той на нас не ни казваше. Ние с него не контактувахме директно, но се усещаше, че нещо ще стане. Чухме съобщението. Нямаше драми.
– Разсъждавам върху това защо нашият генерален директор тогава Александър Владков, Бог да го прости, който, доколкото разбирам, е бил от Първо управление…
– Не съм сигурен…
– …беше осведомен и бяхме предупредени, че ще се иска оставката на Живков и тя ще бъде гласувана.Каквото се случи. Изпреварваща информация имаха и колегите в телевизията.
– Това, което се случва у нас, не е решение на една група хора, които са разбрали, че трябва нещо да се промени и първият им ход е да свалят Живков. Това, което стана у нас, е резултат от процесите в Русия. Вие спомняте ли си 1988 година, когато перестройката се разгоря с пълна сила, тук се редяхме на опашки за „Литературная газета“, за „Огонек“. Моето лично мнение е, първо трябваше да се направи перестройка в икономиката паралелно с перестройка в политическия живот. А Горбачов се захвана с партията, а икономиката си остана същата.
– Питам нещо, което е във вашата пряка специалност. Защо тези два класически опонента в Студената война – Изтокът и Западът, решават да си подадат ръка. Как беше възможно? По каква причина?
– Аз съм деформиран човек, професионално деформиран и не мога да се отърва от чувството, че Западът си изигра по-добре картите. Принуди Изтока, тоест Москва, да приеме условията.
– Какви белези имаше за това?
– Деветдесета, деветдесет и първа аз бях началник на така наречената Инспекция разоръжаване. Две години преди това във Виена се водеха няколко преговора за намаляване на въоръженията и в двата блока. До 20 хиляди танка, числото за самолетите вече съм забравил, но намалението беше рязко. Тогава само Съветският съюз имаше над 50 хиляди танка. Представяте ли си! Те трябваше да ги редуцират до 20 хиляди. Самата конструкция на договора – условията, схемите, бяха така заложени, че се оказаха по-изгодни за Запада. Цялата конфигурация беше по-изгодна за Запада. Когато аз отидох в Москва 1982 година, това бяха така наречените застойни години. Същата година почина Брежнев. Тягостна обстановка. За кратко време починаха и наследниците му Андропов и Черненко. И тази голяма държава, която контролираше всичко в нашия блок, изпадна в колапс. Дойде Горбачов и се почувства раздвижване. Но вече нямаше кой знае какви полезни ходове и той – ще, не ще – трябваше да приеме ръката, която му подаваха другите двама „големи“ Рейгън и Тачър.
– Ако казвате, че са си изиграли добре картите, колко назад във времето е било това, преди да стане действителната промяна?
– Може би след години, когато се разсекретят всички документи, ще стане ясно.
– Колко време е необходимо, за да бъдат разсекретени тези документи? Колко десетилетия?
– Някъде между 30 и 50 години са нормалните срокове.
– Има да чакаме още.
– Малко. Още двадесетина години. Но има информация, която вероятно никога няма да бъде изнесена. И никога няма да разберем какво точно се е случило. Пък и не съм сигурен, че всичко трябва да се знае.
– Какво, например, не бива да се знае?
– Ще се върна на наша почва. Георги Марков. Ние знаем едната теза – това, което Западът конструира – КГБ, България, чадър и т.н. В същото време службите на Великобритания ревниво пазят своите тайни. И досега на българското следствие не е показано абсолютно нищо. Затова, с риск да разгневя някои, ще споделя своята теза, че той е бил двоен агент, разкрит и наказан.
– От кого?
– От тях, не от нас. „Задочни репортажи“ съм чел няколко пъти. Така и не видях тази злостна критика, която да ядоса чак толкова Тодор Живков.
– Напротив, тези репортажи се четяха по „Свободна Европа“ и макар заглушавани, се слушаха. И когато някой говори срещу Тодор Живков по радиото, по чужда радиостанция, това има могъщ ефект. Понеже у нас никой не смее да говори официално за вожда и учителя. Това бяха големите шамари върху режима.
– В приятелски кръг се разказваха какви ли не смешки за Тодор Живков. Имаше дори учредена награда „Златната решетка“.
– Не подценявайте силата на радиото.
– В никакъв случай. Аз също съм слушал „Свободна Европа“.
– Това бяха велики иронии срещу Живков.
– Винаги е интересно да чуеш друга гледна точка.
– Живков изобличен, подигран, окарикатурен, политиката му изобличена…
– Да вземем тогава „Люти чушки“ на Радой Ралин и Борис Димовски. Осмяха Живков и след това дълги години си бяха живи и здрави. Винаги можеше да им случи една катастрофа.
– Е, само това липсваше. Един известен български режисьор твърдеше, че Тодор Живков е привикал Ралин и Димовски и ги попитал: Другари, аз свиня ли съм. Бил присъствал на тази среща. Виждате колко „демократично“ е разрешил тази криза. Но да се върнем към вашата теза, че Западът е подал ръка на Горбачов.
– Да, защото Западът нямаше интерес от това напрежение, от тази компликация.
– Защо да няма интерес Москва окончателно да катастрофира?
– Ще се опитам да ви обясня. В 1979 година на есенната сесия на НАТО беше взето решение, в отговор на разполагането на съветските ракети 10/20 по източната граница, НАТО да разположи в Европа „Пършинг 2“ на мястото на „Пършинг 1“ и крилати ракети „Круз“. „Пършинг 1” имаха радиус на действие 600 километра и стигаха до Варшава, а „Пършинг 2“ летяха 2500 километра и можеха до поразят Москва. Крилатите ракети също имаха радиус на действие 2500 километра, но тяхното голямо предимство е, че летят ниско, следват релефа на местността, трудни са за откриване и са много опасни. Това решение на НАТО и волята да бъде реализирано бързо принуди Съветския съюз да тръгне на разговори, защото видя голяма опасност. До този момент Москва беше недосегаема. Тя беше извън обсега на оперативно-тактическите ракети. И Москва направи крачка назад. Първата крачка назад. Изтегли ракетите. Западът водеше в икономическото състезание, изтощаваше противника, но много е опасно да го натикаш в ъгъла и да не му дадеш алтернатива. Каква е гаранцията, че някой в отчаянието си няма да натисне червеното копче. А Русия, както е известно, притежава солиден ядрен арсенал. С постигнатия баланс беше отстранена опасността от ядрена война в Европа. И се тръгна полека лека към разведряване. Затова ми се струва, че този по-мек натиск е продължил и с други инструменти. И затова Горбачов е приел предложеното му сътрудничество.
– Защото е смятал, че постигнатото равновесие е взаимноизгодно?
– След като мина известно време и се реши, че разведряването е необратимо, възникна един друг проблем. Какво да се прави с тези огромни арсенали и с тези армии, които доскоро стояха една срещу друга и продължаваха да гълтат огромни средства, без да има нужда от тях. Рязкото съкращаване – както на Изток, така и на Запад, създаваше социални проблеми. Нашият вътрешен проблем беше какво да правим със 105-хилядната ни армия. Бюджетът издъхва, но част от генералитета е против каквито и да било съкращения. Докато Унгария и Чехия проявиха разум и постъпиха прагматично.
– Какво направиха?
– Ще ви дам един пример, вие ще си направите извода. 90-та година в Прага се създаде комисия по разоръжаването на страните от Варшавския договор. Трябваше да се споразумеем как да си разпределим двадесетте хиляди танка и еди колко си хиляди оръдия, самолети т.н. Аз бях в българската работна група. Ние имахме мандат, подписан от вицепрезидента генерал Семерджиев, че трябва на всяка цена да запазим 1750 танка, имахме 3500, без някой да каже за какво са ни тези 1750 танка. Какво ще ги правим? С кого ще водим война? Ние сме военни, ние сме дисциплинирани и настояваме за 1750 танка. Руснаците викат, вие луди ли сте, за какво са ви тия машини, дайте ги на нас, ние ще ви пазим. Не, не, не – 1750. И в деня, в който вече официално ще правим делбата, унгарците искат първи думата и казват: ние имаме право на 1200 танка, но искаме 700. Как седемстотин, викат руснаците, не искате останалите 500? Запишете ни 700 и останалите си ги делете, както искате, ние отиваме да се разхождаме… и унгарската делегация напусна срещата.
В момента знаете ли колко танка има българската армия? Осемдесет. И преди десет дни министър Каракачанов съобщи, че бил намерил пари да ремонтира десет от тях, което е голямо постижение. Заводът в Търговище имаше капацитет да ремонтира 450 танка годишно. А сега е събитие от национално значение, че ще се ремонтират десет. В началото на 90-те години с всичките му кризи и проблеми имаше квалифицирана работна ръка, професионално обучение, заводите ни, хубави или не чак толкова, работеха, в тях се трудеха хора, които имаха някаква квалификация. Всичко това, вместо да бъде подобрявано, беше крайно влошено. Хвалехме се, че имаме евтина и квалифицирана работна ръка. Огромна глупост. Сега имаме, и то недостатъчно, само работна ръка. Голяма част от квалифицираната се пенсионира, останалата замина в чужбина. Има ли професионално образование, няма ли, трудно може да се каже. В края на 70-те години коефициентът на професионално обучение в Щатите и в Германия е 13 и половина условни години. Нашият коефициент беше 7 и половина години. За да се вдигне този коефициент с една единица, са нужни седем години астрономическо време, през което да се обучават работниците. Значи ние сме били 50 години зад Германия тогава, а днес, вместо да сме скъсили това разстояние, то се е увеличило и затова сме на последно място. Оправданието за ниските заплати у нас е, че производителността на труда е ниска. И това е вярно. Тя е в пъти по-ниска, отколкото в Германия, Белгия, Холандия и т.н. Тя е по-ниска, защото нашият работник е два пъти по-неквалифициран. Освен индустрията, чехите, словаците, унгарците, поляците, за разлика от нас, запазиха и развиха и селското си стопанство. Структурата на селското стопанство. Ние по най-вандалски начин унищожихме ТКЗС и сега 15 фамилии владеят плодородната земя на България. Стопанството ни е монокултурно. Произвежда се най-вече зърно, което заминава за чужбина, и нито едно зрънце не се преработва.
– За да поддържаме толкова голяма армия, вероятно Турция е представлявала сериозна опасност.
– Ние бяхме съседи с Турция и нашата задача беше, при един евентуален конфликт, какъвто, слава Богу, не се случи, да издържим една седмица, докато пристигнат подкрепления.
– И всичко се повтаря. Сега отново говорим за задаваща се откъм Турция заплаха. Като се слага ударение върху тази заплаха, не става ли дума всъщност за етническия модел? Не наднича ли зад нея претенцията на ДПС да е големият помирител, а Доган – национален спасител? Това също е част от тревогата от заплахата, от безпокойствата, хайде така да го кажем.
– Аз, ща, не ща, слушам речите на Карадайъ в тази кампания. Тонът му е доста агресивен. Той непрекъснато повтаря, че спокойствието в страната се дължи на ДПС. Измислил е един лозунг „Заедност“. Не мога да разбера какво иска да каже. Този тон и тези претенции не са добри. Добре е, че говори на български, за да разбираме какво казва. У някои има чувство за вина. Подобно на това, което изпитват част от германците. Този комплекс за вина е причина за много от днешните проблеми на Германия. В България, въпреки извиненията, връщането на имената и какво ли не още, това не е достатъчно и искат още.
– А именно?
– Искат властта.
– Да видим как Ахмед Доган, както вие се изразявате, си изигра картите. Имали сте възможност да наблюдавате отблизо играта. Бил сте военен съветник на доктор Желев.
– Бях началник на разузнавателно направление и с президента Желев, като главнокомандващ, непрекъснато контактувах. Не съм бил част от екипа му. Димитър Луджев, преди да стане министър на отбраната, още като вицепремиер в правителството на Димитър Попов отговаряше за сигурността, стоеше много близо до президента Желев и се опитваше да му внушава своята гледна точка.
– Той по-късно беше уволнен.
– В СДС нещо не се разбраха, той подаде оставка и дойде Сталийски, който остана министър на отбраната до падането на правителството на Филип Димитров.
– Разкажете за прословутата оръжейна сделка с Македония, тъй като това е повод да се свика пресконференция на всички служби.
– Както казах в началото, ние с вътрешни дела не сме се занимавали и аз не съм присъствал на тази среща. Това беше конструкция на генерал Аспарухов – началник на Първо управление. Аз малко по-късно събрах две и две и разбрах, със закъснение, разбира се, че аферата е монтирана и е насочена срещу правителството на Филип Димитров. Имаше напрежение между Желев и Филип Димитров. Луджев направи някаква партия, направи се фронт; към него, не знам дали беше привлечен или сам се присламчи и Доган. Целта беше да се свали Филип Димитров. И ще ви кажа защо. Когато наследих разузнавателното направление и след един акт на министър Луджев от декември 1991 година, с който уволни всички офицери над 50-годишна възраст, всички служби в МО бяха обезглавени. Това бяха началниците на отдели, заместниците им, хора с опит. Аз, в една малко деликатна обстановка, му предложих да създам нова структура, за да работи службата. Оказа се, че службата няма правилник за работа при тия нови условия. Тя имаше, когато аз я заварих, една инструкция на Политбюро, една червена книжка, в която е написано какво е това военно разузнаване, какво трябва да се прави, как да се прави, задължения, права и т.н. И си казвам: ако сега някой ме попита, вие въз основа на какви документи работите, аз какво, да извадя постановлението на Политбюро ли? Ние трябва да имаме правилник. Написахме го. Запознах министър Сталийски. Споделих го и с Аспарухов, все пак сме две специални служби, за да си сверим часовниците. Ако искаш, казвам му, ще ти го дам да го прочетеш, защото ще го внасям в Министерски съвет. Да, вика той, и аз трябва да правя правилник – това се случва през септември – но няма да бързам, ще го правя след нова година.
– Имал е предвид нещо?
– Имал е предвид, че правителството ще падне. Казвам, аз нямам време да чакам и го внесох. Това заседание на Министерския съвет няма да го забравя никога. Правилникът беше приет. Обаче върху мен остана петно, че моят правилник е приет от правителството на Филип Димитров, от лошото правителство, а не от следващото, което е по-доброто – на професор Беров. И тогава проумях, че Аспарухов е знаел за заверата, в която, както ви казах вече, не съм имал нито възможност, нито причини, още по-малко пък желание да участвам. Оказа се, че тази македонска оръжейна сделка беше съшита с бели конци. Но доведе до един непремерен ход на Филип Димитров да поиска вот на доверие, след като вече фронт срещу него беше образуван – БСП, ДПС и още няколко формирования, и е било ясно, че той ще загуби, както и стана.
– Излиза, че сделката е била претекст.
– В този период са минавали и през моята служба и предложения, и оферти за сътрудничество. Тогава на територията на България имаше огромно количество от въоръжени запаси, които очевидно нямаше да ни трябват в бъдеще. Някои хора решиха да спечелят пари. Какви ли не мушмороци се появиха, регистрираха фирми, мъчеха се да продават. През пролетта на 1992 година Сърбия призна независимостта на Македония, която, за разлика от Хърватия, получи независимост без война, но тръгвайки си от Македония, сръбската армия изнесе всичко, каквото можеше да изнесе, и македонците, млада държава, останаха, с извинение, по бели гащи. Нямаха и пари, а трябваше да търсят начин да се въоръжат. Интригата беше, че те ще закупят от нас едни огромни количества въоръжения, които не са за тях, а ще ги изнесат в Сърбия. На Сърбия обаче беше наложено ембарго. И тя отникъде не можеше да внесе оръжие. Всъщност, интригата е тази, че човек от правителството на Филип Димитров урежда Сърбия да получи българско въоръжение чрез Македония.
– Без това да е доказано?
– Не е доказано. Не е доказано, защото има едно огромно разминаване в сумите. Македонците искат да закупят едни сравнително скромни количества, а се говори за 200 милиона, които никой никога не е предлагал. Освен това, някакви дребни фирми се занимават с тия неща, повечето от тях разчитат на лични контакти, познати от двете страни на границата решили да спечелят от комисиони, но, в крайна сметка, един патрон не е продаден на Македония при цялата тази дандания. Но правителството на Филип Димитров си замина.
– А защо Желев се е поддал на Бриго Аспарухов?
– Нямам обяснение. Вижте, президентът Желев беше един честен човек. Без опит обаче. Научен работник, философ, който е работил в неговата си сфера, а политиката е сложно и много мръсно нещо. Когато попадна във водовъртежа, импровизирам, разбира се, Желев просто нямаше избор. Единствената служба, която можеше да го държи в течение, да го ориентира, беше тази на Бриго Аспарухов. Иначе оставаш сам, абсолютно сам. Сега вече архитектурата е променена. Това се случи в 2015 година. ДАНС, който е наследник на Националната служба за сигурност, още със създаването си беше подчинен на министър-председателя. В 2015 година премиерът събра пълния комплект служби с изключение на военното разузнаване. Имам представа как се управлява и контролира една такава служба и ми е много любопитно как Борисов намира време да контролира всички тия служби, да ги ръководи. Той носи непосредствена отговорност. Кога му остава време да се запознава със задачите им, да ги утвърждава, да контролира как се изпълняват – на ДАНС, на разузнаването, на техническите операции?
– Вероятно има щат?
– Аз участвах в създаването на новите закони за специалните служби. Прие се и един общ закон, който урежда взаимодействието между службите. В този закон е предвидено създаването на Съвет по сигурността към Министерския съвет. Той няма нищо общо с Консултативния съвет по национална сигурност, който е към президента. Изпълнителната власт трябва да има свой оперативен орган, който, при определени обстоятелства, ако се прецени, че има риск за сигурността, трябва да го обсъди, да вземе съответните решения, да ги приведе в действие за разлика от консултативния съвет, който дава препоръки. Съветът към министерския съвет, чрез министерския съвет, може да дава задължителни за изпълнение разпореждания. Назначен беше секретар по въпросите на сигурността към Министерския съвет. Законът предвижда и създаване на работен орган към този съвет, който да подготвя работата на съвета, както е прието в администрацията. Човек има, но работен орган все още няма. Въпросът е как всъщност се управляват тези служби?
– Управлява ги човек със свръх възможности.
– Явно е такъв.
– А твърди, че бил прост.
– Преструва се.
– Да се върнем към комплота срещу Филип Димитров. Давахте ли си сметка тогава, имаше ли белези, че Ахмед Доган е нещо много специално?
– Имах, разбира се, усещането, че ДПС е партия с определена тежест и че може да влияе на политиката; тя не случайно се пребори за ролята на балансьор. Тази роля Ахмед Доган вече я играе доста години с достойно за възхищение майсторство. Демонстрира висш пилотаж.
– Не защото има афинитет към подобна роля, а защото му е отредена?
– Ако някой навремето е подценявал Ахмед Доган, много е бъркал. Оказва се, че това е един изключително интелигентен и способен човек, който много добре е построил конструкцията, усетил е силата на партията, която създаде, и я е реализирал в живота. И не се намери никаква сила, която да се противопостави. Иван Костов се опита…
– Нарече ДПС проклятие.
– И успя за известно време да натика ДПС в ъгъла. Но 2001 година и той прояви недалновидност и безславно слезе от сцената. И ако е бил започнал някакъв процес ДПС да бъде поставено на мястото, което му се полага, той приключи. А в следващите години движението на Ахмед Доган, зад гърба на различни коалиционни партньори, създаде и своите обръчи от фирми, с които Доган откровено се гордее, и постигна първостепенна икономическа и политическа полза за себе си. И продължава да трупа дивиденти. А за да бъде успокоено общественото мнение, което Доган без съмнение презира, бутнаха му някаква ограда.
– По-скоро беше барбекю.
– Смела постъпка.
– Извърши я Борисов.
– Спомням си, че в началото на своята кариера, като главен секретар, и по-късно, когато направи партия, Борисов непрестанно говореше срещу Движението за права и свободи. Крайно време беше Доган да бъде наказан. Когато започна „голямата екскурзия“ и България се оказа в изолация дори от своите съюзници…
– Имате предвид, че Москва не одобряваше смяната на имената.
– И Москва, и другите соцстрани. Живков е имал среща с Геншер, външния министър на Западна Германия по онова време. Опитал се да оправдае възродителния процес с намерението да се унифицира нацията, да се сплоти. Геншер му казал: господин Живков, разбирам ви, но сте закъснял със сто години. Вероятно е имал предвид, че ако възродителният процес беше извършен преди сто години, всякакво чувство за вина щеше отдавна да е отшумяло и българите в смесените райони нямаше да живеят като наказани, нямаше да изкупуват чужда вина. Българите в районите с преобладаващо турско население се чувстват изолирани, изоставени, обречени и са принудени да се изселват. Там трудно можеш да си купиш и хляб на български език. Властта се хвали с етнически модел, който се основава, както вече казах, на добрата воля на една етническа партия, която в много отношения ми напомня на БКП. Независимо дали си българин или турчин, ако искаш да прогресираш политически и материално, трябва да си член на движението. И колкото си по-активен, толкова по бързо ще просперираш. И докато българските партии се бореха помежду си, ДПС богатееше. Затова в райони, в които никога не е имало турско население, стотици и хиляди гласуват за Ахмед Доган.
– Вие сте бил министър на вътрешните работи в служебното правителство на Ренета Инджова. Тази, ако ми разрешите, ваша политическа авантюра е и в спомените на заместник-главния прокурор Иван Гешев. Той като новоизпечен оперативен работник в пето районно управление на МВР бил ужасен от мутризацията на страната по време на вашето управление.
– Това никъде не съм го срещал.
– Казал го е в интервю по националната телевизия.
– Ще го проверя. Вероятно Иван Гешев е имал предвид една моя среща с Васил Божков. Божков, вече излязъл от „Магурата“, помоли да го приема и аз го приех. Формалният повод беше, че срещу него е извършен атентат, а полицията не е обърнала внимание. Останах обаче с впечатлението, че искаше лично да се запознаем. Характерно за този тип хора е, след като веднъж си го приел, да смята, че вече сте приятели. След това, спомням си, беше почивен ден, обажда ми се в къщи по петолъчката дежурният и докладва, че в Петрич Васил Божков и Живко Фашиста, една мутра от града, щели да се гърмят. Местната полиция не знаела какво да прави. Заповядах му да се обади на началника на управлението в Петрич и да му каже, че съм разпоредил да хване Васил Божков, да го качи на една полицейска кола, да го върне в София и Божков да си плати по тарифата на таксиметровите превози.
– Не разбирам защо трябва да питат вас как да постъпят. Не е ли естествено сами да се сетят?
– Не.
– Не? А те като на дуел са щели да се стрелят?
– Не мога да кажа какво точно е щяло да се случи, но има един куп убити при подобни ситуации. Това беше към края на мандата, изборите бяха минали, БСП се бавеше със съставянето на правителство, аз чаках с нетърпение да приключи мандата на правителството и моята егоистична мисъл беше – колкото по-малко са проблемите, толкова по-тихо ще приключи, както вие казахте, авантюрата ми в МВР.
– Въпросът обаче остава. Кой създаде тези групировки?
– Когато поех МВР, групировките вече съществуваха. Службите имаха за задача да изяснят какво точно представляват, кои участват и да се противодейства. Наш служител се беше срещнал с един от главатарите, така да се каже. Той му казал: Чудя се как държавата още ни търпи. Ние знаем, че ако вие решите, във всеки един момент можете да ни отрежете главите. Оставили сте ни да действаме и ние си действаме. Смята се, че са създадени от бившите специални служби, но на категорично доказателство не съм попадал. Било свързано с парични потоци. Едва ли не на Андрей Луканов се преписва тая заслуга. Но факт е, че държавата ги търпеше. Или нямаше достатъчно кураж, или нямаше достатъчно ресурс, а вероятно и двете, но да се започне война беше много опасно. Това означаваше да започне стрелба по улиците.
– И само след години някои от тези, може би най-агресивните, най-предприемчивите и смелите, вече не са на улицата, а в лъскави офиси, собственици са на преуспяващи фирми.
– И най умните. Децата им учат в Лондон, сватосват се с интересни политици.
– Кого имате предвид?
– Въпросния мой приятел в кавички Васил Божков. Синът му е щастливо женен за дъщерята на Софиянски. И сега ние не виждаме нищо лошо в това. След като навремето не е имало кой да го хване за ухото и да го постави на мястото, което заслужава, сега какво можем да направим? Сега говорим в минало време…
– И питаме защо съществуваше този модел. Защо преминахме през него и най-вече свършил ли е наистина…
– За мен една много важна причина е, че имаше масови чистки в службите. Уволнените не бяха лекари, а специалисти в областта на сигурността. И притиснати от нуждата, какво им оставаше друго, освен да минат, разбира се, не всички, от другата страна на барикадата със своите умения и „ноу хау“, което от столетия е едно също, само техническите средства се усъвършенстват. И се оказа, че някои от тези групировки са си създали студия за подслушване с много по-съвършена апаратура, отколкото тази в МВР. И по никакъв начин не може да им се противодейства, защото техниката е скъпа, а пари нямаше. И до ден днешен 90% от бюджета на МВР отива за заплати. Какво да говорим за осигуряване на дейността, за капиталови разходи и всякакви други. 30 години след прехода. Обещава се десетпроцентно увеличение на заплатите. Ако бюджетът се увеличи само с десет процента, пак всичко останало ще остане същото. Мотивацията за служба в МВР и армията не е само заплатата. Мотивация е и формата, мотивация са и условията на труд, с каква техника разполагаш.
– Не се съмнявам, че вие лично не сте ги обгрижвали всичките тези групировки, но впоследствие стана ясно, че много от така наречените мутри са били в колаборация със службите. Значи някой друг ги е обгрижвал.
– Разбрах го по-късно във връзка с един скандал. В автомобила на известен бизнесмен беше открита синя лампа. Тогава издадох заповед всички раздадени на цивилни лица сини лампи да бъдат иззети. Не стана ясно как точно са придобити, но лампите бяха прибрани.
– Коментирайте, от гледна точка на националната сигурност, тази неистова кампания по утвърждаването на Иван Гешев за главен прокурор. И съвършено закономерните знаци, които той дава, че е изкушен да играе политическа игра. Това не е ли криза, която обещава да се развие и да причини големи неприятности на самото функциониране на съдебната система?
– Това, което прави впечатление, но мен лично ме смущава, е, че той като заместник-главен прокурор трябва да е начело на всички акции, за да ни покаже как се води борба с организираната престъпност. Винаги съм смятал, че административният ръководител трябва да създаде условия на своите подчинени да си вършат ефективно работата, а не той да е начело. Както не може началникът на пожарната да държи маркуча и да гаси пожара пред камерите. Името на Иван Гешев особено нашумя покрай случая с Иванчева. Не му беше мястото на улицата с жълта жилетка пред камерите. Този стремеж за публичност не отива на заместник- главен прокурор, камо ли на главен. Пред публиката, пред камерите трябва да се излезе, когато вече има безспорен резултат. Работата трябва да се върши тихо, дискретно, защото какво правиш, ако си допуснал грешка? Как се дава заден ход? Не знам какво е очаквал от този шумен, публичен, унижаващ две жени, арест.
– Какво ви говори съобщението, че господата Цацаров и Гешев са били на инструктаж в САЩ?
– Не знам дали е било инструктаж, но фактът, че са приети в САЩ, означава, че този съюзник, тази страна одобрява предложената кандидатура. Когато в съседна страна се провеждат избори и спечели партия, която не се харесва на съседите, те заявяват, че ще работят със законно избраното правителство независимо от коя партия е то. С това посещение САЩ казват: ние ще работим с Иван Гешев. Не мога да разбера обаче защо посещението се пазеше в тайна. Няма логично обяснение такива публични фигури с такава значимост и тежест, барабар с тях и шефовете на специалните служби, да пътуват секретно.
– Как смятате, Македония не се ли превърна в капан, в който България влезе с голям ентусиазъм?
– Когато подписахме договора за добросъседство с Македония, аз бях категоричен, че с него започват и проблемите за България. За Македония и договорът с България, и Преспанският договор бяха трамплин за влизане в НАТО и започване на преговори с ЕС. За НАТО се случи, но това, на което ние бяхме заложили и искахме да се случи, то никога няма да се случи. Нашата грешка е, че в 1992 година прибързано признахме Македония. Имаше предупреждение от Европа. Имаше комисия, която анализираше проблемите с Югославия. Препоръката беше да не се бърза. Аз бях на съвещанието при президента Желев. Стефан Тафров като зам.-министър на външните работи беше на посещение в Германия и оттам се беше обадил да не бързаме. Но никой не се съобрази. Бързахме да се ударим в гърдите, че първи сме я признали, като се надявахме на някаква благодарност. И от тогава досега берем плодовете на това прибързано решение.
– Борисов – медиатор между ЕС и Ердоган. Възможно ли е?
– Там в Брюксел трябва да светне някаква лампа в главите на партньорите, че ние сме малка, бедна и слаба страна и не можем да решаваме такива глобални проблеми сами.
– Възможна ли беше, вместо Борисов да се явява говорител на Ердоган, да заявим по-твърда позиция?
– Да, но ако и Европа беше заявила твърда позиция. Европа пропусна момента да играе опозиция на силата още с договора за бежанците. Никой не се съобразява с него. Дори Дъблинският протокол, който поставя страните, които са външна граница на съюза, в изключително неравноправно положение, не се променя. И ние, ако спазваме стриктно протокола и регистрираме всеки бежанец, той става вечно наш. Той може да замине за Германия, но Германия във всеки един момент е в правото си да ни го върне. Впрочем, Австрия ни връща годишно около 300 човека. Добре че България не е привлекателна страна и те намират начин да се измъкнат. И Борисов по един типично балкански маниер, научен вероятно от този, когото той известно време охраняваше, предпочита да се снишава.
23 октомври 2019 г.
