„Тази, която не съм“ (Celle que vous croyez), 2019, Франция/Белгия, 101 минути, режисьор Сафи Небу, продуцент Мишел Сен-Жан, сценарий: Сафи Небу, Жули Пеир (по романа на Камий Лоранс); оператор Жил Порте, музика Ибрахим Маалуф, в ролите: Жулиет Бинош, Никол Гарсия, Гийом Гуи, Франсоа Сивил, Шарл Берлинг, Клод Перон.
Разпространява 6A Media Entertainment
След маниерния „Двойствен живот“ на Оливия Асаяс, Жулиет Бинош отново играе във френски филм, свързан с темата интернет. Героинята й Клер е на 50, отскоро разведена с двама отраснали сина. Тя е университетски преподавател по френска литература. С очила и чорлава коса. Има доста по-млад любовник за секс набързо през деня. И той я зарязва. В паника Клер набързо си спретва фалшив профил във Facebook и започва флирт с приятеля на бившия си любовник – младия и симпатичен фотограф Алекс (Франсоа Сивил). Представя му се за 24-годишната красавица Клара, омайва го с глас и потайност. И двамата стават зависими от тази виртуална страст. Тя дори забравя за майчинските грижи. Но всичко си има край. Съсипана, Клер тръгва на психотерапевт (Никол Гарсия). Тъкмо по време на сеансите научаваме подробности от преживяванията й. След като узнава, че зарязването й на Алекс се е оказало фатално, тя написва книга, където историята е по-различна и влюбените дори четат на глас Рилке в леглото. Финалът е неочакван.
Неведнъж сме гледали и чели за фалшиви профили в интернет. Или пък за връзки на възрастни жени с млади мъже. Това е дори банално. Но филмът е интересен, защото съумява през терзанията и оргазмите на чувствената, решителна и ранима Клер да изгради вълнуващ разказ за женското страдание и либидото, за шизоидността в социалните мрежи, за тегобите на остаряването и манията за вечна младост. Филмът започва с подводен кадър на лицето на Жулиет Бинош в едър план. Поема като мелодрама, но постепенно се уплътнява от оригинални драматургични обрати, чувствителната камера на Жил Порте, чудната музика на Ибрахим Маалуф. Превръща се в екзистенциална драма с привкус на трилър. Не съм чела литературния оригинал, но в „Тази, която не съм“ отсъства натрапчивият феминизъм на „Слънцето в нас“ (2017) на Клер Дени, вдъхновен от невероятната и все още актуална книга-портрет на Ролан Барт „Фрагменти на любовния дискурс“. Там Жулиет Бинош беше пленителна и секси, но тук е колкото талантлива, толкова и храбра – за разлика от героинята си, тя не се бои от бръчки и дори опасност да изглежда непривлекателна. Вълшебница е – владее и филма, и екрана с очи и глас, с телефон и цигара, с чаши и жестове, с похотливост и ужас… Въпреки че сме я гледали в далеч по-важни филми на Кшищоф Кешловски, Михаел Ханеке, Аббас Киаростами, Брюно Дюмон или Малгожата Шумовска, тук Жулиет Бинош въплъщава днешното женско неудовлетворение в планетарен мащаб. Нечовешки концентрирано е изпълнението й. Тя наистина е сред най-големите актриси на нашето време. Прочее, красиво остарява и Никол Гарсия. И въпреки че ролята й е лишена от дълбочината на Клер, тя като че ли единствена партнира адекватно на Жулиет Бинош.
„Тази, която не съм“ не е голям филм, но е симпатичен с факта, че не се притеснява да бъде много женски. И си има подобаваща публика. Поне така беше в кино „Одеон“, където го гледах на следобедна прожекция. Запомних реплика от филма: „Най-опасната съперница е тази, която не съществува”.
Геновева Димитрова