Актьорът и председател на журито Кристоф Ламбер връчи голямата награда на кино-литературния фестивал Cinelibri на „Изпепеляване“ (2018) на режисьора Лий Чанг-Донг, заснет по разказа „Горящият хамбар“ от сборника „Изчезването на слона“ на Харуки Мураками („Колибри“, 2018). Досега филмът има поне 39 награди и 121 номинации от големи кинофестивали. На български разказът е преведен от английски от Надежда Розова с консултанта японист Майре Буюклиева.
Филмът. Корейският режисьор Лий Чанг-Донг ни упражнява да понасяме висящи въпроси. Няма никакво сигурно знание какво точно става на екрана. Всички тълкувания са възможни. Просто трябва да се откажем от тях. А и Лий Чанг-Донг, с помощта на Мураками, умело ни подвежда: филмът е наситен с междутекстовост, която допринася за нашата безпомощност пред магнетичния разказ. В един момент решаваш, че ще „четеш“ младия, красив и загадъчен Бен през „Великият Гетсби“ (Фицджералд е превеждан на японски от Мураками), но бързо разбираш, че това не е повърхностна лайф стайл история – и преминаваш към „Горящият хамбар“ на Фокнър, Но и това не помага. Не помага котката на Шрьодингер в стаята на героинята Хе-ми – хем я има, хем я няма… Ни най-малко не помагат финалните пламъци, които ни напомнят „Жертвоприношение“ на Тарковски… Колосална интертекстуалност – и нищо. Визуален парадокс – вместо препратките да фиксират значенията, те ги размиват. Неопределеността триумфира. Гола история в мнимия любовен триъгълник между Джонг-Су (писател, който едва към финала на филма започва да пише), Хе-ми и Бен; нищо повече… Съответствията в сюжета (като Джонг-Су вижда „случайно“ колата на Бен и Бен вижда „случайно“ колата на Джонг-Су) са просто съответствия; нищо повече… Докато гледах за втори път „Изпепеляване“, ми хрумна още една опора – момичетата цветя у Пруст, препращащи към Вагнер… Бен казва, че неговото хоби е да подпалва парници – веднъж на два месеца… Оказва се обаче, че въпросните парници всъщност са убивани от него момичета. Поредната е Хе-ми. Кои тогава са тези момичета-парници, момичета-оранжерии? Какво расте в тях? Какво се нуждае от защита в парникови условия? Тяхната самота, тяхното отчуждение? Нямат приятели. Нямат пари. Какво неудовлетворение расте у тях? Хе-ми е обсебена от една африканска история – за глада на пустинните племена. Тя търси удовлетворение на големия си духовен глад при „писателя“ и на малкия си физически глад при японския/корейския/западния Гетсби Бен… И изчезва. Както много други момичета-парници… Най-вероятно. На финала на „Изпепеляване“ Джонг-Су подпалва Бен в собствения му парник – луксозното му порше… И остава чисто гол. Но и тук вероятно греша: ако всичко се случва само в съзнанието на младия писател – и наяве изобщо няма убийства?
Разказът. И в творбата на Мураками Хе-ми, актриса без ангажименти, бели невидими мандарини: „Важното е не да си внушиш, че има мандарина, а да забравиш, че няма. Това е.“ Още в началото на разказа героят, също писател, казва: „Усетих как реалността на всичко край мен бива засмукана и изчезва. Най-малкото беше смущаващо“. Точно като у ЦветанТодоровото разбиране за фантастичното, нали? – да не знаеш дали ставащото е възможно или е невъзможно. И почти да не ти пука. Прочее, в разказа не са парници, а плевни, хамбари дори. В разказа бизнесменът споделя, че всички тези хамбари просто плачат да бъдат опожарени…Никой не тъгува за тях. Чакат просто да бъдат опожарени. Те просто изчезват. А и никой от полицията няма да си мръдне пръста. Защо бизнесменът разказва на писателя всичко това: „Според мен, романистите са хора, които ще оценят формата на нещо, преди да го порицаят. А ако не са способни да го оценят, трябва поне да го приемат като чиста монета, нали?“. И ако това е относително ясно, с последващите реплики на бизнесмена всичко се размива: „Човек не може да съществува без морал. Не се съмнявам, че на морала се дължи равновесието на моята едновременност. (…) Аз съм виновникът, аз съм и този, който прощава. Ето за това равновесие говоря. Според мен, без него не бихме могли да живеем. То е оста на всичко. Изгубим ли го, буквално ще се разпаднем.“ Това е 100% Мураками. Много Запад, предрешен като много Изток. Самопонятен и непонятен. Неговият подпалвач е едновременно и в разказа, и във филма. В разказа той оцелява. Но и в двете произведения момичето тревожно изчезва, и в двете писателят сам е на път да подпали истински парник, докато се стреми да спре подпалването…
Някои неща са толкова близо до нас, че изобщо не ги забелязваме, казва грубовато разказът. Защото са абсолютно ужасни, добавя изтънчено филмът. Но и това не е отговорът.
