Поетите не забелязват, че когато пишат, предричат съдбата си. И с Малина е така. Тя остави ябълките, стиховете, децата и приятелите си – и ненадейно се пресели. Но тя остави тук и книгите си и улиците, които още помнят нейното бързане с торба, пълна с книги, остави и честния си поглед към света и нещата, обичта и своя бързопис, своята ежелюбов и светлина от душата си. Малина Томова е от малкото български поетеси, които с ласка и нежност писаха за майчинството. Сякаш другите се срамуваха от тази тема. И нищо чудно – тук, на Балканите, мъжът е преди всичко! Автографът на първата книга, която ми е надписала, звучи: ”…моята невъзможност да избягам от женската си душа”. Сега това може да не ни прави особено впечатление, но през 70-те години думата „душа” не беше в особена употреба. Явно се опитваха да ни обездушат, но не им се получи. Именно заради автори като Малина Томова.
Цялата поезия на Малина Томова е облъхната от женственост, от грижа и радост за стръкчето и детето, от състрадание и наблюдения на нещата в света, които само един неин поглед може да оцени. Цялото творчество на Малина е пронизано от състрадание към човешката участ и от знака на страданието.Не случайно характерен неин образ и метафори са стигмите, а една от книгите й носи заглавие „Стигмати“.
Бързите, точни наблюдения на градския живот у Малина раждаха нейния бързопис, нейното задъхано, а също така и успокоено дишане в кратки, изчистени строфи.
Посветена на работата, на майчинството, на семейството – неща съкровени и най-важни в живота, в стиховете си Малина Томова търсеше и откриваше съкровеното, което рядко бе радостно и щастливо. Щастието тук беше тиха категория, което се съдържаше в ежедневните движения. А останалото? Останалото нямаше общо с външните размахвания и слава. Останалото бе стигмати.
