Хюз, Тед. „Железния човек”. Превод Владимир Молев. Илюстрации Капка Кънева. Поредица Детски шедьоври от велики писатели. София: Лист, 2019. Цена 12, 98 лв.
В броя от 29 март т.г. представих “Кухнята на госпожа Черешова” от Силвия Плат, преведена от английски от Стефан Русинов и отново с илюстрациите на Капка Кънева. На ред е “Железния човек” на Тед Хюз, съпругът на Силвия Плат и Поет-лауреат на Великобритания (1984). Това е едва втората книга на Хюз на български – след “Пещерни птици” (1983) в превод на Александър Шурбанов и Владимир Трендафилов. И първата му детска книга у нас; от общо 17 истории, предназначени за деца, тази е най-известната. “Сдвояването” на двете книги провокира да съобщим една баналност, без която изобщо не може да се мине: колкото и да иска да избяга от него, светът на Силвия Плат е светът на кухнята – за разлика от света на Тед Хюз… Негов е външният свят: и това е свят на направо космически катаклизми, в които Железния човек е първо враг, а после приятел, не, спасител на човечеството. “Кухнята на госпожа Черешова” е момичешка книжка, ту повече болезнена, ту повече закачлива, докато “Железния човек” е момчешка книга – в нея поетиката на автора за възрастни Хюз присъства много по-плътно, сравнено с Плат като автор за деца и за възрастни… Както бях писал, дори в детската книжка на поетесата се появява предвещание за прочутата фурна, в която тя ще сложи край на живота си. Хюз обаче не е открито изповеден – само на едно място се смотолевя гузността на малкия Хогарт, след като е подмамил Железния човек в ямата, за да спаси от изяждане селскостопанските машини в околността… Битката е външна – и се превръща в битка между Железния човек (препратка към роботите) и космическия пришълец прилеп-ангел-дракон (веднага ще разпознаем поетиката на Хюз, който отказва да даде едно-единствено име на един обект). И, изобщо, можем да усетим не само полъха на Студената война, но и нещо по-голямо: ужаса на неизвестността, която идва от космоса – и вярата в способността ни да опитомим този ужас, да го накараме да запее… “Изведнъж светът стана прекрасно мирен. Пеенето завладя всички, вдъхна им покоя на звездния космос, и блажено ги издигна над предишните им дребни караници. Странната нежна неземна музика от Космоса промени хората по света. Те престанаха да произвеждат оръжия. Страните започнаха да мислят как да живеят кротко едни с други, вместо как да си видят сметка. Единственото им желание беше да цари мир, за да се наслаждават на тази странна, необуздана блажена музика на огромния певец в Космоса.” Не съм сигурен, че Силвия Плат ще бъде способна да напише такъв финал – дори прицелена към деца, нейната поетика освобождава целия възможен драматизъм на невъзможността да съвпаднеш със себе си. И хармонията отвън, постигната след хитроумното състезание между Железния човек и прилепа-ангел-змей, след което животът на планетата е спасен, няма никакво значение. Космическите чудовища са вътре в самите нас, ще каже Силвия. Те са абсолютно безполезни и могат само да пеят, ще добави обаче съпругът й Тед. И запява.
