Концерт на Симфоничния оркестър на БНР, диригент Станислав Ушев, солист Симеон Гошев (пиано). В програмата: Концерт за пиано № 4 от Бетовен и Концерт за оркестър от Барток. зала „България”, 8 ноември 2019 г.
Програмата на Станислав Ушев е сред добре съставените в сезона на радиосимфониците и основателно събуди интерес не само с шедьоврите от началото на деветнайсети и средата на двайсети век, но и с дебюта на пианиста Симеон Гошев като солист на оркестъра. След като завършва Музикалното училище в София, Гошев учи във Виена, където е студент на Олег Майсенберг, Щефан Владар и Лилия Зилберщайн. През юни, на Международния конкурс „Панчо Владигеров” в Шумен, Гошев представи стилно артикулиран Моцартов концерт със „Софийски солисти” и Пламен Джуров с прочит, съотнесен интензивно към съвременния слух за тон, щрих, динамика, педал и други компоненти за по-различно въображение във фразата и структурния процес в творба от виенската класика. Затова очаквах подобна тенденция и в Четвъртия клавирен концерт от Бетовен. Но този път Гошев някак бе втвърдил тоновия си изказ, при това в най-традиционен калъп, което лиши изпълнението му от енергия и инициатива в разкриване на смисъла на диалога с оркестъра. Клавирната партия прозвуча без особено тембриране, с много педал в пасажите, които не винаги бяха артикулирани, драматизмът във втората част бе по един и същи начин оцветен и „издекламиран”, а това го лиши от възможния ефект на въздействие, който в тази дълбоко проникновена драма е гарантиран, ако диалогът тече, не е накъсан и някак произнесен с натъртвания, които обърнаха агогиката в текста. Оркестърът пък бе не съвсем единен, а и пределно туширан в някаква постоянна средна динамика, непривично притихнал, отдръпнат, блед в партньорството си, с което лиши творбата от потенциалните й звукотемброви възможности. Финалната част „тръгна” по-ярко, в темпо, с по-категорична оркестрова партия в диалога, с удържан ритъм в рондо-формата и по-изявена кантилена. Каденцата на пианиста някак произведе усещането за движение, подхванато и съгласувано от диригент и оркестър.
Бартоковият Концерт за оркестър е знакова пиеса не само за своя автор, тя е сред най-важните класически творби на ХХ век. Атрактивна – също. И също толкова богата в изразните средства, с които е изкусително препятствие за всеки оркестър със самочувствие. Какъвто радиооркестърът, знае се, е. За съжаление, тази пиеса е стандартна за репертоара на всички оркестри по света, не и за българските – в репертоара им тя се появява твърде рядко. Радио имфониците всъщност за последен път я свириха през април 2011 (с Емил Табаков). В представата, която един шедьовър създава за себе си, че е познат, че времето, наситено с възможността да го слушаме на запис или на концерт, го е приближило до нас, се крие коварна заблуда. Така е и с концерта на Барток. Има секретни моменти в тази партитура, които определят естетическата стойност на прочита. Като латентната пулсация на дъховете между отделните компоненти на формата. Не се ли отчете в съзнанието на диригента – тогава се създава неприятното усещане за прибързано мислене, което смачква почерка на композитора. Като деликатното разграничение на динамиките в повторяемите епизоди, което нюансира звуковата картина и създава реална представа за нейното богатство, така авторът я е мислил. Съотношението между интензивност на звука и специфичната за характера на определения епизод трактовка на ритмичните фигури е също сред изключително важните детайли за формата-процес. И дишането в оркестъра – съкровено диригентско умение, способно да извади прочита от неговата буквалност, да надскочи текста.
Още в първата част се наложи една неравномерност в степента на своеобразната й ритмична виталност (Булез), която дефинира процесуалната сила на частта, наречена интродукция. Тук пред скоби подчертавам солата на флейти и обои, свято спазили предписания от автора характер.
Във втората част е много важен рафинираният ход на духовите, където яснотата идва от „изстрелване” на ритмичната схема, зададена тихо, но пробивно, с пределна яснота (не се случи така) от барабанчето и продължена все така артикулирано (по-добре беше в обоите, не в първоначалните фаготи). Проблемът с инициума и финала на всеки мотив продължава да е печално актуален в нашата оркестрова практика. При такова изпълнение контрастът с хорала в тромбоните, „пробождан” от барабанчето, избледня. Съществено в тази част е съчетанието на свободата на изказа с дисциплина в ритмичната фигура и стакато-щриха. Това създава спецификата на звуковата картина и движението в концерта. Имаше и сполуки в това отношение – повече при солиращите високи дървени духови, не толкова при медните, които разчитаха повече на обем и сила, отколкото на рафиниран щрих и, съответно, звук. Елегията прозвуча най-цялостно – с вдъхновяваща емоционална енергия в звуково меланжираното бленуване, което предхожда драматичния речитативен епизод. Тази част стана най-добре в концерта, получи се действително негова кулминация. В четвъртата – Прекъснато интермецо, отново ме притесни предпазливостта на Ушев да изиска по-драстична звукова емисия, следователно, повече контраст в привнесената Лехарова куплетна тема, веднъж вече използвана с подобна семантика от Шостакович в Седмата му симфония (по свидетелство на неговия син, Барток я слуша по радиото през лятото на 1943). Да напусне предишната зона на култивирания звук, за да създаде по-драстично картината на зловещия фарс преди възвръщането на интермецо-характера… Финалната част постигна донякъде виртуозността в моторното шестнайсетиново движение, без престараване в стриктното изпълнение, което изисква абсолютна бравурност. Фугата бе проблемна – претоварена с акценти при провеждането на темата, без да е достатъчно прецизна в щриха. Форте-финалът отприщи мощен звук, който трябваше да мине за апотеозен. Шедьовърът хвърли огромна сянка върху този опит да бъде прочетен. Някои композиции особено много не прощават компромисите в провеждането на техния музикален текст.