„Най-бързият часовник на Вселената“ от Филип Ридли, превод Деница Димитрова, режисура Стайко Мурджев, сценография и костюми Петя Боюкова, музика Емилиян Гацов – Елби, участват Малин Кръстев, Явор Бахаров, Виттория Николова, Станка Калчева, Румен Михайлов/Александър Тонев. Театър 199. Премиера на 26 май 2019 г.
Постановката се появи в края на миналия сезон и вече събра възторзите на разнокалибрени медии. Тя бива разпознавана като „скандална“, сама се заявява като неподходяща за лица под 18 години, но и за хора със слаби нерви. Рекламира се като зловеща и брутална, но обещаваща истински вълнуващо преживяване за тези, които обичат жанра трилър, и в същото време отвеждаща към дълбок размисъл за това накъде отива съвременният свят. Недоумявам.
Филип Ридли (род. 1964 г.) е ощастливил световното изкуство в широк спектър. Автор е на девет прозаични книги за възрастни и дванадесет за деца. Има осемнадесет стихосбирки, сценарии за шест филма, на пет от които е и режисьор, сътворил е текстове за множество песни и за две опери. Освен това е фотограф и живописец с деветнадесет изложби. Като драматург се води за един от водачите на течението In-yer-face theatre, превеждано като „Право в лицето“. Пиесите му за деца и юноши са девет, а за възрастни четиринадесет. „Най-бързият часовник на Вселената“ е втората от тях с премиера в Лондон през 1992 г., на Бродуей през 1998 г. и с постановки отново в Лондон през 2009 и 2013 г.
Моралът, внушаван от текста, гласи: „Всички сме малки гладни канибалчета на собственото си канибалско парти“ и „вселената е една огромна зала за мъчение“. От своя страна, Стайко Мурджев го чете като „задъхан разказ за жадуването, за неистовото желание, за изгарянето по другия“, „тъмна приказка за отсъствието на любовта“, „представление-ексцесия, спектакъл за злото, маскирано с пъстрите дрехи на поетичното бленуване“. Говори се за „психологическа антиутопия, призоваваща за повече човечност“. Американската критика от 1998 е доста по-сдържана: „злостна комедия за либидозни начини на поведение“ (Питър Маркс), съдържаща „злокобен хумор и налудни характери“ (Робърт Л. Даниелс).
Действието се разгръща в жилище над бивша фабрика за кожи и около втренчения в себе си истерик Кугър Глас (Явор Бахаров), изживяващ напредващата си възраст с физическа болезненост. Той е обслужван от своя партньор Капитан Так (Малин Кръстев), собственик на антиквариат и обсесивен към птици. Кугър подготвя традиционното парти по повод поредния си деветнадесети рожден ден, на което кани млади мъже, за да ги съблазнява и може би убива. Сега на ред е 15-годишния Фокстрот Дарлинг (Румен Михайлов/Александър Тонев), който обаче води и настояващата за брак с него Шърбът Гравъл (Виттория Николова). Постепенно ходът на нещата се поема от нея. Несистемно нахълтва 88-годишната Чийта Бий (Станка Калчева), вдовица на собственика на фабриката и хазайка на Кугър, за да напомня за възрастта му и същевременно да показва колко е стара и непривлекателна в сравнение с него.
Текстът е набор от реплики и актове, следващи семпла линия и не даващи възможност за строене на единно действие или на цялостни роли. Целта им е да предизвикват някакъв вид шок: естетически, морален, екзистенциален, демонстрирайки нарцисизъм, цинизъм, жестокост, липса на любов. Заложената структура не дава кой знае какви възможности на режисьора и слага голяма въпросителна пред шанса за ефективна актьорска работа.
Явор Бахаров е притеснително безизразен. Виттория Николова и Румен Михайлов (когото гледах в ролята на Фокстрот) навярно имат сериозен потенциал, който обаче се долавя по вторични сигнали, а не от основните линии на присъствието им. Станка Калчева е вцедена в такъв макиаж и костюм, движението й е сведено до толкова постна схема, че не е ясно защо е ангажирана такава мощна актриса. Единственият убедителен на сцената е Малин Кръстев, който изглежда изобщо не е способен да бъде неубедителен. Вижда се обаче, че тук той постига внушението реплика за реплика и етюд за етюд, без опит да гради роля, защото няма върху какво.
Стремежът да се постигне някакъв отвъд-театрален шок също е всуе. Виттория Николова в телевизионно интервю описва пиесата като „нещо много съвременно, със съвременни теми“. Нищо подобно обаче. Очакването темата за хомосексуализма, даже подправяна със споменатите девиации, да е нещо ново за съвременния български зрител, е единственото изненадващо тук. Напук на няколко кресливи политически гласчета, тя отдавна се приема като фрагмент от общото екзистенциално и социално поле. Даже мажорното й обговаряне вече се е превърнало в баналност.
В същото предаване Мурджев твърди, че пиесата се доближава до неговото собствено разбиране за света и естетиката му. При това, напоследък той сякаш ръкополага себе си за основен говорител на хомосексуалната проблематика в театралната ни култура. Само по себе си, в това няма нищо лошо. Но трябва да става с мощни артистични резултати. За краткост казвам само, че „Най-бързият часовник на Вселената“ не е „Петел“. Не, не е.
